«Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)»

Еволюцията не може да бъде справедлива.

Фридрих Хайек

„Фаталната самонадеяност“

На скъпите ми приятели, с които се срещам — по-често или по-рядко — днес и на онези от тях, които може би никога вече няма да видя.

От автора

Всички герои на тази книга, без изключение, имат по няколко прототипа. Чертите на тези прототипи са смесени във всеки герой в доста произволни пропорции. Същото може да се каже и за най-напрегнатите ситуации, описани в творбата. Ето защо, много и дори повечето от описаното в нея е просто копие на реалността и е безсмислено да се задават въпроси от рода на: „Кой какъв е, кое какво е, къде и кога именно се случва?“

Повечето от цитираните „машинни“ афоризми авторът е взел от сборника „Компютърни игри“ (Лениздат, 1988). Той използва случая, за да изрази своята благодарност и възхищение от създателя на програми за ЕИМ Д. М. Любич.

(обратно)

1 част

Щастливото момче

Глава първа

„… Внезапно настъпва мигът, когато чувстваш, че трябва да направиш равносметка“, бе казал тогава Станислав. И не е задължително да става на стари години… (Беше изпаднал в пристъп на дълбокомислие.) И не е нужно да има някаква особена причина! Става ето така: някой, който живее вътре в тебе и обикновено е зает със своите си работи, изведнъж прекъсва заниманията си и замислено произнася: „Е, господинчо, време ни е да теглим чертата…“

Виконта го изслуша благосклонно, дръпна от лулата си и рече: „Купувам. Записвай…“ Но Станислав, естествено, нищо не записа — той се вслушваше във вътрешното си чувство, разбирайки вече, че това е предопределение. Усещането постепенно изчезваше, губеше остротата… определеността… първоначалната си свирепа многозначителност — ясната неизменност на щастливия стих… Той така и не разбра каква равносметка по-точно трябва да направи.

Това се случи през хиляда деветстотин и седемдесета година, в онзи пролетен ден, в който Станислав навърши тридесет и седем години. Случи се вечерта, още по-точно през нощта, когато гостите вече си бяха отишли, майка му прибираше масата, а той и приятелят му Виктор Киконин (с прякор Виконта) излязоха на чист въздух, след което решиха да идат в дома на Виконта.

Имаше бутилка розово „Вин-де-масе“, кафе, сладко от сливи, китарата звънеше тихо и двамата творци — истински поети, кръвни другари, почти братя — пееха задълбочено и прочувствено:

Стиховете бяха колективна работа на Красногоров и Киконин, музиката — също. Станислав си спомни, че се бе давил няколко пъти.

По-точно три пъти. Първият път като съвсем малък (беше преди войната) в някакво езеро в Горския парк. Мама седеше на брега и разговаряше с леля Лида, а малкият Слава се плацикаше отначало на плиткото, но после реши да нагази навътре. Първо под краката му имаше твърдо дъно, после се появи тънък слой гадна тиня, след това — нещо като тухлен бордюр и накрая нищо. Не можеше да плува. От страх отвори широко очи, видя мътната светлина отгоре, люшкащата се тъма отпред и панически размаха крака и ръце, знаейки, че загива. Изведнъж краката му отново стъпиха на твърдо. Бързо се добра до брега и седна до мама върху одеялото. Никой нищо не бе забелязал. Наоколо всичко си беше същото. Внезапно си помисли, че всъщност той се е удавил, а върху одеялото седи някой друг, но никой не забелязва това важно обстоятелство. И точно в този, именно в този момент той се изплаши истински.

Вторият случай бе доста по-интересен и доста странен. По време на войната ги бяха евакуирали в селцето Кишла в Чкаловска област. Заедно със селските хлапета Слава беше решил да се повози на лодка. Качиха се петима и изведнъж Толя Брунов закрещя ужасѐн и пребледнял като платно. Беше страшно. Тогава видя ЗАЩО момчето пищи: на кърмата, върху някакви парцали, стоеше чудовищен, грамаден колкото юмрук, паяк — зелен на червени петна. Не помнеше как заедно с останалите се озова във водата. Лодката не се преобърна само по чудо. Вече можеше да плува и тъкмо да се втурне към близкия бряг, когато видя, че пред лицето му се поклаща същият паяк и го гледа с милионите кървави точици на блестящите си очи. Изгуби съзнание. Друго нищо не си спомняше. Момчетата след това разказваха, че се е носил неподвижно по повърхността и само тилът му се е виждал. Набързо го извадили и го съживили с изкуствено дишане. Никой повече не видя паяка. След много време, вече възрастен и отново в Ленинград, бе преровил цял куп справочници за членестоноги, дори се консултира в Зоологическия музей, но напразно — странният и страшен паяк не бе известен на науката. Не съществуваше в природата (поне не на територията на Русия)…

А за третото давене… пропадане… „гибелно потапяне във вода, често с фатален край…“ не обичаше да си спомня, още по-малко да разказва. Тогава шест момчета и четири момичета пропаднаха в леда на Ладога с цялата си екипировка — раници и палатки… Една от девойките се удави, а Слава изплува. Като по чудо.

Оттогава започна броенето. Всъщност без причина. Съвсем случайно.

След като чу разказа му за трите случая, Виконта с известно съжаление призна, че не се е давил нито веднъж. Изобщо не бе рискувал живота си, с изключение на случката с детонатора в детството си. Станислав се учуди. Веднага си спомни още три или дори четири случая, когато е бил на косъм от смъртта. За него беше нещо напълно обикновено да се окаже на ръба. Не повярва на приятеля си. Сметна, че, както обикновено, лъже. Виконта беше лъжльо, лъжльо вулгарис.

Работеше в „чекмедже“¹ и беше абсолютно неясно какво. „Бе дивотии разни…“, така отговаряше на въпросите и гнусливо кривеше длъгнестото си бледо личице — хитруваше. Изобщо не се занимаваше с глупости. През последните десет години бе пътувал в чужбина поне сто пъти. При това в разни екзотични страни, в които нормалните съветски хора нямаха работа: Бразилия, Лесото, Гвиана… Иран. За какъв дявол човек, завършил Четвърти медицински институт, ще ходи в Иран?

Но да получиш от него смислено обяснение бе невъзможно. Не разказваше никога, на никого и нищо за работата си. И на кого? Освен Станислав други приятели нямаше.

Когато у Станислав се събираше компания, Виконта рядко, ни в клин ни в ръкав, започваше да разказва за чужди страни. Беше изключителен сладкодумец. Всички притихваха, слушаха със затаен дъх, от страх да не би да спре да разказва така, толкова неочаквано и безпричинно, както беше започнал.

Начеваше винаги от средата, от някаква неразбираема отправна точка, която очевидно му се струваше ключова. Например:

— … Бял пояс около гора. Бели дървета… по-точно бели СКЕЛЕТИ на дървета в отвратителна, отровна мъгла. Сякаш не си в девствен лес, а в някакво забравено от Бога, дишащо изпарения, гробище… гробище на нечовеци… А сред вълмата пара — бодливи растения с остри листа, които тук наричат „трънения венец на Христос“… И гигантски паяци, опънали паяжини между растенията… Почвата изобщо не се вижда, защото е покрита с гъст, уродлив мъх и ями, пълни с черна вода. По всеки белезникав ствол растат гнусни, слузести, разноцветни гъби…

Тясното му лице посивяваше, сякаш от непоносима вътрешна болка, гласът му спадаше — споменът го измъчваше. Тези разкази, всъщност не те самите, а начинът, по който говореше, правеше изключително впечатление на слушателите. Разбира се и на Станислав. В такива минути Виконта му приличаше я на свръхчовек, я на същество от ада, я на върколак. И му се струваше непознат… Но веднъж прочете един от неговите разкази в книжка на издателство „Географ“ (май че автор беше Кауъл² „В сърцето на гората“). Съвпадението беше почти пълно. В първия момент не повярва на очите си. После се ядоса. Накрая му се възхити. Помисли си: „За чий дявол го правиш, хвалипръцко неден?“