«Гейтуей II»

Фредерик Пол

Гейтуей II

УОН

Не е лесно да се живее, ако си млад и съвсем сам. „Иди в златните коридори, Уон, открадни каквото желаеш и учи. Не се страхувай“ — съветваха го Древните. Как да не се страхува? Древните използуваха златните коридори. Можеха да го намерят някъде из тях, най-вероятно към края, където в центъра на нещата неспирно се въртеше златното валмо от символи.

Мъртвите го придумваха да отиде точно там. Може би трябваше да ги послуша, но не можеше да се отърси от страха.

Уон не знаеше какво можеше да му се случи, ако Древните го хванеха. Мъртвите може би знаеха, но той не можеше да разбере нищо от техните брътвежи по въпроса. Някога, когато Уон беше съвсем малък и когато родителите му бяха още живи — а това беше толкова отдавна — хванаха баща му. Нямаше го много дълго, а после се върна в осветения им в зелено дом; целият се тресеше и двегодишният Уон разбра, че баща му е изплашен. Той пищя и рева, защото всичко това за него бе много страшно.

Въпреки всичко трябваше да отиде в златните коридори — независимо дали Древните с жабешки уста бяха там или не. В златните коридори имаше книги. Мъртвите бяха добри, но скучни и докачливи, а често пъти и вманиачени. Най-добрите източници на знание бяха книгите и за да ги вземе, Уон трябваше да отиде там, където се намираха.

Книгите бяха в блестящите златни коридори. Имаше и други коридори — зелени, червени и сини, но книги имаше само в златните. Уон не обичаше сините коридори, защото те бяха студени и безжизнени, но пък там бяха Мъртвите. Зелените бяха изчерпани. Той прекарваше по-голяма част от времето си там, където по стените се разпростираха паяжините от светлина и сандъците все още бяха пълни с храна; беше сигурен, че там ще бъде на спокойствие, но пък беше самотен. Златните коридори можеха все още да се използуват и следователно бяха полезни, но и опасни. Сега той стоеше там и ругаеше тихичко, защото се бе убол. Проклети Мъртви! Защо ли бе послушал глупавите им брътвежи?

Сгуши се разтреперан под оскъдния навес от храсти, докато двама глупави Древни стояха замислено отсреща, беряха плодове и съсредоточено ги пъхаха в жабешките си уста. Наистина беше необичайно да бъдат толкова бездейни. Между другите причини да ги ненавижда беше тяхната вечна заетост, вечно поправяне на нещо, влачене, бръщолевене — сякаш бяха курдисани. И въпреки това тези двамата там бяха толкова неподвижни, колкото и самият Уон.

И двамата бяха с неподстригани бради, но единият от тях имаше и гърди. Уон си спомни, че няколко пъти бе виждал тази жена. Беше онази, която старателно залепваше оцветени парчета от нещо — може би хартия, или пък пластмаса — върху своето сари, а понякога и върху бледата си, нашарена кожа. Вярваше, че няма да го видят и все пак въздъхна с облекчение, когато не след дълго, те се обърнаха и се отдалечиха. Не говореха. Уон почти не беше чувал някой от сивите Древни да говори. Пък и да ги чуеше, не можеше да разбере нищо. Уон говореше добре шест езика: испански — езикът на баща му, английски — на майка му, немски, руски, китайски и финландски, които бе научил от един или друг от Мъртвите. Но езика, на който говореха жабешките уста, въобще не разбираше.

Щом двамата Древни се отдалечиха в златния коридор, Уон бързо изтича и награби каквото можа. Те може би го видяха, а може би не. Древните не реагират бързо. Това бе причината досега да успява да ги избегне. Прекарваше по няколко дни в коридорите, а после си отиваше. Когато разбираха, че е бил там, той вече си бе отишъл; беше на кораба или пък вече беше отлетял.

Уон пренесе книгите на кораба с един панер, наполовина пълен с пакети с храна. Стартерните акумулаторни батерии почти се бяха заредили. Можеше да отпътува когато пожелае, но беше по-добре да ги зареди напълно, пък и не смяташе, че се налага да бърза. Около час пълни пластмасови съдове с вода за уморителното пътуване. Колко жалко, че на кораба нямаше четящи устройства; с тях времето му щеше да мине по-бързо! А след това, уморен от работа, той реши да каже довиждане на Мъртвите. Можеше да му отговорят, а можеше и да не му отговорят, а дори и да им е безразлично. Но нямаше никой друг, с когото можеше да се поразговори.

Уон беше петнайсетгодишен, висок, жилав, много тъмен по рождение и още повече потъмнял от светлините в кораба, в който прекарваше по-голяма част от времето си. Беше силен и самоуверен. Такъв и трябваше да бъде. В сандъците винаги имаше храна и други неща за вземане. Веднъж или два пъти годишно, когато се сетеха, Мъртвите го хващаха с тяхната малка подвижна машина и го закарваха в една килия в сините коридори, където прекарваше един скучен ден, подложен на пълен медицински преглед. Понякога му пломбираха по някой зъб и обикновено получаваше дългодействащи витамини, биеха му инжекции с минерали, а веднъж дори му дадоха и очила. Уон обаче отказа да ги носи. Напомняха му също — когато занемаряваше за по-дълго учението — че трябва да трупа знания, да се просвещава както от тях, така и от книгите, натрупани в хранилищата. Уон не се нуждаеше от много напомняне. Учението му доставяше удоволствие. Във всичко останало беше напълно самостоятелен. Ако му трябваха дрехи, отиваше в златните коридори и си открадваше от Древните. Ако му беше скучно, си измисляше занимание. Няколко дни в коридорите, няколко дни на кораба и още няколко на другото място; после повтаряше всичко отначало. Времето минаваше. Нямаше си никого за другар. Не бе имал от четиригодишна възраст, когато родителите му изчезнаха и той почти беше забравил как се чувства човек с приятел. За него това беше без значение. Животът и така му се струваше пълноценен, тъй като нямаше с кого да се сравнява.

Понякога си мислеше, че ще бъде добре да се засели на едно или друго място, но това беше само блян. Повече от единайсет години вече скиташе нагоре-надолу. На другото място имаше неща, които цивилизацията не притежаваше. Там беше стаята на сънищата, където можеше да лежи със затворени очи и да не се чувства самотен. Той обаче не можеше да живее там, въпреки изобилието на храна и отсъствието на всякакви опасности, понеже единственият източник на вода беше много слаб. Цивилизацията притежаваше много от онова, което предният пост нямаше: Древните хора и книгите, изпълненото със страх изследване и дръзките набези за дрехи и дреболии, чувството, че нещо става. Но той не можеше да живее и там, защото онези с жабешките уста рано или късно сигурно щяха да го хванат. Затова пътуваше.

Главната врата към предверието на жилището на Мъртвите не се отвори когато Уон натисна с крак педала на входа. Той едва не се блъсна в нея. Озадачен, Уон се спря и най-напред леко, а после по-силно натисна вратата. Трябваше да се напъне с всичка сила, за да я отвори. Никога по-рано не я бе отварял, макар че от време на време заяждаше и скърцаше страхотно. Беше неприятно. Уон вече се беше натъквал на повредени машини; именно поради това зелените коридори бяха безполезни. Наистина там имаше храна и топлина, но това го имаше в изобилие и в червените и дори в златните. Обезпокоително беше, че нещо около Мъртвите можеше да се повреди, защото ако те изчезнеха, той си оставаше без никого.

Все пак всичко изглеждаше нормално; стаята с пултове за управление беше силно осветена, температурата беше приятна и той можеше да чува тихия монотонен говор и от време на време цъкането на Мъртвите зад панелите, потънали в налудничавите си мисли и вършещи своите си работи. Уон седна, размърда се, за да се намести по-добре на стола и тури слушалките на ушите си.

— Заминавам за предния пост — каза той. Не последва никакъв отговор. Повтори го на всички езици, които владееше, но изглежда никой не желаеше да разговаря. Това беше обезкуражително. Понякога двама или трима и дори повече се натискаха да му правят компания. Тогава можеха добре да си побъбрят и той въобще не се чувстваше самотен. Сякаш беше член на „семейство“ — дума, която знаеше от книгите и от онова, което му бяха казали Мъртвите. Това беше добре. Почти толкова добре, колкото и в стаята на сънищата, където за известно време имаше илюзията, че е част от стотици, милиони семейства. Безброй много хора! Това обаче беше повече, отколкото можеше да понесе продължително време. И така, когато трябваше да напусне предния пост, за да се върне за вода и за по-осезаемата компания на Мъртвите, той никога не съжаляваше. Но винаги желаеше да се върне на неудобната кушетка, под кадифеното метално одеяло и да се пренесе в царството на сънищата.

То го чакаше, но Уон реши да даде на Мъртвите още една възможност. Дори и когато не изпитваха голямо желание за разговор, понякога те проявяваха интерес, ако се обърнеше към тях директно. Уон помисли малко, а после набра номер петдесет и седем.

В слушалката се дочу далечен, тъжен глас, който си мърмореше: „…опитай се да му разкажеш за липсващата маса. Маса! Единствената маса, която се въртеше в ума му, бяха двадесет килограма гърди и задник! Онази безвкусно облечената, Дорис. Никой не я поглежда и, о-о, момче, забрави за мисията, забрави за мен…“