«Бойно поле Земя II»

Л. Рон Хабърд

Бойно поле Земя II

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

1

Едно по едно, повтаряше си Джони. Не трябва да се бърза, всяко нещо с времето си. Бе прочел това в една книга от библиотеката на хората. Ровеше се да намери има ли начин за лечение срещу облъчване с радиация и действително откри. Попадна и на една книга със съвети как да се действа при паника. Човек се паникьосва, когато много неща се струпат наведнъж. Точно такава бе сегашната ситуация: бомбардировачът, възможността за контраатака на психлосите, все още неясния изход от битката в лагера. Досега нямаше никаква информация дали са успели нападенията над другите мини. Човек лесно можеше да се обърка, да сгреши, дори да изпадне в паника. Спокойно, едно по едно.

Дансър лудо препускаше на юг. Грешка — така лесно може да се изтощи. Започна да редува галоп с тръс. Дишането му се подобри. Свечеряваше се, а едно глупаво препъване можеше да прати всичко по дяволите. Галоп, тръс, галоп, тръс. Двайсет мили. Ще успеят.

В джоба си носеше миньорско радио, малко за психлоските стандарти. Като изминаха десет мили, направи опит да се свърже с Гленканън, пилота на Тор. Говореше в микрофона, без да спира да язди.

На единайсетата миля се чу гласът на Гленканън:

— Ти ли си, Мактайлър? — звучеше отпаднало.

— Виждаш ли препускащ кон? — попита Джони.

След дълга пауза се чу:

— Да, намираш се на около три мили североизточно от мен. Хвана ли Търл?

— Да, в момента е здраво завързан.

Последва мълчание и кратък, насечен смях. Гленканън определено вече не звучеше толкова напрегнат:

— Какви планове е кроял?

Дълга история. Сега нямаше време. Трябва да запази спокойствие. Каза само:

— Момичетата са в безопасност. Тор е ранен, но ще се оправи.