«Убийство с атоми»

Героят трябва да бъде англичанин. Криминалните истории искат тайнственост. Авторът създава от почитаемите си сънародници убийци и детективи. След това разтваря действието в лондонска мъгла и всички трябва да са доволни.

В един от домовете из покрайнините на голямата метрополия двама разговарят помежду си. Никой не им пречи до самия край на разговора. Този, който заговаря пръв, носи тъмни очила.

— Утре напускам Англия. По твое желание загубих тук две седмици. Две седмици в тази стая, старче.

— Къщата е хубава.

— Имах си хас, срещу осем хиляди лири!

— Значи напускаш Англия?

— Да. Ще ме изпратиш ли на летището? Пет години не си стъпвал тук, а през тези две седмици идваш всеки ден. Стаята е приятна, прав ли съм, старче? Но аз не бих прекарал в нея и ден, та ако ще да е за нейно величество. Докато на теб посветих две седмици. За какъв дявол?

— Преди две седмици в тази стая…

— Знам.

— … беше убит човек.

— Ти си луд! Аз съм сляп и не видях нищо, когато този проклет висящ канделабър¹ се стовари отгоре му. Беше нещастен случай. Ти и останалите, които бяха на приема, видяхте как стана. А аз не видях.

— Кой покани Джеймс Патън на приема?

— Какво те засяга?! Да не си ченге? Инспекторът вече беше тук и следствието приключи.

— И все пак, кой покани Патън?

— Жена ми.

— Имаш очарователна жена, Грабле.

— Остави я на мира.

— Сега е при майка си, кога ще се върне?

— Не е твоя работа.

— Отдавна ли се познаваха?

— Слушай, старче…

— Не искаш да говорим. Тогава си тръгвам.

— Остани.

— Искаш да ми разкажеш нещо ли? Може би за работата си?

— Все едно, ти нищо не разбираш от нея. Както аз от убийства. Аз изучавам кристалите, мисля само за тях. Да ти разкажа ли за кристалите?

— Давай.

— Ами… те са архитектурата на природата. Кристалите на солите или металите са направени от малки частици. Да вземем например кварцовия кристал. Виждал ли си, старче, птици в небето?

— Виждал съм, Грабле.

— Виждал ли си ги как кръжат?

— Да.

— Кръжат безредно, като при газовете. Там атомите бягат един от друг. А през есента птиците отлитат от Англия. Подредени една до друга, всички заедно прелитат Канала — това е картината при течностите. Понякога обаче птиците като че ли застиват в небето, без да се движат…

— Да, само едва забележимо махат с крила.

— Много е важно, че махат. Напомни ми за това, когато свърша. Застиналите атоми са като точки в небето — това е твърдото тяло.

— Но птиците махат с крила, Грабле.

— Атомите пък трептят. Не с размах като при газовете или течностите, но има трептене вляво и вдясно, нагоре и надолу, много бързо…

— И в онзи канделабър ли?

— Да, във всички твърди тела.

— Грабле, ще те прекъсна. Аз вече знам кой е убиецът.

— Ти не ме слушаш.

— Когато канделабърът падна, всички се разбягаха. Но Джеймс Патън беше вече мъртъв.

— Да, това беше тежък канделабър, бронзов. На него бе гравирано „Дамоклев меч“. Всички гости се извървяха да го разгледат, но той се стовари точно върху Патън. Малшанс.

— Внимателно слушах какво разказваш за кристалите. Много сполучливо нарече кристалите „архитектура на природата“.

— Да, там цари ред, непознат за хората. Всеки атом си има място и никога не заема чуждо. Птиците стоят неподвижни в небето и махат с крила, но те могат да създават и определени рисунки, фигури. Когато атомите създават постоянна фигура при определена симетрия, тогава възниква кристалът.

— А какво има между атомите?

— Почакай. Да вземем например повече птици. До всяка птица, рееща се в небето, да си представим още три, четири, десет. Нека не птиците, а групите от птици създават фигурите. Защото кристалът не е подреден строеж на отделни атоми, а на група атоми. Тези групи се наричат възли на кристала.

— И какво има между възлите?

— Нищо. Пустота. Истински вакуум.

— А откъде знаем, че е точно така?

— Ако на вратата няма процеп за ключа, светлината не може да мине през нея. Ако кристалът е плътен, лъчите биха се спрели в него. А те минават през вакуума като през ключалката.

— Кристалът е порест, така ли?

— Като всичко в природата… Утре напускам Англия, старче. И ще оставя тук един британец, влюбен в кристалите като мен.

— Не, ти повече не обичаш никого и нищо.

— Така е, твърде много проблеми съм решил в своя живот…

— И преди две седмици…

— Ти като че ли ме обвиняваш.

— Всички, които наобиколиха убития, бяха поразени от случилото се. Стори ми се, че само твоята жена разбра всичко и почувства, че е изпълнена съдбовна закана.

— Остави я на мира!

— Ти остана във фотьойла, нали си сляп. Но жена ти не притича към теб. А би било логично точно това да е нейната първа реакция. Тя се страхуваше, страхува се и сега, затова е при майка си.

— Жена ми ли подозираш?

— Грабле, по-добре продължи да разказваш за кристалите.

— Не си мисли, че направляваш разговора ни. Говоря каквото си искам и се чудя на глупостта ти. Кристалите са като бреговете, като бреговете на Англия например. А възлите са Лондон, Глазгоу, Ливърпул. От височината на птичия полет бреговете са сякаш неподвижни, неподвижни са и градовете, възлите на кристала. Но ако се вгледаш…

— Грабле…

— Моля?

— Нищо.

— В кристала е същото. Възелът — това е атом около атома. Всеки атом има свое движение, което нарекох трептене. Трептят атомите, ядрата им, електроните. Възелът е такъв, сякаш земята под града се тресе. Но има и тълпа, тълпа от електрони, разположени между атомните ядра във възела.

— Кой пръв се е сетил за това?

— Пиер Кюри. Този, който след това се ожени за Мария.

— И никога не е виждал тези възли и електрони?

— Не. Невъзможно е да се видят дори при добро зрение.

— Прав си, има още за какво да се мисли. Ти помисли, аз също ще помисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Отдавна знам, че Джеймс Патън беше любовник на жена ти.

— А защо не ми го каза по-рано?

— И ти го знаеше, Грабле!

— Жалко, че никога не съм го виждал. Даже името му не знаех. Знаех само, че тежи 86 килограма.

— Луд ли си?!

— Жена ми не криеше от мен писмата си и разните хартийки. Тъй де, защо да ги крие? Веднъж случайно намерих в чантата й билет. Нали знаеш, от онези, дето ги отпечатва автоматичната теглилка. Теглото беше набито върху картона. Погладих с пръсти и го прочетох. Жена ми не тежи 86 килограма. Имаше и дата — първи юни.

— Жена ти замина веднага след смъртта на Патън. Тя се страхува.

— Страхува ли?

— Да, изплаши се от полицията и избяга от Лондон. По това хората се различават от кристалите. Електронът бяга във възела, а тя — от възела.

— Говориш глупости. Тя не е убила Патън.

— А кой?