«Зона 51: Началото»

На Крейг Кейваноу,

който ми подари идеята,

и първи прочете ръкописа

ПРОЛОГ

То се събуди в мрака, озадачено коя ли е причината, накарала го да дойде в съзнание. Същевременно усети, че е неизмеримо по-слабо отпреди. Но сега най-важно бе времето. Колко дълго бе спало? Отговорът се криеше в степента на неговата слабост. Като я сравни с нивото на енергийния източник, то изчисли, че от времето на предишното му пробуждане планетата бе извършила почти петдесет завъртания около своята звезда.

Анализът на информацията от датчиците не доведе до конкретни резултати. Какъвто и сигнал да бе задействал алармената система, същевременно активирайки аварийното енергоподаване, трябва да е бил достатъчно силен и с жизненоважно значение. Но вече бе затихнал. Изгубени бяха както съдържанието, така и източникът на сигнала.

Създателите не бяха предполагали, че периодът за повторно зареждане на енергоизточника може да е толкова продължителен. То осъзнаваше, че не му остава много време преди резервите в енергоизточника да спаднат под критичния минимум, необходим за поддържане на жизнените му функции в състояние на хибернация.

Налагаше се да се вземе решение. Дали да насочи част от енергията към датчиците, в случай че сигналът бъде повторен, или отново да потъне в дълбок сън, съхранявайки остатъците от енергия за още известно време?

Решението бе взето почти със скоростта, с която бе формулиран въпросът. Датчиците получиха достатъчно енергия, за да останат в състояние на максимална готовност, което щеше да им позволи да засекат повторен сигнал. Програмирано бе ограничение от едно завъртане на планетата около звездата й, след което то щеше да се пробуди и да прецени наново ситуацията.

След всичко преживяно то отново се унесе в лек сън, осъзнавайки, че решението да се отклони част от енергията към датчиците за период от едно планетно завъртане ще му струва десет подобни завъртания сън, когато енергията започне да намалява. И все пак решението не подлежеше на преоценка.

Този риск бе част от работата.

(обратно)

1.

Нешвил, Тенеси

Време до излитането — 147 часа

Дъното на хартиената торба, която Кели Рейнолдс държеше, се скъса тъкмо в мига, когато отключваше пощенската кутия и стекът с дванадесет диетични коли падна с трясък на пода. Кутийките се разхвърчаха във всички посоки. Нещо естествено за такъв отвратителен ден, помисли си тя, докато ги събираше. От петимата бармани, с които си бе уговорила среща за статията, която възнамеряваше да напише, двама въобще не се бяха мярнали.

Тя пъхна пощата в остатъците от разкъсаната торба, прибра се в апартамента и изсипа всичко върху масата в кухнята. Напълни чаша с вода, постави я в микровълновата фурна, нагласи таймера на две минути и чак тогава се облегна на стената. Докато чакаше сигнала на устройството, зае се да разглежда отражението си в прозореца, от който се виждаше някаква задна уличка на нешвилския Ийст енд. Беше нисичка на ръст, но с едър кокал и малко тромава. Нямаше да се движи толкова леко, ако не бяха редовните сутрешни клякания и лицеви опори. Имаше гъста, кестенява коса, започнала леко да се прошарва през последните десетина години. Допреди няколко лета все още се опитваше да поддържа естествения й цвят, но напоследък се отказа, съзнавайки, че встъпва в неравна борба с времето.

Таймерът на печката изписука, тя извади чашата, пусна вътре едно пакетче чай и остави водата да извлече цвета и аромата му. Междувременно разрови пощата, заинтригувана от дебелия кафяв плик, който бе забелязала още като изпусна торбата с продукти. Засмя се, като прочете обратния адрес: Феникс, Аризона. Сигурно беше от Джони Симънс, старо приятелче от студентските години във Вандербилт. Всъщност, нещо повече от приятелче, припомни си тя, докато мислите й се връщаха към онова време отпреди повече от петнадесет години.

С Джони се сближиха малко след като тя се бе разделила с първия си съпруг. Пусна котвата на разбитите си илюзии в неговото спокойно душевно пристанище, където прекара близо няколко месеца. Когато най-сетне отново стъпи на крака, тя започна да осъзнава, че макар да се чувстваше емоционално обвързана с Джони, липсваше й онази особена искра, тъй необходима, за да се разгори огънят на интимната близост. Джони прие спокойно доводите й и двамата се разделиха, като известно време дори не си говориха. Сетне отново се сближиха, но вече като приятели.

Всъщност, приятелството им се заздрави още повече три години по-късно, след като Джони се върна от журналистическа командировка в Салвадор, където беше снимал документален филм за крайно десните ескадрони на смъртта. Тогава той остана два месеца в нейния апартамент, сякаш да се отърси от преживените изпитания. След това често се чуваха по телефона, за да са в течение какво става с другия, стопляни от мисълта, че някъде там има някой, който го е грижа. Последния път, когато говориха, Джони й спомена, че е преминал на свободна практика и подготвял материали за всеки, който е готов да му плати.

Тя разкъса плика и установи с изненада, че вътре има аудиокасета и няколко страници. Взе най-горната и я зачете:

3 ноември 96

Здравей, Кели,

Чудих се на кого да пратя тази касета и името ти беше първото, което изникна в главата ми — особено след случилото се между теб и оня шегаджия от военновъздушната база в Нелис, Невада, преди осем години.

Миналата седмица получих по пощата писмо и аудиокасета. Пликът беше без адрес на подателя, с печат от Лас Вегас. Струва ми се, че се досещам кой го е изпратил. Няма да е трудно да го открия. Искам и ти да чуеш записа. Но не се мотай, не казвай: „по-късно“ или „какво пък толкова“. ВЕДНАГА, чуваш ли? Пъхни касетата, но не я пускай още…

Кели се засмя, прекоси стаята и постави касетата в касетофона. Щеше да й е смешно, ако не беше неприятното чувство, пробудено от споменаването на военновъздушната база Нелис. На времето тъкмо тамошният офицер от контраразузнаването се бе погрижил да разруши обещаващата й кариера в киното.

Прогонвайки лошите спомени, Кели се върна към писмото:

„Добре. Ще ти предам дословно информацията, която беше в писмото. Всъщност, обърни на следващата страница и ще видиш копие от него.“

Кели отгърна листа и намери ксерокопието на писмото:

„Г-н Симънс,

В пакета ще намерите запис, който направих вечерта на 23 октомври тази година, докато прослушвах УКВ-честотите. Често го върша, така засичам разговорите на пилотите от военновъздушната база Нелис по време на полети. По този начин бе записан и разговорът, който ще чуете.

Доколкото мога да определя, той се води между пилота на самолет Ф-15 (позивни «Виктор две-три»), контролната кула в Нелис, която използва позивната «Дриймленд», и командира на полета («Виктор шест»).

Записът е по време на бойно учение «Червен флаг». При изпълнение на задачи от този характер пилотите участват в симулирани въздушни боеве. В резервата Нелис, край Езерото на конярите, съществува военен комплекс, където разполагат с цяла ескадрила съветски бойни самолети, които използват за тренировка.

Но ще ви оставя сам да си правите заключения от записа.

Ако искате да го обсъдим обаче, ще трябва да дойдете в Лас Вегас. Ще ме откриете при «пощенската кутия». Сигурно не знаете какво е, но попитате ли там, ще ви упътят.

Капитана“

Кели прелисти следващата страница.

„А сега изслушай записа.“

Тя взе дистанционното и включи касетофона. Гласовете бяха изненадващо ясни, изглежда при подслушването е била използвана доста съвършена техника. В никакъв случай не бяха правени с микрофон, не се долавяха странични звуци, само пращене от ефира в края на всяко предаване на трите отчетливо различаващи се гласове, за които се споменаваше в писмото.

— „Виктор две-три“, говори контролна кула „Дриймленд“. Нарушихте зоната, забранена за полети. Незабавно сменете посоката на едно-осем-нула.