«Кантата за Лейбовиц»

Уолтър Милър

Кантата за Лейбовиц

Уолтър М. Милър

Има писатели, чието творчество не е много обемно, но които са оказали влияние върху другите автори и върху любителите на фантастиката, определящо цяла епоха в развитието й. Такъв е Уолтър Милър — непубликуваният доскоро у нас американски фантаст, роден през 1922 г., боен летец от Втората световна война. Започнал да публикува през 1951 г. („Тайната на мъртвия купол“) в един период, когато американската фантастика е залята от опростени, еднопланови и сантиментални произведения, с дълбочината на анализа си той обновява някои от основните теми и инструменти на НФ. Героите му са с интересни, сложни характери, а творбите — многопластови и предизвикващи размисъл и дискусии. Неслучайно първата награда Хюго за новела през 1955 г. печели Уолтър Милър (младши) с „Дарстелър“ — впечатляващата история на саботиралия театър, управляван от компютър, запомняща се с дълбокия психологически анализ. Но, разбира се, световната слава за Уолтър Милър идва през 1961 г., когато той печели Хюго за романа си „Кантата за Лейбовиц“ — произведението, признато за едно от най-основателно наградените с Хюго в историята на модерната НФ. Проследявайки историята на човечеството 600 години след ядрения апокалипсис (I-ва част), 5 века по-късно (II-ра част) и след още 500 години (III-та част). Уолтър Милър ни въвлича неумолимо в дискусия за смисъла и целта на цивилизацията, за разрушителната и спасителна роля на технологията и културата, за ирационалните сили, дремещи дълбоко в човешката природа — егоистична и разрушителна, от една страна, хуманна и жертвоготовна, от друга. Моралната отговорност на учения, която често влиза в конфликт с жаждата за развитие, по неповторим начин се преплита, допълва и противопоставя на религиозната вярност към традициите и аскетизма. Дълбоко прониквайки в природата на религиозното вярване, У. Милър навярно на мнозина от нас за първи път ще разкрие част от неподозираното значение на религията за развитието на човечеството. Впечатляващата и неповторима атмосфера на тази книга променя читателя и остава в душите ни за цял живот. А не са толкова много книгите, за които може да се каже това…

(обратно)

FIAT HOMO

1

Сигурно брат Франциск Джерард от Юта никога нямаше да открие свещените текстове, ако не беше пилигримът, който се явил на младия послушник в пустинята по време на бдението по великите пости.

Никога преди това той не беше виждал истински пилигрим. В това, че той е точно такъв, какъвто изискваха уставните порядки, брат Франциск се убеди едва след като се съвзе от вцепенението, предизвикано от появата му. Пилигримът се показа далеч на хоризонта. Отначало изглеждаше като дребна черна точка, прилепена към проблясващата мараня. Тази безнога точка, с едва забележима глава, започна да се очертава все по-добре на фона на матовото огледало на разрушеното шосе. Изглеждаше така, като че ли тя повече се огъваше и олюляваше, отколкото се придвижваше. Това накара брат Франциск да грабне молитвения кръст с разпятието и да измърмори един-два пъти „Ave“.

Точката приличаше на дребно привидение, създадено от огнените дяволи, които измъчваха земята по пладне. По това време на деня никаква жива твар, освен хищните птици и някои манастирски отшелници като Франциск, не можеше да се види в пустинята. Всичко живо лежеше неподвижно в дупките си или се криеше под камъните от лъчите на свирепото слънце. Само някакво чудовищно, свръхестествено или обезумяло същество можеше умишлено да тръгне на път през голата пустиня в разгара на деня.

Брат Франциск поде пламенна молитва към свети Раул Циклопеан — покровител на мутантите, молейки го за защита от нещастните божи чеда. (Кой ли не знаеше за съществуването на чудовищата. Тези от тях, които оцеляваха при раждането си, бяха принудени да се приспособяват към живота по законите на църквата и природата. Подчиняването на тези закони позволяваше да се запазят редките популации от възрастни чудовища. Някои от тях често избираха за своите скитания пустините и през нощта се прокрадваха към огньовете на пътуващите през тези места.) В края на краищата точката се отдели от пламтящата мараня и, попадайки в прозрачните слоеве на въздуха, се превърна окончателно в пилигрим. Франциск остави разпятието като промърмори „Амин“.

Пилигримът се оказа сух и мършав старец с тояга в ръка, с плетена шапка, разрошена брада и мях за вода, прехвърлен през рамо. Не изглеждаше толкова ефирен, че да е привидение. В същото време беше и прекалено слаб и невзрачен, за да бъде преуспяващ великан-човекоядец или разбойник. За всеки случай Франциск тихичко се доближи до купчинката камъни и се сниши зад нея. Оттук можеше да се наблюдава всичко, като самият той остане незабелязан. Срещите между пътуващите в пустинята, макар и редки, бяха изпълнени с взаимна подозрителност. Всеки срещнат можеше да се окаже и приятел, и враг.

Много рядко, не повече от три пъти в годината, някой мирянин или странник преминаваше по стария път, пресичаше абатството и оазиса, който помагаше на абатството да съществува и можеше да направи манастира истинска страноприемница за пътниците. Обаче и този път беше път за никъде, каквито често се срещаха в тези времена. Изглежда някога тази пътека е била част от най-краткия път от Голямото Солено езеро за Старото Ел Пасо. Южната част на абатството се пресичаше от подобна лента от натрошени камъни, простираща се на запад и на изток. И този кръстопът беше загубил своето значение благодарение не на човека, а на времето.

Пилигримът се приближи съвсем, но послушникът продължаваше да стои зад купчината камъни. През кръста на стареца беше превързано парче мръсно ленено платно. Това беше единствената му дреха, като не се смятат шапката и сандалите. Той вървеше напред, забележимо накуцвайки, като се опираше на тежка тояга. Отмерената му походка показваше, че той върви от много време и предстои да измине още дълъг път. Щом наближи древните руини, той намали крачка, спря и се огледа.

Франциск наведе глава още по-ниско.

Между хълмовете, останали от някогашните съоръжения, нямаше никаква сянка, но някои от големите камъни все пак даваха живителна прохлада за тялото на пътешественика. Пилигримът очевидно добре знаеше тази особеност на пустинните пътища. Той бързо откри подходящ по размери камък. Брат Франциск с одобрение отбеляза, че пилигримът не се хвърли върху камъка и не започна веднага да го избутва. Той се приближи на безопасно разстояние и като опря тоягата си в един по-малък камък, като с лост започна да разклаща големия, докато под него не изпълзя очакваната съскаща твар. Пътникът хладнокръвно уби змията с тоягата си и хвърли настрани все още извиващото се тяло. Като унищожи обитателя на прохладното място, пилигримът реши да се възползува от него и преобърна камъка. Седна на относително прохладната му повърхност, събу сандалите си и прилепи ходила до пясъка, върху който беше стоял камъкът. След като се поосвежи, той се изправи на крака, усмихна се с беззъбата си уста и затананика някаква мелодия. След малко вече пееше с пълен глас монотонна протяжна песен на диалект, който брат Франциск не бе чувал никога. Послушникът се размърда неспокойно, уморен от неудобната си поза.

Докато пееше, пилигримът извади сухар и парче кашкавал. Когато свърши песента, произнесе тихо на местен език: „Бъди благословен, Адонай Елохим, повелител на всичко земно, който караш житния клас да покълне“. Така завърши всичко това, което напомняше гъгнещо блеене. Пилигримът седна и започна да яде.

„Отдалеч идва, — помисли си брат Франциск, тъй като не познаваше нито едно близко кралство, управлявано от монарх с толкова необичайно име и с такива странни претенции. — Може би е тръгнал на поклонение пред ковчега с мощите на светеца в нашето абатство.“ Вярно, че ковчегът, както и светецът, засега не бяха признати официално. Но брат Франциск не можеше да измисли друго подходящо обяснение за появата на стария скитник на този път, идващ от никъде и отиващ за никъде.

Пилигримът продължаваше да се храни. Макар и вече да не се боеше, послушникът изпитваше все по-голямо неудобство, тъй като му беше забранено да нарушава уединението до края на великите пости. Не трябваше да разговаря със стареца, но ако напуснеше прикритието си, преди другият да си е отишъл, пилигримът щеше да го види и чуе.

Все още несигурен какво да прави, брат Франциск се изкашля силно и излезе иззад купчината камъни.

— Хоп!

Хлябът и кашкавалът на пилигрима отлетяха настрани. Старецът грабна тоягата си и скочи на крака.

— За какъв дявол се прокрадваш към мен? — замахна заплашително с тоягата към фигурата в качулка, която се появи зад камъните.

Брат Франциск забеляза, че в края на тоягата му имаше острие.

Послушникът се поклони учтиво три пъти, но пилигримът сякаш не забеляза изискания му жест.