«Окото на котката»

Роджър Зелазни

Окото на котката

На Джо Лийпхорн,

Джими Чий и

Тони Хилърман

Това произведение е художествеа измислица. Имената, героите, географските наименования и случките са плод на авторовото въображение или са използвани условно. Всяка прилика с действителни събития, места и лица, живи или мъртви, е съвсем случайна.

(обратно)

ПЪРВА ЧАСТ

На прага на Дома на тъмнината

лежат два червени койота с глави, обърнати назад.

Найенезгани ги разделя с тъмен жезъл и идва да ме търси.

Със мълния зад себе си,

със мълния пред себе си

той идва да ме търси

с планински кристал и говорещ кетан.

А вътре, в ъглите край дверите

на Дома на тъмнината,

стоят две червени сойки с глави, обърнати назад.

Със мълния зад себе си,

със мълния пред себе си

той ги разделя с тъмен жезъл

и идва да ме търси.

По-сетне край огнището в Тъмния дом

стоят два червени бухала с глави, обърнати назад.

Той ги разделя с жезъла си

и идва да ме търси

с планински кристал и говорещ кетан.

В средата на Дома на тъмнината

стоят две червени кукумявки с глави, обърнати назад,

Найенезгани ги отхвърля настрани

и идва да ме търси.

Мълния зад него,

мълния пред него.

Понесъл планински кристал и говорещ кетан,

той идва за мене.

Идва от центъра на земята.

По-сетне…

Молитва за прогонване на злото

Нощ близо до източния край на оградения със стени двор на имението. Той стои между стените — може би на половин километър от самата къща, сред малка групичка дървета, под безлунно небе, — потънал в пълно мълчание, и се вслушва.

Земята под ботушите му е влажна. Студен вятър му казва, че зимата неохотно дава път на пролетта в северната част на щата Ню Йорк. Протяга ръка и нежно докосва тъмната ивица на тънък клон вдясно. Усеща пъпките млада зеленина, които мечтаят за лятото под широката му, тъмна длан.

Облечен е в синя риза от памучно кадифе, която пада свободно над джинсите, пристегнати в кръста с широк колан от морски раковини. Огърлица — много стара — от тежки тиквени цветове виси на гърдите му. Високо на врата си носи тънък наниз тюркоазено хейче. На лявата му китка има сребърна гривна, обсипана с произволно пръснати късове тюркоаз и корал. Копчетата на ризата му са сплескани десетцентови монети от началото на двайсети век. Дългата му коса е завързана с лента от червен плат.

Висок, чужд на това място и на това време, той се вслушва да чуе онова, което може или не може да се долови: признаците на странната борба в тъмната къща. Както и да протече сблъсъкът, той, Уилям Блакхорс Сингър¹, ще бъде губещият. Но трябва да понесе тази своя участ, причинена от силата чинди, която е задействал много отдавна и която го преследва по петите през годините.

Чува кратък звук откъм къщата, последван незабавно от силен трясък. Това обаче не е краят. Звуците продължават. Отнякъде отвъд стените долита вой на койот.

Той почти се изсмива. Куче, разбира се. Макар да звучи повече като другото животно, което отново бе станало за него нещо обичайно. Естествено, тук наоколо няма нито един койот.

Уилям Блакхорс Сингър. Има и други имена, но на запаметяващите машини е известен с това. Именно с него го повикаха.

Звуците рязко замлъкват, но след кратък промеждутък започват отново. Той преценява, че в този район на света трябва да е почти полунощ. Поглежда към небето, но Христовата кръв не се лее по небесната твърд. Там, сред звездите на югозапад, е само Ини, птицата на гръмотевицата, приготвила мълния, облаци и дъжд. Тя протяга огромните пера на главата си, за да погъделичка по носа Сас, мечката, и да й каже, че е време да вдъхне нов живот на земята там, по Млечния път.

Мълчание. Внезапни и разтеглени една след друга пулсации, които да запълнят неговия свят. Всичко ли свърши? Наистина ли всичко свърши?

Отново кратки излайвания, последвани от вой. Някога той умееше да прави много неща, някои още помни. Сега всички са недостъпни за него освен изчакването.

Не. Все пак има нещо, с което да го запълни.

Меко, но с нарастваща сила запява песен.

(обратно)

Не може да се каже, че Първият човек подскачал от радост при вида на тъмния подземен свят, в който бил създаден. Споделял го с осем други човешки същества, с мравките и с бръмбарите, по-късно със скакалците, които срещали по време на своите странствания, и с Койота — Първия разгневен, Този, който се появил във водата, Мършавия скитник. Всички се размножавали, а после към тях се присъединили водните кончета, осите и хората прилепи, както и Мъжът паяк и Жената паяк. Мястото станало пренаселено и неудобно. Последвали стълкновения.

— Хайде да се махаме оттук — предложили някои.

Първият човек, който бил мъдър и могъщ, отишъл и донесъл своите съкровища — Бялата раковина, Тюркоаза, Морския охлюв, Черния кехлибар и Червено-белия камък.

Поставил Бялата раковина на изток и духнал в нея. Извисила се бяла кула от облаци. Поставил Тюркоаза на юг и духнал в него. Извисила се синя облачна кула. На запад сложил Морския охлюв и когато духнал в него, на това място се издигнала жълта облачна кула. На север сложил Черния кехлибар, от който при диханието му се устремила нагоре черна кула от облаци. Бялото и жълтото се удължили, срещнали се горе и се пресекли; същото направили синьото и черното. Така се появили Нощта и Денят.

Тогава Първият човек поставил Червено-белия камък в центъра и духнал в него. Издигнала се многоцветна кула.

Кулата на изток била наречена всеобятната зора, кулата на юг — всеобятното синьо небе, кулата на запад — всеобятният здрач, а кулата на север — всеобятната тъмнина. Койота преминал подред покрай всички тях, като променял цвета си, за да съответства на техния. По тази причина наред с останалите си имена той е известен и като Дете на зората, Дете на синьото небе, Дете на здрача и Дете на тъмнината. Всяко едно от тези места увеличило силата му.

Докато кулите в четирите посоки на света били свещени и в тях се родили молитвените обреди, от централната произлезли всички мъки, злини и болести. И точно по тази кула Първият човек и Койота повели племето нагоре и го извели във втория свят, като заедно с него, естествено, вървели и злините.

Тези места изследвало то, срещнало други същества, а Първият човек се бил с мнозина, като побеждавал всички и им отнемал песните, които им давали сила.

Ала това било и място на страдание и несрета — нещо, което Койота открил по време на скитанията си напред и назад, нагоре и надолу по света. И така отправил към Първия човек молби да се махнат оттам.