«Врата към лятото»

Робърт Хайнлайн

Врата към лятото

1.

Една седмица преди Шестдневната война с моя котарак Петроний¹ Повелителя живеехме в стара селска къща в Кънектикът.

Съмнявам се, че тя съществува още, тъй като се намираше съвсем близо до епицентъра на ядрения взрив, който за малко не улучи Манхатън, а онези стари паянтови къщи горят като факли. А и да е оцеляла, едва ли някой би я наел заради радиацията. Но тогава ние си я харесвахме — аз и Пийт. Липсата на канализация сваляше наема, а върху чертожната ми дъска в бившата трапезария нахлуваше чудесна светлина от север.

Единственото неудобство бе, че къщата имаше единайсет външни врати.

Даже дванайсет, ако броим и вратата на Пийт. Винаги се опитвах да му осигуря собствена врата — в този случай под формата на дъска, монтирана на прозореца на неизползвана спалня, изрязан достатъчно широко, за да минават безпрепятствено мустаците на Пийт. Прекарал съм твърде голяма част от живота си да отварям врати на котки — веднъж пресметнах, че от зората на цивилизацията насам за подобна дейност са употребени деветстотин седемдесет и осем човековека. Мога да ви покажа изчисленията си.

Пийт обикновено използваше собствената си врата, освен когато успееше да ме прекара да му отворя човешка врата — което и предпочиташе. Но той никога не би използвал собствената си врата, ако земята бе покрита със сняг.

Докато бе още коте, целият само пух и мъркане, Пийт си бе изработил проста философия. Аз отговарях за квартирата, храненето и времето; той — за всичко останало. Но ме държеше особено отговорен за времето. Зимите в Кънектикът стават само за коледни картички; Пийт редовно проверяваше през собствената си врата и отказваше да излезе, заради онова неприятно бяло нещо отвъд нея (не беше никак глупав), след което ми вадеше душата да му отворя човешка врата.

Беше абсолютно сигурен, че поне една от тях трябва да води към лятото. Всеки път това означаваше да обиколя с него една подир друга единайсетте врати, да му отварям поредната врата, докато не се убеди, че и отвъд нея е зима, сетне — следващата, а критичното му отношение към некадърността ми ставаше все по-остро с поредното разочарование.

Тогава си оставаше вкъщи, докато хидравличното налягане на естеството в крайна сметка не го принуждаваше да излезе. След като се завърнеше, ледът по лапите му кънтеше по дървения под като че имаше подковки, гледаше ме свирепо и отказваше да мърка, докато не изближе лапите си… и чак тогава ми прощаваше до следващия път.

Но никога не се отказа да търси Врата към лятото.

На 3 декември 1970-а аз също я търсех.

Моето лутане бе тъй безнадеждно, както и това на Пийт през януарските дни в Кънектикът. Малкото сняг в Южна Калифорния се пазеше в планините за скиорите, а не в центъра на Лос Анджелис — а и снегът едва ли би могъл да прогони смога. Но зимата властваше в сърцето ми.

Не се чувствах зле здравословно (ако изключим кумулативния махмурлук), бях с няколко дни под чертата на трийсетте и все още далеч от банкрута. Не ме издирваше никаква полиция, нито пък разни сърдити съпрузи или куриери с призовки, нямаше нищо, което да не може да бъде излекувано с лека амнезия. Но в сърцето ми властваше зима и търсех Вратата към лятото.

Напълно сте прави, ако думите ми са ви прозвучали като на човек, изпаднал в остър пристъп на самосъжаление. Сигурно на тази планета имаше поне два милиарда души в по-лошо положение от моето. Въпреки това търсех Вратата към лятото.

Повечето врати, на които се натъкнвах напоследък, приличаха на „въртушката“, пред която бях застанал сега — табелата над нея съобщаваше името на бар-бирарията: „САН СУСИ“. Влязох, избрах си сепаре в средата, оставих внимателно чантата-еднодневка, която носех, на седалката, плъзнах се до нея и зачаках сервитьора.

Чантата рече:

— Уоу!

Отвърнах:

— Спокойно, Пийт.

— Няоу!

— Глупости, току-що влезе в чантата. Залягай, че сервитьорът идва.

Пийт млъкна. Вдигнах поглед към сервитьора, който се подпря на масата и му казах:

— Двоен скоч от най-добрия, който имате, чаша чешмяна вода и малка халба джинджифилова бира.

Сервитьорът изглеждаше объркан.

— Джинджифилова бира ли, сър? Със скоч?

— Имате или нямате?

— Ами да, разбира се. Но…

— Тогава донесете бирата. Може да искам само да я помириша. Донесете също и чинийка.

— Както обичате, сър. — Избърса масата. — Един малък стек, сър? Или миди, днес са много вкусни…

— Виж какво, приятел, ще ти пусна бакшиш за мидите, ако ми обещаеш да не ги сервираш. Нуждая се единствено от онова, което поръчах… и не забравяй чинийката.

Той млъкна и се махна. Казах отново на Пийт да кротува докато „морската пехота дебаркира.“ Сервитьорът се върна, уталожил гордостта си: бе сложил бутилката бира върху чинийката. Накарах го да я отвори, докато си разреждах скоча с вода.

— Ще желаете ли друга чаша за бирата, сър?

— Аз съм истински пияндурник; лоча я направо от шишето.

Той пак млъкна и ме остави да му платя, като внимаваше да не пропусна и допълнителния бакшиш за мидите. След като си замина, налях бирата в чинийката и потупах по чантата.

— Супата е сервирана, Пийт.

Ципът бе отворен; никога не го затварях, когато той бе вътре. Разтвори го с лапи, подаде си главата навън, огледа се бързо, сетне се надигна и стъпи с предните лапи на ръба на масата. Вдигнах чашата си и се погледнахме в очите.

— Да пием за женската раса, Пийт — намери ги, забрави ги!

Той кимна; това напълно съвпадаше със собствената му философия. Наведе глава и започна изискано да лочи бирата.

— Ако можеш, разбира се… — добавих аз и ударих една голяма глътка. Пийт не отговори. За него не бе трудно да забрави която и да е женска; той си бе роден ерген.

През витрината на бара гледах сменящия се рекламен надпис отсреща. Отначало текстът гласеше: РАБОТЕТЕ, ДОКАТО СПИТЕ След това: И РЕШЕТЕ ПРОБЛЕМИТЕ СИ НАСЪН. Сетне блясваше с двойно по-големи букви:

ВЗАИМОЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ

Прочетох няколко пъти надписите без да се замислям. И аз поназнайвах колкото всички останали за „Отложеното съживяване“. Бях прочел някоя и друга популярна статия, когато за пръв път се заговори за него, а два или три пъти седмично получавах рекламни материали на застрахователни компании със сутрешната си поща; обикновено ги захвърлях без да ги прегледам — не ме интересуваха повече от рекламите на червило.

На първо място, поне тогава, не бих могъл да си платя за Студеното спане; твърде скъпо беше. Второ, защо човек, който си харесва работата, печели добре, очаква да спечели още повече, влюбен е и му предстои да се ожени, ще иска да извърши това полусамоубийство?

Ако човек е неизлечимо болен и очаква тъй или иначе да умре, но се надява, че лекарите след едно поколение биха могли да го излекуват, а и може да си позволи да плати за да отложи съживяването си, докато медицината се развие дотолкова, че да се справи с бележките му — тогава Студеното спане би могло да има основание. Или пък, да речем, мечтае да пътува до Марс и прескачането на едно поколение време ще му даде възможност да си купи билет за там — това също ми се виждаше логично. В печата имаше съобщение за някаква двойка младоженци, които отишли от съвета направо в спалните покои на Западната световна застрахователна компания, като обявили желанието си да не ги будят, докато не се появи възможноста да прекарат медения си месец на междупланетен лайнер… Подозирах, че всичко това е рекламен трик на застрахователната компания; младоженците сигурно са се измъкнали през задната врата. Да прекараш първата си брачна нощ в ролята на замразена скумрия: това никак не звучи достоверно.