«Честността е най-добрата политика»

Тагобар Ларнимискулус Верф, Боргакс на Фенигвиснок. Това беше дълго име и важна титла и той се гордееше с тях. Титлата означаваше приблизително „Върховен Шериф, Адмирал на Фенигвиснок“, а Фенигвиснок беше богата и важна планета в империята Дел. Титлата и името изглеждаха внушително на документи, а трябваше да се подписват много документи.

Самият Тагобар беше прекрасен екземпляр от своята раса, въплъщаваща сила и гордост. Както костенурките на земята той имаше и външен, и вътрешен скелет, макар че това бе единственото му сходство с костенурката. Външно той приличаше на човек, нещо средно между средновековен рицар в броня и широкоплещест играч на ръгби, облечен за състезание. Той имаше цвят на добре сварен рак, който при ставите на външния скелет преливаше в тъмен пурпур. Облеклото му се състоеше само от една къса поличка, извезана със старинни шарки и обсипана с бляскави скъпоценни камъни. Емблемата на сана му беше гравирана със злато на предния и задния шит, така че всеки можеше да го познае, когато влиза или излиза.

С една дума, той представляваше внушителна фигура, въпреки че ръстът му бе само метър и петдесет и седем.

Като командир на собствения си звездолет „Верф“ той трябваше да търси и изследва планети, подходящи за колонизиране от народа дел. Занимаваше се усърдно с това вече дълги години, изпълнявайки съвсем точно Общата Инструкция, както подобава на един добър командир.

И имаше защо. Бе открил вече няколко добри планети, а тази бе най-привлекателната от всички.

Гледайки я в увеличителния екран, той потри доволно ръце. Корабът му плавно обикаляше по орбита високо над новооткритата планета, а екранът беше насочен към една местност долу. Още нито един кораб на народа дел не бе навлизал в тази част на Галактиката и беше приятно да откриеш тъй скоро подходяща планета.

— Великолепна планета! — каза той. — Възхитителна планета! Гледайте каква зеленина! А синевата на моретата! — той се обърна към лейтенант Пелквеш. — Как мислиш? Нали е чудесно?

— Разбира се, чудесно, Ваше Великолепие! — отвърна Пелквеш. — За нея ще получите още една награда.

Тагобар заговори нещо, но неочаквано спря. Ръцете му посегнаха към командните лостове и се вкопчиха в превключвателите. Мощните мотори изреваха от претоварване, когато корабът увисна неподвижно над планетата. Пейзажът в увеличителния екран престана да се движи.

Тагобар регулира увеличението и изображението започна да расте.

— Я! — каза командирът. — Пелквеш, какво е това?

Въпросът беше чисто реторичен. Изображението, забулено от трептящите на около двеста мили атмосферни течения, едва се мержелееше на екрана, но не можеше да има съмнение, че това е някакъв град. Лейтенант Пелквеш точно това и каза.

— Чумата да го тръшне! — измърмори Тагобар. — Заета планета. Градове строят само разумни същества.

— Точно тъй! — съгласи се лейтенантът.

Двамата не знаеха какво да правят. Разумни същества бяха открити само няколко пъти през цялата дълга история на народа дел, но под владичеството на империята те постепенно бяха измрели. Нито една от тези раси впрочем не бе особено разумна.

— Ще трябва да запитаме Общата Инструкция — рече най-сетне Тагобар.

Той отиде при един друг екран, включи го и занабира цифрите на кода.

Дълбоко в недрата на кораба бавно задейства роботът на Общата Инструкция. В обширната му памет се съхраняваха събраните и подредени през десетте хиляди години факти, десетхилядогодишният опит на империята, взетите през тези хиляди години окончателни решения по всеки един въпрос. Това беше повече от енциклопедия — това бе начин на живот.

Роботът се рови по най-строгите правила на логиката из паметта си, докато не намери отговор на въпроса на Тагобар; тогава предаде данните на екрана.

— Хммм — произнесе Тагобар. — Да. Обща Инструкция 333 953 216 А, глава ММСМХIX, параграф 402. „След откриване на разумен или полуразумен живот да се вземе за изследване случайно избран образец. Всякакъв друг контакт да се избягва, докато образецът не бъде изследван съгласно Психологическата директива 659-В, раздел 888077 под ръководството на Главния психолог. Данните да се сверят с Общата Инструкция. Ако неволно вече е установен контакт, да се направи справка в ОИ 472 678-Р, глава МММССХ, параграф 553. Образци трябва да се вземат съгласно…“

Той дочете Общата Инструкция и тогава се обърна към лейтенанта:

— Пелквеш, пригответе спомагателната лодка, за да вземем образец. Ще уведомя психолога Зендоплит да се приготви.

* * *

Ед Магрудър пое дълбоко пролетния въздух и затвори очи. Въздухът беше прекрасен, напоен с остри аромати и свежи миризми, и макар чужди, те му се сториха кой знае защо близки — по-близки от земните.

Ед беше висок и възслаб, с тъмна коса и блестящи кафяви очи, присвити леко, сякаш в стаен смях.

Той отвори очи. Градът още не спеше, но тъмнината бързо се сгъстяваше. Ед обичаше вечерните си разходки, но да скиташ по полята на Ню Хавай след здрач беше опасно, дори сега. Имаше малки нощни твари, които летяха безшумно из въздуха и хапеха без предупреждение. Имаше и по-големи хищници. Ед се запъти обратно към градчето Ню Хило — построено на мястото, където за първи път човек бе стъпил на новата планета.

Магрудър беше биолог. През последните десет години бе обиколил половин дузина светове, като събираше образци, анатомираше ги старателно и записваше резултатите в бележниците си. Бавно, звено след звено, той съставяше схемата — схемата на самия живот. Имал бе много предшественици, чак до самия Карл Линей, но никой от тях не е разбирал какво им липсва. Те са разполагали само с един вид живот — земния живот. А целият земен живот в крайна сметка е еднороден. От всички планети, които бе видял, Ню Хавай му се харесваше особено силно. Това бе единствената планета освен Земята, където човек можеше да ходи без всякакви защитни одеяния, поне единствената от досега откритите.

Ед чу над главата си слабо свистене и погледна нагоре. За нощните твари бе още рано.

И тогава видя, че това съвсем не е нощна твар, а някакъв балон, сякаш метален и…

На повърхността на балона пламна зелено сияние и за Ед Магрудър всичко изчезна.

* * *

Тагобар Верф наблюдаваше безстрастно как лейтенант Пелквеш внася безчувствения образец в биологичното отделение за изследване. Образецът имаше странен вид — пародия на живо същество с мека кожа, като на гол охлюв, бледа, розовомургава на цвят, с отвратителни, подобни на плесен нараствания по главата.

Биолозите приеха образеца и започнаха да се занимават с него. Взеха за изследване парченца от кожата му, малко от кръвта му и записаха показанията на електрическите уреди, снети от мускулите и нервите му.

Главният психолог Зендоплит стоеше до командира, следейки процедурата.

За биолозите това бе Стандартна процедура; те работеха тъй, както биха работили и с всеки друг постъпил при тях образец. Но на Зендоплит му предстоеше работа, която досега не бе извършвал. Предстоеше му да работи с мозъка на разумно същество.

Но той не се безпокоеше: в Ръководството бе записано всичко, и най-малката подробност от Стандартната процедура. Наистина нямаше за какво да се тревожи.

Както и при всички други образци, Зендоплит трябваше да дешифрира основната Схема на Реакциите. Всеки организъм реагира само по определени начини, многобройни, но все пак ограничени по количество и те могат да бъдат сведени до Основната Схема. За да се унищожи каквато и да е порода същества, необходимо е само да се намери тяхната Основна Схема и тогава да им се даде задача, която те не биха могли да решат по тази схема. Всичко бе много просто и всичко е записано в Ръководството.

Тагобар се обърна към Зендоплит.

— Наистина ли мислите, че той би могъл да научи нашия език?

— Най-елементарното, Ваше Великолепие — отвърна психологът. — Нашият език в края на краищата е много сложен. Разбира се, ние ще се опитаме да му изясним цялата система на езика, но се съмнявам дали той ще може да усвои дори една значителна част. Езикът ни се основава на логиката, както и самата мисъл е основана на логиката. У някои нисши животни има наченки на логика, но повечето не са способни да я разберат.

— Добре, ше сторим всичко, което е във възможностите ни. Аз сам ще го разпитам.

Зендоплит се удиви.