«Ватерлиния»

Първа част

Шамандурата

1.

Смерчът се разпадна на половин миля от десния борд. Само преди минута криволичеше, приближаваше се бавно, растеше на височина, засмукваше морето с бясно въртящ се ръкав — и ето, заситен, рухна в миг, засипвайки океанската шир с килотонове вода. Огромна вълна подхвърли капсулата. Запокити я в ямата. Още една вълна, по-малка. И още. Люшкане. И пак затишие. Никакви вълни. Никакъв вятър. Само дребни бръчки, идващи неизвестно откъде. Само разкъсани облаци, а в отворите между тях — нетърпимо заслепяващи, безмилостни слънчеви лъчи.

И самота…

Филип влезе в асансьора, за да се качи на палубата, тясна и къса, проядена от морските вълни. Асансьорът все още работеше. По принцип можеше да използва трапа, завършващ с авариен люк, който се отваряше ръчно — но след бомбардировката люкът беше заял — пак добре, че не се беше откъснал.

Обшивката изглеждаше здрава, дори на пръв поглед в доста сносно състояние. Не изпускаше мехури след случайното цунами, не се трошеше, не се разпадаше на парчета, както се случваше с капсули, пресичащи на максимална скорост петно от жълтия прилив. От жълтия прилив се бяга само на максимална скорост и трябва незабавно да се върнеш на контролния пост или право при Шамандурата, като същевременно изпратиш шифровано съобщение за прекратяване на патрула. Инструкциите в това отношение са стриктни. След два-три дена изплувалата от дълбочината гъста маслена течност ще залее повърхността на океана и ще изгуби активността си под лъчите на слънцето — но това време е предостатъчно, за да се разтвори напълно крайцер с усъвършенствана броня, та какво остава за капсула.

Никой не знае какво поражда жълтите приливи. Сред противоречивите хипотези преобладават биогенните. Възникнал на петстотинкилометрова дълбочина, близо до границата на Вихрения пояс, този плътен пашкул, състоящ се от смес от органични киселини и снабден със завихрена обвивка, се издига бързо на повърхността. В процеса на издигането се уплътнява и изплува като гигантска леща с диаметър от една до сто мили. Нищо особено не се случва там, където се появява, океанът не изглежда променен дори при най-внимателен оглед. Затова пък рецепторите на обшивката — все едно дали на капсула, или на крайцер — пораждат върху кожата на дълбочинния пилот едва доловимо усещане за сърбеж и едновременно премигат, писукат, индикаторите вдигат вой, съобщават, предупреждават, настояват: бягай, изчезвай! Незабавно се махай оттук! Или се потапяй надълбоко, ако все още имаш вяра в здравината на разядения корпус.

В замяна на отказалите рецептори остават очите. Безспорно, има смисъл да се следи състоянието на обшивката дори в този случай, когато плавателното средство е изгубило собствен ход. Живота си, разбира се, няма да спасиш, но поне ще успееш да умреш безболезнено. Никой не обича да се плацика в концентрирана киселина.

Понякога жълтият прилив може да се предскаже, ако редовно се вземат водни проби за соленост и радиоактивност. Филип също го беше правил, без да разбира смисъла на подобно занимание. Не можеше да избяга от жълтия прилив, нито да се гмурне под лещовидния слой — сега вече изтощеният корпус не би издържал и потапяне на дълбочина петстотин метра.

Капсулата се поклащаше от мъртво вълнение. Както и вчера, както вече трети ден. Филип надмогна отвращението си и се огледа във всички посоки. Пусто. Само в оловносивите облаци далече на юг понечи да се завихри нов смерч, протегна към водата усукан хобот, не стигна до нея и се разпадна. Смерчовете не са никак рядко явление в субекваториалните области. Случват се и тайфуни. Често, неизвестно откъде, налитат бури, придружени обилно от кълбовидни мълнии. Хидротрусове. Неочаквани водовъртежи, способни да завлекат капсулата на десетки мили дълбочина. Без да се броят жълтите приливи — те са почти ежедневие.

Филип въздъхна и се спусна в каютата (тя беше и лоцманска рубка, спалня и библиотека, с правото на единствено помещение на капсулата, приспособено за обитаване от човешко същество). От нямане какво друго да прави взе една книга.

„Сред милиардите планети, съществуващи в галактиката, сред милионите светове, известни на земните жители, сред хилядите обследвани и, разбира се, сред стотиците заселени, едва ли ще се намерят два свята, които да си приличат. Искрици в безбрежността, играчки на сътворилите ги чутовни сили, планетите са различни като снежинки в зимен облак — преброй ги всичките и пак няма да откриеш две еднакви дори ако посветиш на това занятие целия си живот — или милион чужди, стига да ти е по силите. Прекрасни, студени, поразяващи с красотата си — но уви! — толкова различни. Неповторими. Сходството не е равенство.

Срещат се и изроди. Както навсякъде, както винаги. Едни те карат да се усмихнеш, други — да вдигнеш в недоумение рамене. Всяка норма предполага възможност за отклонение, а следователно и за израждане. Но дори изродите не си приличат.

В най-гъстата част на Третия спирален ръкав, от вътрешната му, запълнена със сгъстяващ се газ страна, сред милиони синьо-бели звезди и хиляди студени гиганти, които все още не са се разпалили, огряна от техните лъчи, бе открита планета, уникална във всички отношения и също толкова негостоприемна. Ако в радиус от трийсет милиона километра имаше нещо дори мъничко по-подходящо, едва ли и шепа енциклопедисти, на които се плаща само за да трупат безполезни знания, биха обърнали внимание на този космически уникат. Проблемът се състоеше в това, че нямаше по-подходящ обект за изграждане на междинна и ремонтна станция в близост до изходите на четири стабилни подпространствени Канала, в които се пресичаха отдавна усвоени търговски пътища.

Планетата, открила се пред погледа на изследователите, превишаваше Земята двойно в диаметър и един път и половина по маса. Водата, от която се състоеше от повърхността до центъра, пребиваваше в състояние на зонално въртене и съдържаше разтворени соли и примитивни организми. Пренаситената с влага атмосфера можеше да задоволява нуждите на човешкия организъм от кислород с помощта на филтри и дори без тях — за ограничен период. Именно наличието на свободен кислород и вода бе накарало инженерите да се откажат от космическия вариант за база и да построят плаваща. Упорити и досадни като дървеници, хората бяха започнали живот насред океана.

Без материк, без остров, без плитчини.

Само вода.

Гигантска водна Капка.

Никой не бе измислил име на планетата. То бе възникнало също така спонтанно и естествено, като да кихнеш в дъждовен ден.

Капка — и толкоз. Кръгла, неправдоподобно голяма. Плашеща. Просто Капка…“

Филип изруга и хлопна книгата. На корицата пишеше: „Роман за юноши: белетризирана история за усвояването на Капка“. Той се разрови сред историческите романи и потъна в първото, което му попадна подръка.

„… въпреки че оръжието на противника бе с почти два дюйма по-дълго, младият барон се шмугна с бързината на мълния под описващата страховити кръгове моторна резачка на дьо Ренси и нанесе на пръв поглед неотразим удар, косо отдолу нагоре. Изабела, уверена в избраника на своето сърце, побърза да изръкопляска. Снабденият с мощен атомен двигател паланкин се разтресе от възторжените аплодисменти на екзалтираната млада жена. Но маркизът — не напразно се смяташе за един от най-добрите фехтовачи в гвардейските казарми — отби атаката със злобна усмивка. С вой и стържене двете изящни резачки се срещнаха на кръст между побледнелите от гняв лица на противниците…“

Нещо четенето не му вървеше. Филип се прозя, изяде втората галета за деня и пийна филтрирана вода, като пусна в дестилата късче сол. Превключи книгата на „драматизация“ и догледа сцената на дуела докрай. Изключи. Погледна часовника. До времето, което сам си бе определил, оставаше още много, но нетърпението се оказа по-силно.

Радиото продължаваше да мълчи. Нищо чудно — с невъоръжено око се виждаше, че повредите, получени от капсулата при бомбардировката, са прекалено сериозни, за да има смисъл да се надява на естествено регенериране. Връзка с контролния пост нямаше и нямаше да има. Чист късмет, че се задейства системата за автоматично изплаване. Двойно повече, че вече девети ден се носи в безметежен дрейф.

По всичко личеше, че се беше свестил на втория ден. Кой знае защо, аварийното изключване на капсулните рецептори не се беше включило той бе прекарал няколко часа в борба със слепотата, слабостта и болката, издаваше безмълвни викове и се гърчеше като червей, докато най-сетне успя да намери пипнешком и да измъкне от гнездото тънкия като пъпна връв кабел, съединяващ шлема с командното табло. След като се посъвзе, дълго и ожесточено рита шлема, обсипваше с ругатни умника, измислил цереброуправлението с обратна връзка. Все пак успя да поправи веригата за аварийно изключване, но беше изгубил желание да пъхне отново глава в шлема. И без това беше очевидно, че през изминалите няколко дни капсулата не показва белези на възстановяване.