«Шегата на капитана»

Любен Дилов

Шегата на капитана

Почти всички на борда бяхме новаци, тоест вече не бяхме, защото първият ни полет стремително отиваше към своя край. Звездолетът пресече орбитата на Плутон и енергично забавяше скоростта си, навлизайки в Слънчевата система. Чувствувахме се постоянно замаяни, защото след субсветлинните скорости, с които бяхме се носили между звездите, спирачните двигатели силно натоварваха поотвикналите ни клетки. Всичко обаче беше така пресметнато, че седмица преди да пристигнем, телата ни да са подготвени за родната гравитация. Астролетът разполагаше с необходимите средства и съоръжения да осъществи в полет адаптацията на екипажа си към земните условия. А за душевното и физическо здраве на хората му отговаряше моя милост, така че след навлизането ни в Слънчевата система имах много и твърде отговорна работа.

Сам новак в толкова продължително пътешествие, аз трябваше да се боря не само с чуждите неразположения в периода на адаптацията, но, понеже обръщах повече внимание на техните психофизиологични смущения, по-леко пренасях своите. Всяко бордово денонощие прекарвах хората си през диагностичния кабинет, предписвах укрепващи и ободряващи медикаменти, измислях им весели занимания и нови игри, цензурирах предаванията, които вече улавяхме от Земята, защото не всичко бе подходящо още сега да се показва или съобщава на екипажа. И въпреки усилията ми екипажът се влачеше из звездолета в отчайващо лошо настроение. А не можех и да му се сърдя — сам изпитвах същото, макар и да го криех под професионално показен оптимизъм.

Както е известно от теорията на относителността, полетът ни със скорости, близки до скоростта на светлината, бе довел за нас до онова свиване на времето, при което ние, спечелвайки за себе си младост, бяхме загубили на Земята близо столетие, отнесло със себе си всичко скъпо от предишния ни живот. След месец щеше да ни посрещне една непозната планета. Вече го усещахме: чужди ни се струваха произведенията на изкуството, които Земята изпращаше в своите предавания за далечните космически станции, не печелеха симпатиите ни и новите звезди на спорта, естрадата и политиката. Нашето поколение отдавна бе напуснало всички тези области заедно със своите вкусове и стилове.

Тревогата му нарастваше, защото нарастваше и безсилието ми, да се преборвам с множеството функционални смущения, които имаха чисто психосоматичен произход. Не ми се щеше да признавам поражението си, но капитанът ни единствен притежаваше опит от междузвездни пътешествия. И изобщо, че тъкмо той ни водеше беше не само чест за нас, но и рядък късмет. Оцеляването на експедицията ни в няколко отчайващи ситуации се дължеше почти изключително на него.

Преди повече от четири столетия той пръв бе повел космолет към звездите и още тогава завинаги бе заковал името си в паметта на човечеството. А за нас, до полета ни, той представляваше само име от учебниците и митичен прадядо, макар на вид да не можеше да ни е дори баща. Ето защо авторитетът и легендите около името му поддържаха през целия ни двайсетилетен полет спасителната дисциплина. Не особено общителен, строг, но безукорно справедлив, той умееше сегиз-тогиз да се отнесе към някого и по бащински топло. А учтивата дистанция в едно за дълго затворено пространство е по-верният тон на отношения между хората, отколкото семейното панибратство, което лесно поражда конфликти.

— Капитане, екипажът съвсем се вкисна — рекох му, когато най-после преодолях професионалната си гордост. — Дай някаква идея.

Стори ми се, че усмивката му беше злорада и жестока.

— След първия полет е така. Пoчваш да се плашиш повече от Земята, отколкото от Космоса.

— Безпокоя се за някои от тях — подхвърлих предпазливо. — Помислих си, че ти, като стар космически вълк и твоя опит…

Той изръмжа.

— Аз като стар космически вълк мога само да ги наругая. Знаеш ме какъв оратор съм.

— А защо пък не — хванах се аз за думите му, може би защото не ми се щеше да си отида с празни ръце. — Едно добро наругаване понякога върши работа. А то така… тия мъчителни и безплодни дискусии, които всеки води в себе си с бъдещето, дето ни очаква… Знаеш ли какво, я да насрочим за утре едно събрание! Ама пряко, не по видеовръзката! Нека се погледаме очи в очи! Нека открито да си признаем какво най много ни тежи, за какво ще ни е най-мъчно. Пък ти ще разкажеш нещичко за предишните си връщания. В края на краищата имаме си жив пример, че не е задължително в такъв случай човек да се превръща в музеен експонат от историята на космонавтиката.

Той кимна, а усмивката му този път ми се стори заканителна.

През целия полет, едва ли бяхме свиквали повече от четири-пет директни събрания, и то само по празнични поводи. Холовизорната система правеше всичките ни съвещания и разговори директни, без да напускаме работните си места или жилищните помещения. Обаче сега ми бе необходима аурата на изключителност. Постарах се да придам на събранието още по-интригуващ характер и като пуснах на екраните поканата писмено: „Опит за разговор на тема «Какво ни плаши». Присъствието не е задължително.“ А напитки, каквито сервирахме само в най-големите празници, поръчах за целия екипаж. Бях убеден, че тъкмо незадължителността на присъствието ще докара всички на събранието.

Разговор обаче всъщност не се състоя. Той стана излишен благодарение на великолепния номер, който ни разигра капитанът. А началото не обещаваше нищо добро. Нямаше докладчик, не бяхме се споразумели кой да открие събранието, та и аз, заедно с всички, напрегнато очаквах какво ще стане, докато сред инженерите, които винаги са били по-буйнички, се развикаха: „Няма ли най-после да ни кажете за какво сте ни събрали?“ и „Все така ли ще се гледаме?“, и „Докторе, защо не ни изпееш нещо?“… Тогава капитанът удари с юмрук по компютърния пулт пред себе си, светкавично улови чашата която опита да се прекатури, и гневно натърти местоименията:

— Не сме ви събрали тука а сме се събрали! И в поканата така пише: Опит за разговор! Защо мълчите тогава? Провесили сте носове, та осополивихте целия звездолет, пък сега мълчите! А като тръгвахме от Земята — урааа и така нататък, нали? Да не би случайно да не сте знаели че ще има и връщане, жаби такива, страхливи и разплути!…

Набрал инерция, капитанът хвърли още десетина далеч по-люти и неприлични космонавтски ругатни, след което отпи от чашата си, изгледа ни дълго изпод вежди и продължи по-кротко.

— Добре! Макар никъде да не е речено, че все капитанът трябва пръв… Но като сте такива пъзльовци, та чак и да назовете онова, от което се плашите, не смеете… И щом, като овцете все имате нужда да вървите подир някого… — Той повторно отпи глътка, сякаш сам да набере кураж и да събере нужните му думи, които все се пръскаха и объркваха. — Добре! Ще ви кажа, от какво се страхувам аз, вашият капитан! И макар че това ми е вече четвъртата експедиция, то е все едно и също… Кхъм, кхъм… Чели сте из учебниците че аз водех най-първата експедиция към звездите, нали? Щото аз още тогава минавах за стар космически вълк — ту изпитвах планетолети, ту обслужвах далечните линии до Нептун и Плутон… Искам да кажа, нищо особено не ме свързваше със Земята, нали разбирате? Една жена ми цедеше душата там, та предпочитах да съм все на път. Да, да… — Най-сериозно закима той срещу плахите ни усмивки. А те бяха плахи, защото нито дръзвахме да му се надсмеем, нито пък да повярваме, че някой би бил в състояние да тормози този нечовешки силен и храбър мъж, този космически Одисей, който досега бе надхитрил цялата Галактика с всичките и смъртоносни клопки. — Да, да, така е! Нито аз мога да ви опиша, нито пък вие ще съумеете да си я представите, но така или иначе заради нея и аз потеглих с „ура“ в първия си полет към звездите. За разлика от вас обаче аз много добре знаех какво хубаво нещо ме очаква. Връщането ми щеше да бъде за мен триумф на новопридобитата свобода. Защото, ако не загинехме някъде, щяхме да се върнем половин столетие след смъртта на жена ми. Прости ми Космосе, но аз наистина копнеех за такова избавление. Такаааа… А сега си представете…

Той, изглежда, сам прекалено живо си представи онова, което настояваше да си представим и ние, защото ръката му твърде силно се разтрепера, посягайки към питието. Залата щеше да се пръсне от напрежение, както пишат писателите, които обичат да пишат за напрежения. Гласът на старият космически вълк също придрезгавя, точно както в романите.

— Представете си другари по съдба! На космодрума първо пристъпя към мен с истинско цвете в ръка едно девойче и ми хлипа „Герою мой…“, и се хвърля на врата ми… Кой мислите? Жена ми! Да, да, моята собствена жена! Само че докато аз все пак съм поостарял с годините на полета, тя, проклетницата станала по-млада, върнала се точно на възрастта, когато се запознахме и оженихме…

— Как така? Хайде де!… Няма ли за теб закони на времепространството? — развикаха се в залата, но някой се досети: — Клонинг ли?

Капитанът кимна свирепо.