«Изваяние»

1

Тя имаше очи, уста, нос и име. Казваше се Офелия. Но понякога я наричаха просто книга.

Момиче-книга или книга-момиче? А може би просто „полускулптура от дърво и сън“, както беше казал един поет?

Дали не беше само скулптура от неизвестно съединение, изваяна от съня? Не, то беше явление далеч по-химерично от обикновения човешки сън.

Книга? Но кой ще повярва? И що за книга е това, след като не е стояла на полицата, преди да влезе в мен и се слее завинаги с моето съзнание. Тя беше с мен, после с друг, а преди него и мен с хиляди — слово, картина и едновременно живо същество.

Когато искаше да се пошегува, тя те наричаше читател.

Лукава, старинна, наивна дума. Да четеш? За какво да четеш? Защо? Поради какво?

Да, тя се наричаше книга понякога, макар че имаше засмяната моминска уста и закръглените красиви ръце на оживяла статуя или богиня. Тя се смееше. Тя плачеше. Тя те ревнуваше от останалите момичета, които бяха просто момичета, а не богини, управляващи твоето време и твоята съдба.

Не искам нищо да обяснявам, нека вместо мен обяснява самият век. Но той се е отучил да обяснява на такива като мен.

Аз дълго отсъствувах, а когато се появих, тук в земното битие се беше прокраднала вече чуждата мисъл, донесена като космически прах от други светове.

Тя беше олицетворение на тази тревожна, прокрадваща се мисъл, мисъл с дълго лице и две големи, прекалено големи насмешливи очи.

— Офелия!

Виках я, крещях в затвора, опитвайки се да достигна до нея през времето и през влажните, дебели вмирисани на нечистотии стени.

— Офелия!