«Извънредно произшествие»

Полетът приближаваше към своя край. След по-малко от едно денонощие планетолетът щеше да кацне на Луната, на ракетодрума при кратера Ломоносов, после седмица карантина и отново на Земята, половин година отпуск, половин година синьо море, шумящи борове, зелени ливади, облени със слънце.

Виктор Борисович се обърна на другата страна и сладко се прозина. Изведнъж край ухото му забръмча земна пчела. Той изхърка и окончателно се събуди. В каютата беше тъмно. Щурманът млясна с уста и замря. Някъде много наблизо бръмчеше земна пчела.

— Не може да бъде — високо и уверено каза той.

Надигна се от леглото и запали лампата. Пчелата замлъкна. Виктор Борисович се огледа и съзря на чаршафа черно петно. Това не беше пчела. Това беше муха. Тя беше съвсем черна, с черни разперени крила. Щурманът старателно се прицели, протегна ръка и я улови.

— Муха в планетолета! — каза той и погледна юмрука си с изумление. — Трябва да я покажа на Тумер.

С една ръка навлече панталоните си, изскочи в коридора и тръгна към командната кабина. В юмрука му мухата бръмчеше, движеше се и го гъделичкаше.

На телевизорния екран в командната кабина се поклащаха леко два тесни сърпа — светлосивият по-голям, белият по-малък — Земята и Луната.

— Здравей, Тум — каза Виктор Борисович.

Тумер кимна с глава и го погледна с хлътнали очи.

— Я познай какво има тук — щурманът внимателно разтърси юмрука си.

— Цепелин — отговори Тумер.

— Не, не е цепелин, а муха. Муха, стара кукумявко!

Тумер скучно промърмори.

— Феритната „памет“ работи лошо.

— Аз ще те сменя — каза Виктор Борисович. — Ама ти разбираш ли, тя ме събуди. Бръмчи също като земна пчела на поляна.

— Мен тя не би могла да събуди — каза през зъби Тумер.