«Звездните рейнджъри»

Робърт Хайнлайн

Звездните рейнджъри

I

„Хайде, маймуни такива! Вечно ли искате да живеете?“

Неизвестен взводен сержант от 1018 година

Винаги се разтрепервам преди спускане. Биха ми инжекция, разбира се, минах и хипнотична подготовка, така че изглеждаше невъзможно да се уплаша. Корабният психиатър беше изследвал мозъчните ми гънки и ми беше задавал купища глуповати въпроси, докато спях. Той ми заяви, че това не е страх и че всъщност не е нищо сериозно — то е точно като потръпването на нетърпелив състезателен кон под стартовата арка.

Не бих могъл да му отвърна, защото не можех да си представя какво е да си състезателен кон. Но факт е, че всеки път се чувствах идиотски наплашен.

Тридесет минути преди спускането, след като се бяхме събрали в отсека за скокове на „Роджър Йънг“, нашият взводен командир ни направи преглед. Той не беше истинският ни командир — лейтенант Рашчак вече се беше затрил при последния ни десант, тъй че в действителност проверката извършваше взводният сержант Джелал от кораба-носител. Фино-тюрк от Искандер (град в системата Проксима), Джели беше мургав, дребен човек, който приличаше на прислужник, но аз го видях как веднъж се разправи с двама необуздани редници, които бяха толкова едри, че той трябваше да се протегне, за да ги сграбчи за вратовете. Строши главите им като кокосови орехи и невъзмутимо отстъпи встрани, а двамата здравеняци рухнаха на пода.

Извън дежурство той не беше лош — за сержант на крайцер. Дори бихте могли да го наречете „Джели“ в лицето. Не новобранците, разбира се, но всеки друг, който е направил поне едно бойно спускане.

Но точно сега той беше на служба. Бяхме прегледали своите бойни екипировки, помагайки си един на друг (гледай, това е от твоя скафандър, виждаш ли?), действащият сержант на отряда беше ни инспектирал внимателно, след като ни събра и сега Джели ни обходи отново. Лицето му беше безизразно, очите му не пропускаха нищо. Той спря до мъжа пред мен и натисна бутончето на колана му, върху който се изписваха сведения за физическите данни на притежателя.

— Напусни строя!

— Но, сержанте, това е само лека настинка. Докторът каза…

Джели го прекъсна.

— „Но сержанте!“ — изимитира го той. — Докторът не се кани да скача. Нито пък ти, с тая „лека простуда“. Да не мислиш, че имам време да се разправям с теб точно преди спускане? Излизай от строя!

Дженкинс се отдели от нас. Изглеждаше тъжен и обезумял — и аз също се почувствах зле. Нашият лейтенант вече не бе сред живите и по субординационната верига автоматично бе настъпило изменение. Аз бях назначен за помощник командир на второ отделение. Сега щях да имам дупка в отделението си и нямаше начин да я запълня. Това не беше добре; то означаваше, че някое от моите момчета може да попадне в опасно положение, да повика за помощ и да няма кой да му помогне.

Джели не се приближи повече до никой друг. Застана пред нас, огледа ни изпитателно и поклати глава.

— Каква шайка маймуни! — измърмори той. — Ако оцелеете след спускането, може би ще си струва да се започне отново и да се изгради от вас това, което лейтенантът очакваше да бъдете. Но вероятно няма да стане — с такива новобранци, каквито получаваме напоследък…

Той се изправи внезапно, като че ли порасна на ръст, и кресна:

— Искам само да ви напомня, маймуни такива, че за всеки един от вас правителството е изразходвало доста средства, в това число пари за оръжие, защитно облекло, муниции, оборудване и обучение. Всичко, включително и вашето плюскане, излиза най-малко половин милион на човек. Прибавете трийсетте цента, колкото в действителност струвате и това прави доста кръгла сума.

Той се навъси.

— Така че върнете ги! Смятам, че разбрахте всичко. Ние можем да ви заменим, но не бихме си позволили да прахосаме фантастичния енергиен костюм, който носите. Не искам никакви герои в това снаряжение; лейтенантът не би одобрил излишния героизъм. Вие имате работа, която трябва да свършите. Слизате долу, действате, държите ушите си отворени за повикване и давате сигнал за връщане от скока един по един. Ясен ли бях?

Той отново ни изгледа сърдито.

— Предполага се, че сте запознати с плана на операцията, но мозъците на някои от вас не се поддават на хипноза, така че ще скицирам отново. Ще бъдете спуснати в две стрелкови линии, пресметнати на интервал от две хиляди ярда. Установете връзка с мен веднага щом ударите. Съблюдавайте дистанция спрямо колегите по взвод от двете ви страни, докато не заемете истинска отбранителна позиция. Вече сте загубили десет секунди, така че смазвайте и рушете всичко там долу, докато фланговете се приземят.

(Ставаше дума за мен. Като помощник отдельонен командир аз трябваше да представлявам левия фланг, без да имам под ръка някой, който да ме прикрива. Започнах да треперя.)

— Щом всички се приземят, подравнете веригите и оправете разстоянието помежду си. Зарежете всичко останало и свършвайте. Дванадесет секунди. После се придвижете с прибежки на четни и нечетни номера. Нека помощник отдельонните командири да имат предвид броя на хората и да следят за реда им при изтеглянето. — Той ме погледна. — Ако се справите (в което се съмнявам), фланговете ще се сгъстят преди призива за отбой… След което се прибирате у дома. Някакви въпроси?

Нямаше никакви въпроси; никога нямаше. Той продължи:

— Още нещо — това е само набег, а не битка. Акцията ни представлява демонстрация на огнева сила и мощ. Нашата мисия е враговете да научат, че ние бихме могли да разрушим града им, но засега не сме поискали да го сторим. Нека знаят, че не са в безопасност, дори ако се въздържаме от тотално бомбардиране. Няма да вземате пленници. Ще убивате само при необходимост. Но цялата площ, която завземете, трябва да бъде опустошена. Не искам някой безделник от вашия отряд да се върне горе с неизбухнали бомби. Разбрахте ли ме? — Той хвърли поглед на часовника си. — Лудите глави на Рашчак имат репутация на свестни момчета. Преди да издъхне, лейтенантът ми каза да ви предам, че винаги ще ви наблюдава отгоре… и че очаква имената ви да се покрият със слаба!

Джели стрелна с очи сержант Милиачо, командира на първо отделение.

— Пет минути за Отчето — обяви той.

Някои от момчетата излязоха от редиците, пресякоха и коленичиха пред Милиачо, и не само онези, които изповядваха неговата вяра, а ведно — мюсюлмани, християни, агностици и евреи. Той обръщаше сърцето си към всеки, който искаше да бъде осенен от божието слово преди десанта. Чувал съм да разказват, че имало военни команди, чиито свещеници не воювали заедно с другите, но никога не ми е било ясно как подобни падрета могат да работят във войската. Имам предвид, как един свещеник може да благослови нещо, което не желае да извърши сам? Във всеки случай, в Моторизираната Пехота всеки се спуска и всеки воюва — Капеланът и готвачът също.

Скоро тук нямаше да остане нито една „луда глава“ — освен Дженкинс, разбира се, и то не по негова вина.

Аз не отидох при падрето. Все се боях, че някой може да ме види как треперя, и че някак си Отчето би могло да ме благослови отдалеч, от мястото, където се намираше. Но той внезапно се доближи до мен, когато стана и последния коленичил воин и притисна шлема си към моя, за да може да ми говори поверително.

— Джони, — тихо каза той, — това е първото ти спускане като сержант.

— Да.

В действителност аз не бях още сержант, не повече, отколкото Джели беше офицер.

— Само това, Джони. Не се хвърляй на големи неща. Ти знаеш своята работа; свърши я. Просто я свърши. Не се опитвай да завоюваш медал.

— Благодаря, отче. Всичко ще бъде наред.

Той нежно добави нещо на непознатия за мен латински език, потупа ме по рамото и забърза обратно към своето отделение.

— Тен, млъкни, — изкомандва Джели и всички ние притихнахме.

— Взв-о-од!

— Отделение! — подеха като ехо Милиачо и Джонсън.

— По отделения — наляво и надясно — готови за спускане!

— Отделение! По капсулите! Изпълнявай!