«Бойно поле Земя I»

Л. Рон Хабърд

Бойно поле Земя I

ПЪРВА ГЛАВА

1

— Човекът — каза Търл — е един застрашен вид.

Косматите лапи на братята Чамко увиснаха над широките клавиши на развлекателната лазерна игра. Изпъкналите костни клепачи на Чар се спуснаха върху жълтеникавите му очи, а това означаваше, че е заинтригуван. Дори сервитьорката, която сновеше безшумно и събираше мръсните паници, се закова на мястото си.

Търл не би могъл да направи по-голямо впечатление дори ако беше хвърлил чисто голо момиче от плът и кръв в средата на стаята.

Прозрачният купол на залата за отдих на Междугалактическата минна компания хвърляше черни отблясъци над и около тях, а носещите му греди бяха посребрени от бледата светлина на единствената земна Луна. Тя навлизаше във втората си четвърт през тази лятна нощ.

Търл повдигна кехлибарените си очи от огромната книга — в масивните му лапи тя изглеждаше като детска играчка, и обиколи стаята с поглед. Изведнаж осъзна впечатлението, което бе предизвикал. Развесели се — това нарушаваше монотонността на десетгодишната му служба в този забравен от боговете минен лагер, намиращ се на края на света в една от малките галактики.

С още по-професорски глас, достатъчно гърлен и ръмжащ, Търл повтори мисълта си:

— Човекът е един застрашен вид.

Чар го изгледа намръщено:

— Какво, по дяволите, четеш?

Търл не се стресна от тона му. В края на краищата Чар беше само един от многото началници в мината, докато той беше началник на службата за сигурност.

— Не съм го прочел, а сам стигнах до този извод.

— Все някъде трябва да си го прочел — изръмжа Чар. — Що за книга е това?

Търл я повдигна така, че да може Чар да види задната й корица. Там беше написано: „Общ доклад за геоложките находища, том 250 369“. Като всички подобни книги, тя беше огромна, но изработена от почти безтегловен материал, особено за планета с ниска гравитация, каквато беше Земята. Поради малката си тежест транспортът на това истинско технологическо чудо не се оскъпяваше.

— Р-р-р — изръмжа Чар с отвращение. — Трябва да е стара поне двеста-триста земни години. Ако искаш да се ровиш из разни книги, мога да ти предложа новия доклад на управителния съвет на директорите, в който се казва, че изоставаме с доставката на тридесет и пет партиди боксит.

Братята Чамко се спогледаха, след което отново съсредоточиха вниманието си върху резултата от играта — убиваха живи земни насекоми, затворени в камера с въздух. Но следващите думи на Търл ги отвлякоха от заниманието им.

— Днес — каза той, като пропусна покрай ушите си предложението на Чар за нещо по-делово — получих данните от безпилотния разузнавателен самолет, според които в долината под планинския връх има само тридесет и пет човека. — Търл посочи с лапа очертания от лунната светлина силует на планинската верига.

— Е, и какво? — попита Чар.

— Ами порових се из книгите от чисто любопитство. Някога в тази долина е имало стотици хора. А цялата планета е била населена с хиляди и хиляди — продължи Търл с още по-професорски тон.

— Не бива да се вярва на всичко, което пише в книгите — възрази Чар. — По време на последното ми назначение, мисля, че беше на Арктур 4…

— Фактите в тази книга — прекъсна го Търл натъртено — са предоставени от Отдела за култура и етнология на Междугалактическата минна компания.

Клепачите на по-големия от братята Чамко се раздвижиха.

— Не знаех, че имаме и такъв.

Чар размърда ноздри.

— Той бе разформирован преди един век. Решиха, че финансирането му е просто излишно прахосване на пари. Само дрънкаха за екология и други подобни глупости.

Той се обърна тежко към Търл:

— Измисляш как да си уредиш извънреден отпуск, а? Подозирам, че ще си имаш неприятности с мен, ако не си седиш на задника. Сигурно ще поискаш цял куп неща — екипировка, дихателен газ, разузнавателни самолети. Предупреждавам те, че няма да получиш нито един от моите работници.

— Я по-кротко — рече Търл. — Аз просто казах, че човекът…

— Чух какво каза. Назначиха те, защото си хитрец. Точно така, хитрец. Но не си умен. Само хитрец. И аз вече разбирам какво целиш — търсиш си повод да отидеш на лов. Кой нормален психло ще си губи времето с онези същества?

По-малкият от братята Чамко се ухили:

— Писва ми, когато само копаеш, копаеш, копаеш, а след това товариш, товариш. Ловът може да се окаже много забавно нещо. Май никой не е ходил от…

Чар се обърна рязко към него. Приличаше на танк, който насочва дулото си към целта.

— Не виждам какво забавно може да има в това, да преследваш тези отвратителни същества. Че ти виждал ли си поне едно от тях? — Той се изправи на крака и подът изскърца. Посочи с лапа малко над пояса си и каза: — Ей дотук са ми! Почти нямат козина, освен по главата. На цвят са мръснобели, като бели охлюви. Много са крехки и се чупят, когато се опиташ да ги пъхнеш в чувал.

Чар изръмжа с отвращение и взе една купа, пълна с кербанго.

— Толкова са хилави, че не могат да вдигнат това, без да си изсипят червата. А и не стават за ядене. — Той погълна кербангото наведнаж и потръпна доволно.

— А ти виждал ли си ги? — попита по-големият Чамко.

Чар седна, като разтресе купола и подаде празната купа на сервитьорката.

— Не — каза той, — живи не съм срещал. Но съм виждал в шахтите на мината костите им и съм слушал за тях.

— Някога са били хиляди — каза Търл, без да обръща внимание на началника. — Хиляди! По цялата планета.

Чар се уригна.

— Не се учудвам, че са измрели. Та те дишат този кислородно-азотен въздух. Смъртоносна смес.

— Вчера ми се пукна маската — каза по-малкият Чамко. — Цели трийсет секунди си мислех, че ще умра. В мозъка ти се забиват гръмотевици. Истинска отрова. Мечтая да се върна у дома и да се разхождам без маска и екипировка. У нас дори гравитацията ти позволява да се движиш по-стабилно, всичко е в красив пурпурен цвят и няма и следа от цялата тази зеленилка. Татко постоянно ми казваше, че ако не се държа като добър психло и не казвам „уважаеми господине“ на когото трябва, ще свърша в някое затънтено място като това. И беше прав. Така и стана. Твой ред е, братко.

Чар се отпусна назад и загледа Търл.

— Ама ти наистина ли ще ходиш на лов за хора?

Търл погледна към книгата. Отбеляза докъде беше стигнал с огромния си нокът и започна да почуква с тома по коляното си.

— Мисля, че бъркаш — каза замечтано. — Все пак е имало нещо в тези същества. Тук пише, че преди да се появим ние, градовете им са били разпръснати по всички континенти. Имали са летящи машини и кораби. Дори са успели да изстрелят някои неща в Космоса.

— Откъде си сигурен, че не е била някоя друга цивилизация? — попита Чар. — И откъде знаеш, че не е била някоя откъсната от света колония от психлоси?

— Не, не е било така — отговори Търл. — Един психло не може да диша този отвратителен въздух. Със сигурност са били хора. Точно така пише и в изследването на онези от културния отдел. Чел ли си в нашите учебници по история, как сме се озовали тук?

— Ъ-ъ, не — каза Чар.

— Очевидно хората са изпратили в Космоса някаква сонда, която дала пълна информация, как да се стигне до това място. В нея имало снимки на човек и всичко останало, което е нужно. Тя била уловена от психлоска станция. И знаеш ли какво открили?

— Ъ-ъ — опита се да отговори Чар.

— Сондата, а и самите снимки били от метал, който е голяма рядкост навсякъде и струва цяло състояние. И Междугалактическата платила на правителството шейсет трилиона галактически кредита за координатите и концесиите. Една газова атака и ето ни тук.