«Обреченият град»

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки

Обреченият град

— Как е животът, шарани?

— Мерси, добре сме си.

В. Катаев

… Зная твоите дела, труда и търпението ти и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжливи…

Откровението на Йоана,

или Апокалипсис

КНИГА ПЪРВА

Част първа

БОКЛУКЧИЯ

ГЛАВА ПЪРВА

Кофите за боклук бяха ръждясали, смачкани, с изкривени капаци. Изпод капаците стърчаха парчета вестници и висяха картофени обелки. Те сякаш надничаха от гърлото на мърляв пеликан, ядящ каквото му падне. Изглеждаха непосилно тежки, но всъщност за двамата с Уан бе дребна работа с рязко отмерено движение да повдигнат кофата към протегнатите ръце на Доналд и да я закрепят върху ръба на сваления страничен капак. Трябваше само човек да си пази пръстите. После имаше време да си оправи ръкавиците и да подиша през носа, докато Доналд върти кофата и я намества навътре в каросерията.

Откъм зейналите врати се просмукваше влажен нощен студ, на обрасъл с мръсотия шнур под свода на входа се люлееше гола, жълта електрическа крушка. На тази светлина Уан напомняше на човек, измъчван от жълтеница, а лицето на Доналд се криеше в сянката на тексаската му шапка с широка периферия. Сивите олющени стени бяха издрани на хоризонтални бразди, под сводовете висяха тъмни вълма от прашна паяжина, беше пълно с неприлични рисунки на жени в естествена големина, а около вратата на портиерната безразборно се въргаляха купища празни бутилки и консервени кутии, които Уан събираше, грижливо сортираше и предаваше за вторични суровини…

Когато стигнаха до последната кофа, Уан взе метлата и лопатата да събере боклука, разпилян по асфалта.

— Я стига сте се престаравали, Уан — раздразнено каза Доналд. — Всеки път прекалявате. И без това няма да стане по-чисто.

— Портиерът е длъжен постоянно да мете — назидателно подметна Андрей, докато въртеше китката на дясната си ръка и се мъчеше да разбере какво усеща: струваше му се, че малко е поразтеглил сухожилието си.

— Че нали пак ще го натрупат — злобно рече Доналд. — Докато се усетим, те вече ще са струпали по-голяма камара.

Уан изсипа боклука в последната кофа, натъпка го с лопатата и тръшна капака.

— Сега може — каза той, оглеждайки входа. Наоколо вече бе чисто. Уан погледна Андрей и се усмихна. После вдигна очи към Доналд и рече: — Само бих искал да ви напомня…

— Хайде, давайте! — нетърпеливо викна Доналд.

Раз-два. Андрей и Уан с рязко отмерено движение повдигнаха кофата. Три-четири. Доналд я подхвана, изпъшка, изохка и не я удържа. Тя се наклони и се сгромоляса възнак на асфалта. Съдържанието й излетя на десетина метра като снаряд. Кофата с грохот се търкулна в двора, като продължаваше да бълва боклук. Кънтящото ехо се изкатери по спирала между стените към черното небе.

— Мамицата ви ще разгоня — каза Андрей, който едва бе успял да отскочи. — Ама че сте кьопави в ръцете!..

— Само исках да напомня — кротко рече Уан, — че дръжката на тая кофа е счупена.

Той взе метлата и лопатата и се захвана за работа, а Доналд приклекна в края на каросерията и отпусна ръце между коленете си.

— Господ да ги убие… — глухо промърмори той. — Ама че проклетия.

Явно нещо ставаше с него през последните дни, пък тази нощ съвсем не беше на себе си. Затова Андрей се отказа да му разправя какво мисли за професорите и за тяхната способност да се занимават с истинска работа. Отиде за кофата, а после се върна до камиона, свали ръкавиците си и измъкна цигарите. От празната кофа смърдеше нетърпимо, та той припряно запали цигарата си и чак тогава предложи на Доналд пакета. Доналд мълчаливо поклати глава. Трябваше да му повдигне малко настроението. Андрей хвърли горящата клечка в кофата и рече:

— Имало едно време в едно градче двама асенизатори — баща и син. Канализация там си нямали, ами просто — ями с такова. Изгребвали те таковата с ведро и го изсипвали в своята бъчва, при това бащата като по-опитен специалист слизал в ямата, а синът отгоре му подавал ведрото. И ето че веднъж синът изтървал пълното ведро и то се стоварило върху таткото. Та избърсал си лицето таткото, погледнал към него от долу на горе и огорчен му рекъл: „Плашило си ти, бостанско плашило, непрокопсанико! Нищо няма да излезе от тебе. Цял живот така и ще си стърчиш там горе.“

Андрей очакваше Доналд поне да се усмихне. Изобщо Доналд беше весел, общителен човек и никога не падаше духом. В него имаше нещо, което напомняше студент фронтовак. Но сега Доналд само се изкашля и глухо рече: „Всички ями не можеш да изгребеш.“ А пък Уан, който все още шеташе около кофата, реагира съвсем странно. Изведнъж той попита с интерес:

— А по колко вървят те при вас?

— Кое по колко да върви? — не разбра Андрей.

— Лайната. Скъпи ли са?

Андрей учудено се изхили.

— Ами че как да ти кажа… Зависи чии са…

— Че при вас различни ли има? — учуди се Уан. — Пък у нас са еднакви. При вас кои са най-скъпите?

— Професорските — тутакси отвърна Андрей. Просто не можа да се сдържи.

— Аха! — Уан изсипа в кофата поредната лопата и кимна. — Ясно. Ама при нас, по селата, нямахме професори, затуй цената си беше все една — по пет юана за ведро. За Съчуан става дума. А в Дзянси например цените са достигнали до седем и даже до осем юана.

Андрей най-сетне разбра. Изведнъж му се прииска да попита, вярно ли е, че китаец, който е поканен на обяд, после трябва да изпразни червата си в градината на домакина, но естествено бе неудобно да пита за такива неща.

— А как е сега у нас, не знам — продължи Уан. — През последните години не живеех на село… А защо у вас професорските се ценят повече?

— Пошегувах се — виновно рече Андрей. — У нас изобщо не търгуват с такива неща.

— Търгуват — каза Доналд. — Вие дори и това не знаете, Андрей.

— А пък вие дори и това знаете — троснато отвърна Андрей.

Само преди месец би започнал яростно да спори с Доналд. Ужасно го дразнеше, че американецът непрекъснато разказваше за Русия такива неща, за които той, Андрей, и представа си нямаше. Тогава искрено вярваше, че Доналд просто го поднася или повтаря злобните сплетни на Хърст. „Абе що не вървите на майната си с вашата хърстовщина!“ — лекомислено не му обръщаше внимание той. Но сетне се появи онова недоносче Изя Кацман и Андрей престана да спори, само им се сопваше. Един дявол знаеше откъде бяха насъбрали толкова злъч. А безсилието си той обясняваше с обстоятелството, че бе дошъл тук от петдесет и първа година, а те двамата — от шестдесет и седма.

— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.

Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл¹? Всеки нещо не знае…

Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.

— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!