Героят трябва да бъде англичанин. Криминалните истории искат тайнственост. Авторът създава от почитаемите си сънародници убийци и детективи. След това разтваря действието в лондонска мъгла и всички трябва да са доволни.
В един от домовете из покрайнините на голямата метрополия двама разговарят помежду си. Никой не им пречи до самия край на разговора. Този, който заговаря пръв, носи тъмни очила.
— Утре напускам Англия. По твое желание загубих тук две седмици. Две седмици в тази стая, старче.
— Къщата е хубава.
— Имах си хас, срещу осем хиляди лири!
— Значи напускаш Англия?
— Да. Ще ме изпратиш ли на летището? Пет години не си стъпвал тук, а през тези две седмици идваш всеки ден. Стаята е приятна, прав ли съм, старче? Но аз не бих прекарал в нея и ден, та ако ще да е за нейно величество. Докато на теб посветих две седмици. За какъв дявол?
— Преди две седмици в тази стая…
— Знам.
— … беше убит човек.
— Ти си луд! Аз съм сляп и не видях нищо, когато този проклет висящ канделабър1 се стовари отгоре му. Беше нещастен случай. Ти и останалите, които бяха на приема, видяхте как стана. А аз не видях.
— Кой покани Джеймс Патън на приема?
— Какво те засяга?! Да не си ченге? Инспекторът вече беше тук и следствието приключи.
— И все пак, кой покани Патън?
— Жена ми.
— Имаш очарователна жена, Грабле.
— Остави я на мира.
— Сега е при майка си, кога ще се върне?
— Не е твоя работа.
— Отдавна ли се познаваха?
— Слушай, старче…
— Не искаш да говорим. Тогава си тръгвам.
— Остани.
— Искаш да ми разкажеш нещо ли? Може би за работата си?
— Все едно, ти нищо не разбираш от нея. Както аз от убийства. Аз изучавам кристалите, мисля само за тях. Да ти разкажа ли за кристалите?
— Давай.
— Ами… те са архитектурата на природата. Кристалите на солите или металите са направени от малки частици. Да вземем например кварцовия кристал. Виждал ли си, старче, птици в небето?
— Виждал съм, Грабле.
— Виждал ли си ги как кръжат?
— Да.
— Кръжат безредно, като при газовете. Там атомите бягат един от друг. А през есента птиците отлитат от Англия. Подредени една до друга, всички заедно прелитат Канала — това е картината при течностите. Понякога обаче птиците като че ли застиват в небето, без да се движат…
— Да, само едва забележимо махат с крила.
— Много е важно, че махат. Напомни ми за това, когато свърша. Застиналите атоми са като точки в небето — това е твърдото тяло.
— Но птиците махат с крила, Грабле.
— Атомите пък трептят. Не с размах като при газовете или течностите, но има трептене вляво и вдясно, нагоре и надолу, много бързо…
— И в онзи канделабър ли?
— Да, във всички твърди тела.
— Грабле, ще те прекъсна. Аз вече знам кой е убиецът.
— Ти не ме слушаш.
— Когато канделабърът падна, всички се разбягаха. Но Джеймс Патън беше вече мъртъв.
— Да, това беше тежък канделабър, бронзов. На него бе гравирано „Дамоклев меч“. Всички гости се извървяха да го разгледат, но той се стовари точно върху Патън. Малшанс.
— Внимателно слушах какво разказваш за кристалите. Много сполучливо нарече кристалите „архитектура на природата“.
— Да, там цари ред, непознат за хората. Всеки атом си има място и никога не заема чуждо. Птиците стоят неподвижни в небето и махат с крила, но те могат да създават и определени рисунки, фигури. Когато атомите създават постоянна фигура при определена симетрия, тогава възниква кристалът.
— А какво има между атомите?
— Почакай. Да вземем например повече птици. До всяка птица, рееща се в небето, да си представим още три, четири, десет. Нека не птиците, а групите от птици създават фигурите. Защото кристалът не е подреден строеж на отделни атоми, а на група атоми. Тези групи се наричат възли на кристала.
— И какво има между възлите?
— Нищо. Пустота. Истински вакуум.
— А откъде знаем, че е точно така?
— Ако на вратата няма процеп за ключа, светлината не може да мине през нея. Ако кристалът е плътен, лъчите биха се спрели в него. А те минават през вакуума като през ключалката.
— Кристалът е порест, така ли?
— Като всичко в природата… Утре напускам Англия, старче. И ще оставя тук един британец, влюбен в кристалите като мен.
— Не, ти повече не обичаш никого и нищо.
— Така е, твърде много проблеми съм решил в своя живот…
— И преди две седмици…
— Ти като че ли ме обвиняваш.
— Всички, които наобиколиха убития, бяха поразени от случилото се. Стори ми се, че само твоята жена разбра всичко и почувства, че е изпълнена съдбовна закана.
— Остави я на мира!
— Ти остана във фотьойла, нали си сляп. Но жена ти не притича към теб. А би било логично точно това да е нейната първа реакция. Тя се страхуваше, страхува се и сега, затова е при майка си.
— Жена ми ли подозираш?
— Грабле, по-добре продължи да разказваш за кристалите.
— Не си мисли, че направляваш разговора ни. Говоря каквото си искам и се чудя на глупостта ти. Кристалите са като бреговете, като бреговете на Англия например. А възлите са Лондон, Глазгоу, Ливърпул. От височината на птичия полет бреговете са сякаш неподвижни, неподвижни са и градовете, възлите на кристала. Но ако се вгледаш…
— Грабле…
— Моля?
— Нищо.
— В кристала е същото. Възелът — това е атом около атома. Всеки атом има свое движение, което нарекох трептене. Трептят атомите, ядрата им, електроните. Възелът е такъв, сякаш земята под града се тресе. Но има и тълпа, тълпа от електрони, разположени между атомните ядра във възела.
— Кой пръв се е сетил за това?
— Пиер Кюри. Този, който след това се ожени за Мария.
— И никога не е виждал тези възли и електрони?
— Не. Невъзможно е да се видят дори при добро зрение.
— Прав си, има още за какво да се мисли. Ти помисли, аз също ще помисля.
— Какво искаш да кажеш?
— Отдавна знам, че Джеймс Патън беше любовник на жена ти.
— А защо не ми го каза по-рано?
— И ти го знаеше, Грабле!
— Жалко, че никога не съм го виждал. Даже името му не знаех. Знаех само, че тежи 86 килограма.
— Луд ли си?!
— Жена ми не криеше от мен писмата си и разните хартийки. Тъй де, защо да ги крие? Веднъж случайно намерих в чантата й билет. Нали знаеш, от онези, дето ги отпечатва автоматичната теглилка. Теглото беше набито върху картона. Погладих с пръсти и го прочетох. Жена ми не тежи 86 килограма. Имаше и дата — първи юни.
— Жена ти замина веднага след смъртта на Патън. Тя се страхува.
— Страхува ли?
— Да, изплаши се от полицията и избяга от Лондон. По това хората се различават от кристалите. Електронът бяга във възела, а тя — от възела.
— Говориш глупости. Тя не е убила Патън.
— А кой?
Комментарии к книге «Убийство с атоми», Вильгельм Дихтер
Всего 0 комментариев