«Сам»

Този ден беше първият, след трийсет годишнината от отлитането на доктор Лесли Джилет от Земята. Той стоеше в самота до илюминатора и гледаше пустотата на хиперпространството.

В това утро показанията на приборите му съобщаваха, че корабът със самотния си пасажер, още преди да настъпи времето за сън, ще се доближи до звездна система. Джилет не помнеше наименованието на тази звезда, която фигурираше с номер в каталога, към който беше изгубил интерес. През първите години, когато Джесика още бе с него, той с нетърпение караше компютъра да му покаже, в кое място от нощното небе, видимо от Земята, се намира всяка звезда. Най-голямо удоволствие му доставяше близкото изучаване на звезди, които съставяха известни съзвездия. После увлечението му премина. След като посетиха няколко хиляди звездни системи, му стана безинтересно. А след откритието на още повече планети, на тях им доскуча да продължат с търсенията. Почти. Но у съпрузите Джилет все пак бе останала достатъчната любознателност на учени, която ги заставяше да продължават полета си все по-далече и по-далече от мястото на старта.

Но предишното любопитство беше изчезнало. Без да дочака електронния щурман да изведе кораба в нормалното пространство, той се обърна и излезе от командното помещение. Нямаше нужда точно сега да се занимава с търсене на обитаеми планети. Беше късно, можеше да го отложи за утре.

Вместо това, той нахрани котарака си. Набра на панела искания код и измъкна котешката вечеря от гишето за доставка.

— Ето и за теб — каза му Джилет. — Яж, ще бъдеш доволен. А на мен ми се иска да почета малко преди сън.

Докато се отправяше се към своята каюта, той почувства лекото треперене на пода и стените, което означаваше, че корабът се е върнал в реалното пространство. Неговото транспортно средство не се нуждаеше от указания; компютърът вече бе избрал безопасна и удобна орбита, основавайки се на размерите и характеристиките на звездата. Планетите, ако ги имаше, и на сутринта щяха да бъдат на своите места — в търпеливо очакване доктор Джилет да ги изследва и класифицира, да им даде наименование и след това да ги напусне.

Разбира се, ако не намери живот на тях.

* * *

Главната цел на тяхното пътешествие беше намирането на живот. Те стартираха като пълни с ентусиазъм изследователи — трийсет и пет годишния доктор Лесли Джилет, вече известен автор на научни статии и преподавател по теоретическа екзобиология, и жена му Джесика Рейд Джилет, която оглавяваше факултета по биохимия в крупен университет, в един от щатите на Централния Запад. Двамата бяха женени от единайсет години. Решението им да се отправят в полет, дойде след гибелта на единственото им дете.

Сега те летяха през космоса към далечната граница на галактиката. Земното Слънце отдавна беше изчезнало от видимата панорама. Екзобиологията, за която двамата съпрузи размишляваха, пишеха и спореха в къщи, както и преди оставаше на теория. Пребивавайки в стотици звездни системи и на хиляди годни за живот планети, те не намериха никакви живи форми, дори и най-примитивните. Лабораторното оборудване на десантния катер с убийствено постоянство донасяше един и същ отговор, които изпълваше душите им с разочарование: животът отсъстваше на поредното мъртво и безплодно небесно тяло. Година след година, за съпрузите Джилет, галактиката оставаше царство на безчувствени скали и пламтящ газ.

— Помниш ли какво говореше стария Хейдън? — попита веднъж Джесика.

— Обичам да го вмъквам в спорове — усмихна се Джилет.

— Веднъж ми каза, че може би ще намерим някакъв живот, но шансът да бъде разумен е колкото на снега в ада.

Той с удоволствие си спомни за спора и отвърна:

— Тогава ти го нарече земен шовинист, а това ми хареса. Съвършено случайно даде наименование на фанатиците от нова категория… Ние го смятахме за голям пън. А пък сега ни се струва, че даже е бил прекален оптимист.

Джесика стоеше зад облегалката на креслото на мъжа си и четеше какво пише.

— Как мислиш? — попита тя. — Какво би казал Хейдън, ако знаеше, че съвсем нищо не сме намерили?

Джилет се обърна и я погледна.

— Мисля, че щеше да бъде разочарован. И удивен.

— Не е това, което очаквах — рече тя.

Пълното отсъствие на дори прости форми на живот отначало го дразнеше, след това озадачаваше, после започна да го плаши. Скоро Лесли Джилет, който винаги се стараеше да отделя своите емоции от логиката, беше принуден да признае, че стига до изводи, които противоречат на всички някога направени математически предсказания от машина или човек. В командната каюта висеше картонен лист, на който с тънък курсив бяха написани букви и цифри:

N = R.Fp.ne. f1. fi. fc. L

Беше формулата, изведена преди десетки години, за определяне на примерното число на развитите технологични цивилизации, които човек можеше да се надява да срещне в своята галактика. Променливите величини в нея даваха реалистични значения, съответстващи на нивото на научната мисъл по това време. Величината N се определяше от седем коефициента:

R. — средната скорост на образуване на звездите в галактиката (приписано значение — 10 в година);

fp — процент на звездите, притежаващи планети (около сто процента);

ne — средно число планети във всяка звездна система, с пригодна за живот среда (коефициента го бяха приели за единица);

f1 — процент на тези планети, на които действително се развива живот (около сто процента);

fi — процент на тези планети, на които се развива разумен живот (десет процента);

fc — процент на тези планети, на които съществува развита техническа цивилизация (десет процента);

L — продължителност на съществуване на промишлена цивилизация (по оценките — десет милиони години).

Тези цифри даваха за N — количеството на развити цивилизации в галактика Млечен Път, следващата прогноза: десет на шеста степен. Милион. През всичките първи години на разочарование, съпрузите Джилет лелеяха в душите си тази формула. Но търсеха не развита цивилизация, а живот. Каквато и да е негова форма. След около шест години от началото на отлитането от Земята, те бродеха по сухата пясъчна повърхност на студена планета, която се въртеше около малко и хладно слънце.

— Не виждам никакви развити цивилизации — каза Джесика и започна да разбърква прахта с тежката ръкавица на своя скафандър.

— Няма никакви — съгласи се мъжът й. — Не забелязвам лавка за продажба на хамбургери.

Небето беше с цвят на ръждив пурпур и на Лесли не му харесваше да гледа към него. Той наведе очи, наблюдавайки как Джесика рови с пръсти из безжизнената прах.

— Знаеш ли? — рече тя. — Тази формула утвърждава, че поне една планета ще бъде пригодна за живот.

— Много от тях нямат — сви рамене Джилет. — Но формулата също така утвърждава, че животът е способен да се зароди на всяка планета и в края на краищата, това ще стане. Може би когато са избирали коефициентите на своите променливи, те са били прекалено оптимистично настроени.

— Навярно — разсмя се Джесика и издълба в прахта малка ямичка. — Аз продължавам да се надявам, че ще се натъкнем на мравки или червеи…

— Само не тук, скъпа — отвърна й Джилет. — Да тръгваме, време е да се връщаме.

Тя въздъхна и стана, после двамата се върнаха към десантния катер.

— Всичко е напразно — каза Джесика, когато вече възнамеряваха да излетят. — Бях дала пълна свобода на въображението си и се бях приготвила тук да видя каквото и да е. Например играещи кристали или мислещи облаци. Но не очаквах такъв поврат на събитията.

Десантния катер прониза тънкия атмосферен слой и полетя към кораба, който стоеше на орбита.

— Ученият трябва да е готов на всичко — отбеляза тъжно Джилет. — Но аз съм съгласен с теб. Опитът опровергава предсказанията по твърде плашещ начин.

Джесика разкопча предпазния колан и тежко въздъхна.

— Бих казала, че от гледната точка на математиката, това е слабо вероятно. Тази вечер възнамерявам отново да погледна формулата и да съобразя коя от променливите разваля всичко.

— Вече съм го правил много пъти — поклати глава Джилет. — Каквото и да промениш, все пак резултатът силно ще се отличава намереното от нас. По-точно, от това, което не намерихме.