«Двойна звезда»

Робърт Хайнлайн

Двойна звезда

На Хенри

и Кетрин Катнър

1

Когато някой влезе в заведение облечен като селяндур, а се държи сякаш е собственикът, значи е космонавт.

Това е логически неизбежно. Професията му го кара да се чувства като шеф на цялото творение; стъпи ли на земя, си мисли, че прави благотворително посещение сред селянията. Що се отнася до лишените от елегантност дрехи, трудно можеш да очакваш от мъж, който прекарва в униформа девет десети от времето си, да знае как трябва да се носи. За пишман шивачите, които гъмжат около всеки космодрум и продават „наземни одеяния“, той е мухльо, жертва.

Ясно ми беше, че това едрококалесто приятелче се е облякло при Омар Палаткаджията — като почнем с туй, че подплатените му рамене бяха прекалено големи, а шортите скроени така, че щом седна, полазиха нагоре по косматите му бедра, и свършим с набраната шемизетка, която може би щеше да стои добре на някоя крава.

Аз обаче запазих мнението си за себе си и с последния си половин империал му купих едно питие. Прецених, че като се вземе предвид как космонавтите се отнасят към парите, мога да го смятам за капиталовложение.

— Жежки сопла! — рекох, щом докоснахме чаши. Той ми хвърли бърз поглед.

Това бе първата ми грешка в моето вземане-даване с Дак Броудбент. Вместо да отвърне „Чист космос!“ или „Добро кацане!“, както му се полагаше, той ме изгледа от главата до петите и меко каза:

— Хубав тост, само дето си сбъркал човека. Никога не съм летял.

Това също бе подходящ момент да си затворя устата. В бара на „Каса Маняна“ рядко идват космонавти; хотелът не е от ония, които им допадат, а е и на доста мили от космодрума. Когато някой се напъха в земни дрехи, издири някое тъмно ъгълче в бара и възразява да го наричат космонавт, това си е негова работа. Аз самият избрах туй местенце, за да мога да виждам, без да ме виждат — по него време дължах малко пари тук-там, не кой знае колко, но достатъчно да се чувствам неудобно. Би трябвало да приема, че и той си има лични причини, и да ги уважа.

Само че гласовите ми струни си живееха свой собствен живот — свободен и независим.

— Не ми ги разправяй, спътниче — отговорих. — Ако ти си земен плъх, аз съм кметът на Тихо сити.¹ Мога да се обзаложа, че си изпил повече пиене на Марс — добавих, като забелязах колко предпазливо вдига чашата си — издайнически жест, че е привикнал към ниска гравитация, — отколкото въобще някога си изпил на Земята.

— По-тихо приказвай! — отряза ме той, без да помръдне устни. — Откъде си толкова сигурен, че съм voyageur?² Ти не ме познаваш.

— Извинявай — рекох. — Можеш да бъдеш каквото си искаш. Само че аз имам очи. Щом влезе и се издаде.

Той измърмори нещо под нос.

— Как?

— Не се тревожи. Съмнявам се дали някой друг го е забелязал. Просто аз виждам неща, които другите хора не виждат — и му подадох моята картичка едва ли не крадешком. Има само един Лоренцо Смайд — този от едноличната акционерна компания. Да, аз съм „Великият Лоренцо“ — стерео, записи, драматични пиеси — „Изключителен мим и мимикриращ артист“.

Той прочете картичката ми и я пъхна в джоба на ръкава си, което ме раздразни; тези картички ми бяха стрували доста пари — истинска имитация на ръчна гравюра.

— Ясно ми е какво искаш да кажеш — рече той тихо, — но какво не е наред в държането ми?

— Ще ти покажа — отвърнах. — Ще ида до вратата като някой земен плъх, а ще се върна така, както вървиш ти. Гледай — и го направих, като на връщане леко преувеличих походката му, за да може да улови разликата с нетренираните си очи — стъпалата се плъзгат леко над пода, сякаш отдолу са палубните плочи, тежестта — изнесена напред и балансирана от хълбоците, ръцете — леко напред и встрани от тялото, готови да сграбчат най-близкия предмет.

Има още дузина други детайли, които не могат да бъдат описани с думи; работата е там, че когато го правиш, трябва да бъдеш космонавт, тялото ти да е нащрек, а равновесието да е неосъзнавано — трябва да се вживееш в това. Градският жител цял живот върви слепешката по гладки подове — стабилни подове с нормална земна гравитация, и като едното нищо ще се спъне в някоя цигарена хартийка. Космонавтът обаче няма да го направи.

— Разбра ли какво имам предвид? — попитах, като се плъзнах на стола си.

— Май да — кисело призна той. — Наистина ли така вървя?

— Да.

— Хм… Може би ще трябва да взимам уроци при теб.

— Е, би могло и да е по-зле — признах аз.

Седеше и ме оглеждаше от горе до долу, а сетне започна да говори — после размисли и повика с пръст бармана да ни напълни пак чашите. Когато донесоха напитките, плати, изпи своята и с едно-единствено ловко движение се вдигна от мястото си.

— Изчакай ме — промълви.

С тая чаша на масата, дето ми я беше поръчал, нямаше как да откажа. Нито пък исках да отказвам; той ме интригуваше. Харесвах го, макар да го познавах само от десет минути; беше от ония грозновато красиви юнаци, на които жените налитат като мухи на мед, а мъжете се подчиняват.

Той грациозно пое през помещението и мина край една маса с четирима марсианци близо до вратата. Не харесвах марсианците. Не ми се нравеше, че нещо, което мяза на увенчан с противослънчев шлем пън, може да претендира за правата на човек. Не ми харесваше начина, по които им израстваха псевдокрайници; напомняше ми за змии, които изпълзяват от дупките си. Нито ми беше приятен фактът, че могат да гледат едновременно във всички посоки, без да си въртят главите — ако имаха глави, макар естествено те да нямат. И не можех да понасям миризмата им!

Никой не може да ме обвини в расови предразсъдъци. Хич не ме е еня кой човек от каква боя, раса или религия е. Само че хората са си хора, докато марсианците са неща. По мое разбиране те не бяха дори животни. По-скоро бих се навил цял ден наоколо да се върти някой брадавичест глиган. Мислех, че да ги пускат в ресторантите и баровете, в които ходят хора, минава всяка граница. Само че, разбира се, Договорът съществуваше, така че какво ли бих могъл да сторя?

Когато влязох, тия четирите не бяха там, иначе щях да ги подуша. Ако е там въпросът, те положително не биха могли да са там и само преди минути, когато бях отишъл до вратата и обратно. Ето ти ги обаче сега, стоят си на пиедесталчетата около една маса и се преструват на хора. Даже не бях чул климатичната инсталация да повиши оборотите.

Измуфтената напитка пред мен вече не ме привличаше; исках просто моят домакин да се върне, за да мога да си тръгна учтиво. Изведнъж се сетих, че той беше погледнал към тях, точно преди да излезе тъй бързо, и се зачудих дали марсианците имат нещо общо с това. Загледах се в тях и се опитах да разбера дали обръщат внимание на нашата маса, само че как да разбереш къде гледа един марсианец или пък какво мисли? Ето ти още нещо, което не ми харесваше у тях.

Поседях няколко минути, като се заглавичквах с питието и се чудех какво ли е станало с моя приятел космонавта. Бях се надявал, че гостоприемството му може да включи една вечеря и — ако си станем достатъчно simpatico — евентуално дори мъничък краткосрочен заем. Останалите ми перспективи бяха — признавам си! — доста профирни. Последните два пъти, когато се бях опитал да звънна на моя импресарио, автоматичният му секретар само записа съобщението ми и ако довечера не пуснех някоя монета във вратата, стайчето ми нямаше да се отвори за мен… Ето в какво затруднено положение се бях озовал: бях стигнал дотам да спя в кабинка, която се отваря с монети.

Насред меланхоличните ми размишления един келнер ме докосна по лакътя.

— Търсят ви, господине.

— А? Много добре, приятел, ще донесеш ли един инструмент на масата?