«Берсеркерите»

Фред Саберхаген

Берсеркерите

Аз, третият историк на Кармпанската цивилизация, в израз на благодарност към произлязлата от Земята раса за нейната защита на моя свят, изложих по-долу своето непълно виждане за великата й война срещу общия ни враг.

Виждането ми се оформи къс по къс при миналите и сегашните ми контакти с умовете на хора и машини. В тези чужди за мен умове често пъти долавям неща, които не мога да проумея, ала усещам, че са верни. И така, аз изложих правдиво деянията на произлезлите от Земята хора — велики, дребнави и обикновени — словата и дори тайните мисли на вашите герои и вашите предатели.

* * *

Взирайки се в миналото, установих, че предците ви на Земята за пръв път изградили радиодетектори, способни да сондират дълбините на междузвездното пространство през двадесетото десетилетие по вашия християнски календар. В деня, когато бил доловен зареялият се из огромното пространство шепот на чуждоземните ни гласове, за всички земни нации и за всички земни племена светът на звездите станал реално обозрим.

Те осъзнали истинския заобикалящ ги свят — вселена странна и немислимо голяма, може би враждебна, която обгръщала и потискала по един и същ начин всички земяни. Подобно на диваци островитяни, току-що почувствали могъществото на силите, съществуващи във и отвъд техния океан, вашите нации започнали — отначало недоверчиво, почти против волята си — да прекратяват крамолите помежду си.

През същия този век хората на старата Земя осъществили първите си стъпки в космоса. Когато успеели да ни чуят, те изучавали нашите гласове. И когато започнали да пътешестват по-бързо от светлината, те проследили гласовете ни, за да ни открият.

Нашите две раси се проучвали една друга с нетърпелива вещина, с огромна предпазливост и вежливост. Ние, кармпанците и нашите по-древни приятели, сме по-пасивни от вас. Ние живеем при разнородни условия и като цяло мислим в различни посоки. Ние не представляваме опасност за Земята. Погрижихме се земяните да не се почувстват притеснени от нашето присъствие: за да стигнат до нас, те просто трябваше да се напрегнат физически и умствено. Ние притежаваме всички умения да поддържаме мира. Уви, задаваше се немислимият ден, денят, когато съжалихме, че самите ние не сме достатъчно войнствени!

Вие от Земята открихте ненаселени планети, където можехте да процъфтявате под топлината на слънце, съвсем като вашето. Пръснахте се на големи и малки колонии по единия ръкав на нашата бавно въртяща се галактика. В очите на вашите колонисти и заселници космосът вече изглеждаше дружелюбно местенце, богато на светове, напълно узрели за мирната ви окупация.

Изглеждаше, че в края на краищата чуждоземната безмерност въобще не е враждебна. Въображаемите страхове се оттеглиха отвъд хоризонтите на тишината и простора. И вие още веднъж си позволихте лукса на опасния междуособен конфликт и възродихте заплахата от самоубийствено унищожение.

Никакъв реално приложим закон не действаше между планетите. На всяка от вашите разпръснати колонии отделни водачи се стремяха към лична власт, като отвличаха вниманието на населението с истински или въображаеми заплахи от страна на други произлезли от Земята хора.

Всяко по-нататъшно космическо изследване бе оставено за по-късно и то точно по времето, когато новите и необясними гласове за пръв път бяха дочути да се приближават отвън към граничната ви зона. Това бяха странни, разговарящи само чрез математически символи гласове, които скоро щяха да всеят ужас. Земята и земните колонии бяха разделени от подозренията си — всеки срещу всеки — и в страха си бързо се обучаваха и въоръжаваха за война.

И в този момент се оказа, че именно готовността да бъде упражнено насилие, която от време на време едва не ви погубваше, е средството животът да оцелее. На нас, кармпанските наблюдатели, самовглъбените прозорливци и опипвачи на умове, ни се стори, че сте носили смазващото тегло на войната през цялата си история, знаейки, че най-накрая то ще ви потрябва, че ще удари часът, когато нищо по-малко ужасно не би свършило работа.

Щом този час удари и нашият враг нападна без предупреждение, вие бяхте подготвени — разполагахте с рояците на бойните си флотилии. Бяхте се разпръснали и окопали на десетки планети и бяхте тежковъоръжени. Само заради това някои от вас и някои от нас сега са живи.

Цялата ни кармпанска психология, логика, прозорливост и проницателност нямаше да ни помогне. Изкусността в мира и толерантността беше безполезна, защото врагът ни беше без душа. Чия ли мисъл го бе породило?

(обратно)

Без мисъл

Машината представляваше огромна крепост, в която нямаше никакъв живот, и бе настроена от отдавна умрелите си създатели да унищожава всичко живо. Заедно с много други като нея Земята я бе получила в наследство от някаква война, водена от неизвестни междузвездни империи по време, което едва ли би могло да се свърже с който и да било земен календар.

Една такава машина можеше да увисне над някоя колонизирана от хората планета и за два дни да стрие повърхността й на дебел сто мили безжизнен облак от прах и пара. Точно тази машина вече го бе правила.

В своята фанатична, несъзнателна война срещу живота тя не използваше някаква предвидима тактика. Неизвестните древни играчи бяха базирали поведението й върху принципа на случайността с цел машината да бъде задействана на територията на противника, за да причини колкото може повече щети. Хората предполагаха, че тя избира бойния си план чрез случайния разпад на атоми в блокче от някой дълготраен изотоп, заровен нейде дълбоко в нея, така че планът дори теоретично не би могъл да бъде предвиден от противостоящите му умове — били те човешки или електронни.

Хората я наричаха берсеркер¹.

* * *

Дел Мъри, бивш компютърен специалист, я наричаше и с по-звучни епитети; точно сега обаче бе прекалено зает с това да пести дъха си, докато се движеше с колебливи скокове из малката кабина на едноместния изтребител и включваше резервните модули за да замести повредите от последното, почти точно попадение на берсеркерската ракета. В кабината се придвижваше и едно животно, наподобяващо голямо куче с предни крайници като на човекоподобна маймуна. В почти човешките си ръце то стискаше сноп аварийни запечатващи лепенки. В кабината висеше лека мъгла. Щом полюшването на мъглата покажеше утечка от някоя разхерметизирана част от корпуса, кучето-маймуна отиваше там да сложи лепенка.

— „Фоксглав“², отговорете! — викна мъжът, надявайки се, че радиото му отново е проработило.

— Здрасти, Мъри, тук е „Фоксглав“ — внезапно прогърмя един глас. — Докъде я докара?

Дел бе прекалено уморен, за да покаже какво облекчение изпитва от факта, че връзката бе възстановена.

— След минута ще ти кажа. Ако не друго, поне престана за малко да ме обстрелва. Шавай, Нютон!

Чуждоземното животно — хем любимец, хем помощник — наречено айян, се отмести настрани от краката му и продължи всеотдайно да търси утечки.

За една минута Дел успя да се препаше с ремъци към тапицираното командно кресло, пред което имаше нещо като оперативен пулт. Последното попадение бе разпръснало фини пронизващи шрапнели из цялата кабина. Учудващо бе, че човекът и айянът бяха останали незасегнати.

Като се увери, че радарът му отново функционира, Дел рече:

— Намирам се на около деветдесет мили от него, „Фоксглав“. Ти си от противоположната страна. — Още от започването на битката Дел се бе стремил да заеме сегашната си позиция.

Двата земни кораба и берсеркерът бяха на половин светлинна година от най-близката звезда. Докато двата кораба се придържаха близо до нея, берсеркерът не можеше да изскочи от нормалното пространство и да нападне беззащитните колонии, изградени върху планетите на тая звезда. На борда на „Фоксглав“ се намираха само двама души. На тяхно разположение имаше повече машинарии, отколкото при Дел, ала и двата кораба бяха като брашнени червейчета в сравнение със своя противник.

Радарът на Дел му показваше древната метална руина, чието напречно сечение не бе много по-малко от щата Ню Джърси. Ударите на хората бяха пробили в нея дупки с размерите на остров Манхатън и бяха разтопили локви от шлака, големи колкото езера, на повърхността й.

Въпреки това силата на берсеркера все още бе огромна. Никой човек досега не бе оцелявал в битка с него. Той можеше да размаже малкия кораб на Дел като комар; направо щеше да прахоса ловкостта си заради него. Самото му безразличие носеше особен привкус на ужас. Хората никога не можеха да изплашат този враг така, както той плашеше тях.