«Границите на безкрая»

Лоис Макмастър Бюджолд

Границите на безкрая

ЕДНО

— Имате посетител, лейтенант Воркосиган. — Лицето на санитаря беше смутено. Той отстъпи настрана, за да може човекът с него да влезе в болничната стая, и се отдалечи още преди вратата да се затвори.

Чипият нос, светлите очи и откритият, добродушен поглед придаваха на влезлия младежки вид, макар кафявата му коса да сребрееше по слепоочията. Беше слаб, в цивилно облекло и не излъчваше никаква заплаха въпреки реакцията на санитаря. Работата като таен агент през младежките години беше създала у Саймън Илян, шеф на бараярската Имперска сигурност, умението да не бие на очи.

— Здравей, шефе — поздрави Майлс.

— Изглеждаш адски добре — отбеляза дружелюбно Илян. — Няма нужда да отдаваш чест.

Майлс се изкиска. Всичко го болеше, освен ръцете, бинтовани и обездвижени чак до връхчетата на пръстите; още ги чувстваше вдървени от хирургическите стънери. Той изви облеченото си в болнична пижама тяло в безуспешен опит да облекчи болката.

— Как мина операцията по подмяна на костите на ръцете? — попита Илян.

— Както очаквах. Искам да кажа, както при операцията на краката преди години. Най-лошо беше, когато разрязаха дясната и започнаха да вадят натрошените кости. Ужас. С лявата свършиха по-бързо. Парчетата бяха по-големи. Сега ще чакам трансплантираният костен мозък да заеме мястото си в тази синтетика. Известно време ще страдам от анемия.

— Надявам се да не ти стане навик след всяка акция да те връщат на носилка.