«Домът на боговете»

Робърт Шекли

Домът на боговете

На Гейл —

моя жена,

моя любов,

моя съдба

Пролог

В една област, отстояща под прав ъгъл спрямо обичайното време и пространство, но отделена от него, беше тихо и спокойно — така си беше почти от памтивека. Всичко в тази област беше в състояние на потенциалност. Нямаше ни земя, ни въздух, ни вода, ни атоми или кварки, и електрони нямаше, и фотони, та дори и неутрино — тези безкрайно малки космически скиталци.

Тук нямаше ни светлина, ни мрак, защото и фотоните, и антифотоните съществуваха само в потенциално състояние — толкова близко до небитието, че представляваха съвсем нищожна величина. Не можеше да се твърди, че сбъдването на тази потенциалност вече съществува, но то може да е съществувало вчера или да просъществува утре.

И там, на това място, долетя сигнал. Щом сигналът проникна в пространството, потенциалността се отърси от отколешния си сън, не без известна неохота, и — прас! — се превърна в реалност.

Оформи се атмосфера, в която сигналът да отекне. Възникнаха фотони, та сигналът да стане видим. Появиха се разумни, богоподобни същества, за да има кой да го чуе и разбере.