«Обмен на разуми»

Робърт Шекли

Обмен на разуми

На Пол Куитни

Забележка: Романът е преведен така, че да се чете лесно на български, без да се придържам дословно към английския текст. Стихотворенията нямат много общо с оригинала, но поне са римувани.

ГЛАВА 1

В рекламното каре на „Стенхоуп Газет“ Марвин Флин прочете следното съобщение:

„Четиридесет и три годишен джентълмен от Марс, тих, начетен, културен, желае да обмени тялото си с джентълмен от Земята с подобен характер от 1 август до 1 семтември. Справки — при брокерите. Комисионните са платени.“

Това най-обикновено съобщение бе достатъчно да накара сърцето на Марвин да забие бясно. Да си смениш тялото с марсианец…

Идеята е колкото привлекателна, толкова и отблъскваща. Защото не на всеки би му станало приятно от мисълта някакъв пясъкоядец от Марс чрез собствената му глава да движи собствените му ръце и крака, да гледа със собствените му очи и да слуша със собствените му уши. Обаче в замяна на това Марвин Флин ще има уникалната възможност да види Марс. При това така, както се полага — със сетивата на коренен жител.

Някои събират картини, други книги, трети — жени, а Марвин искаше да обхване същността на всички хобита като пътешества. Но, уви, всепоглъщата му страст към пътешествията засега оставаше неудовлетворена. Беше роден в Стенхоуп, щата Ню Йорк, който се намираше на около четиристотин и петдесет километра от град Ню Йорк, но в духовно и емоционално отношение двете населени места бяха разделени от цяло столетие.

Стенхоуп беше приятно пасторално селище, разположено в подножието на Адирондакските планини, пълно с овощни градини и стада кафяви говеда по зелените хълмисти пасбища. Пристрастен към буколиките¹, Стенхоуп тачеше древните обичаи. Отношението му към суперстолицата — каменното сърце на страната — беше дружелюбно, но не минаваше и без предизвикателства. Метрото между IRT и Седмо авеню бе продължено до Кингстън, но не и по-нататък. Магистралите протегнаха асфалтовите си пипала по целия щат, но не успяха да стигнат до засадената с брястове главна улица на града — Мейн стрийт. В другите градове имаше площадки за ракети, а Стенхоуп остана верен на архаичното летище. (Вечер в леглото си Марвин се вслушваше в мъчителния, вълнуващ звук на отмиращата селска Америка — самотния вопъл на реактивен самолет).

Стенхоуп сам задоволяваше всичките си нужди. Останалият свят явно беше доволен от това и благосклонно му предоставяше възможността романтично да си мечтае за различен, не толкова стремителен век.

Единствено Марвин Флин не беше доволен от положението.

Той пътуваше, както беше прието, и гледаше неща, които бе прието да се гледат. Не веднъж, както и повечето хора, беше прекарвал уикенда си в Европа. Посети с батискаф потъналият град Маями, полюбува се на Висящите Градини на Лондон и се поклони на идолите в храма Бахай в Хайфа. По време на отпуските си мина пеша през Земята на Мери Бърд в Антарктида, изследва Дъждовните Гори в долното течение на Итури², прекоси пустинята Синкиянг на камила и дори живя няколко седмици в Лхаса — столицата на световното изкуство. С две думи — обичайните туристически маршрути и места.

А Флин искаше да пътешества истински. На практика желанието му не беше чак толкова неизпълнимо, но той не бе посещавал дори Луната.

В крайна сметка всичко се свеждаше до икономиката. Междузвездното пътешествие в плът и кръв беше скъпо удоволствие и за обикновения човек бе просто изключено да си го позволи. Освен ако не пожелае да са възползва от преимуществата на Обмена на Разуми.

Марвин се стараеше да се примири с общественото си положение и повече от приемливите привилегии, които му осигуряваше то. В края на краищата той е свободен гражданин, почти напълно бял, само на тридесет и една години, висок, с широки рамене, черни мустачки и кафяви очи. Беше получил обичайното образование — начално училище, прогимназия, дванадесет години колеж, четири години следдипломна квалификация — и го считаха за един от добрите специалисти в „Рейк-Питърс Корпорейшън“, където правеше флуороскопия на пластмасовите играчки, като следеше за микродефекти, наличие на пори, износване и така нататък. Работата му може и да не беше от най-важните, но не всеки има възможност да бъде президент или астронавт. Длъжността му без съмнение беше отговорна, особено като се има предвид ролята на играчките в съмременния свят и жизненоважната задача да се освободи неизразходваната детска енергия.

Марвин много добре съзнаваше това и въпреки всичко беше недоволен. Да види Марс, да отиде в дупката на Пясъчния Крал, да се наслади на великолепните звукови гами на „Мъката на любовта“, да послуша цветните пясъци на Великото Сухо Море…

Преди само мечтаеше. Сега работата беше друга. Гърлото му дращеше от нехарактерната готовност да вземе решение. Марвин благоразумно реши да не насилва събитията, а се стегна и тръгна към центъра на града, в Стенхоупската Аптека.

(обратно)

ГЛАВА 2

Както и очакваше Били Хейк, най-добрият му приятел, стоеше и подръпваше ЛСД frappe³.

— И днеска ли си в треска? — попита Хейк на разпространения в тези дни жаргон.

— Душата лека, главата мека — подхвърли Марвин традиционния отговор.

— Du koomen ta de la klipje? — попита Били. (Смесеният испано-африкански диалект беше новата голяма сензация на годината).

— Ja, mijnheer — отвърна Марвин с леко запъване. Не изпитваше никакво желания точно сега да си разменят остроумни реплики.

Били улови раздразнението му. Закачливо повдигна вежда, остави комикса с Джеймс Джойс настрана, пъхна една „Кийн-смоук“ в устата си, дръпна, изпусна ароматен зелен дим и попита:

— К’во си се вкиснал?

Въпросът беше доброжелателен, макар и зададен заядливо.

Марвин седна до Били. Беше му тежко на душата, но не искаше да споделя мечтите си със своя лекомислен приятел. Затова вдигна ръце и започна разговор на индианския език на знаците. (Много млади хора с интелектуални претенции продължаваха да са под влиянието на миналогодишната сензация — проектоскопския филм „Дакотският диалог“. Във филма участваха Бьорн Ракрадиш в ролята на Лудия Кон и Миловар Славовивович в ролята на Червения Облак и героите им се обясняваха изключително с жестове).

Иронично и въпреки това сериозно Марвин показа разбито сърце, изгубен кон, слънце, което не свети и луна, която не изгрява.

Мистър Байджлоу, собственикът на Стенхоупската Аптека, прекъсна разговора им. Той беше на средна възраст (навръшил седемдесет и четири години), полуплешив и с малко, но забележимо шкембе. Независимо от всичко маниерите му си бяха останали младежки. Обърна се към Марвин:

— Eh, Mijnheer, querenzie tomar la klopje inmensa de la cabeza vefrouvens in forma de ein плодов сладолед?

За мистър Байджлоу и другите представители на неговото поколение беше характерно да злоупотребяват с жаргона на младите.

— Schnell — прекъсна го Марвин с безразсъдна младежка жестокост.

— Добре, няма… — отрони мистър Байджлоу и с прискърбие се отдалечи.

Били забеляза, че приятелят му страда. Това определено го смущаваше. Беше навършил тридесет и четири години — още малко и ще стане мъж. А и работата му беше хубава — старши на 23-та монтажна линия в завода за опаковки „Петерсън“. Продължаваше да се държи като пубертет, но знаеше, че възрастта налага да се поемат определени отговорности. Затова изостави вродената си срамежливост и попита стария си приятел директно:

— Какво е станало, Марвин?

Флин вдигна рамене, изкриви устни, затропа безцелно с пръсти по масата и накрая отвърна:

— Oiga, hombre, ein Kleinnachtmusik es demasiado, nicht wahr? The Todt you ruve to touch…

— Я го кажи както трябва! — прекъсна го Били с несвойствена за възрастта му твърдост.

— Извинявай — продължи Марвин на английски. — Просто… Ох, Били, страхотно ми се иска да пътешествам!

Били кимна. Много добре познаваше страстта на приятеля си.

— А-ха. И на мен.

— При теб не е толкова обсебващо, Били. Не мога да си намеря място.

Донесоха плодовия сладолед. Марвин не му обърна внимание, а продължи да излива душевните си терзания пред приятеля от детинство.