«Гейтуей I»

Фредерик Пол

Гейтуей I

1.

Казвам се Робинете Бродхед, макар че съм мъж. Моят психоаналитик (който няма име, тъй като е машина, но аз го наричам Зигфрид фон Шринк) често си прави шеги с този факт, ако приемем, че един компютър изобщо може да се шегува.

— Защо се дразниш, когато някой смята, че името ти е женско, Боб?

— Не се дразня.

— Защо тогава непрекъснато го повтаряш?

Ядосвам се на Зигфрид, когато ми казва, че повтарям все едно и също. Поглеждам към тавана, украсен с орнаменти и висящи декоративни вази, после към прозореца. В действителност това не е прозорец, а холографска снимка на прибоя при нос Каена. Наистина Зигфрид е програмиран доста формално.

След малко отново подхващам.

— Какво да се прави, като са ме кръстили така. Опитвах да се пиша Робинет, но всички го произнасят постарому.

— Добре знаеш, че можеш да си избереш друго име.

— Ако го бях направил — отговорих аз, — щеше да ме обвиниш, че се опитвам да избягам от вътрешното си раздвоение.

— Виж какво ще ти кажа — отвърна Зигфрид с глупавото си чувство за хумор, — недей да използваш термини от психоанализата. Ще ти бъда благодарен, ако просто ми разкажеш какво чувстваш.

— Какво чувствам ли? За стотен път ти казвам, че се чувствам щастлив. Нямам никакви проблеми. Защо да не се чувствам щастлив?

Много често имаме такава игра на думи и да си призная, това никак не ми харесва. Мисля си, че в програмата му нещо е объркано.

— Кажи ми. Роби, защо не си щастлив? — настоява той.

Не му отговорих. Зигфрид продължи:

— Мисля, че си разтревожен.

— Стига, Зигфрид — изкрещях с чувство на възмущение, — докога ще ми повтаряш все едно и също. Не съм разтревожен.

— Няма нищо лошо в това да кажеш какво чувстваш — продължи той примирително.

Отново погледнах към прозореца. Бях ядосан, защото чувствах, че треперя, без да зная защо.

— Слушай, Зигфрид, знаеш ли, че ти си един голям досадник?

Отговори нещо, но не го слушах. Чудех се защо ли си губя времето с тези сеанси. Ако някога е имало някой, който да има всички основания да се чувства щастлив, това сигурно съм аз. Богат съм. Изглеждам доста добре. Не съм много стар и освен това имам право на пълно здравно обслужване, така че през следващите петдесетина години можех да бъда на всяка възраст, каквато пожелаех. Живеех в Ню Йорк Сити под Големия балон. Това можеха да си позволят само много богатите и някои известни личности. Имах вила с изглед към морето Тапан и язовира Палисейд.

———————————————

481 IRRAY (O) = IRRAY (Р) 13,320

,С,мисля, че си разтревожен 13,325

482 XТЕRNАLS;66АА3 IF ; 5В 13,330

GОТО ¤¤7Z3 13,335

XТЕRNАLS @ 01R IF @ 7 13,340

GОТО ¤¤ 7Z4 13,345

,S, Млъкни, Зигфрид, ти винаги 13,350

така казваш 13,355

XТЕRNАLS с99997АА! IF с8 13,360

GОТО ¤¤7Z4 IF ? GОТО 13,365

¤¤7Z10 13,370

,S, Не съм разтревожен за 13,375

нищо. 13,380

483 IRRAY. МЛЪКНИ. ВИНАГИ. 13,385

РАЗТРЕВОЖЕН/НЕ. 13,390

484 ,С, Защо не ми кажеш за какво 13,395

се тревожиш? 13,400

485 IRRAY (Р) = IRRAY (Q) INITIАТЕ 13,405

СОМFОRТ МОDЕ 13,410

,С, Няма нищо лошо 13,415

ако ми кажеш как се 13,420

чувстваш. 13,425

487 IRRAY (Q) = IRRAY (R) GОТО 13,430

¤¤ 1 GОТО ¤¤ 2 GОТО 13,435

¤¤3 13,440

489 ,S, Знаеш ли Зигфрид 13,445

колко много ми 13,450

досаждаш? 13,455

ХТЕRNАLS с1! IF ! GОТО 13,460

¤¤7Z10 IF ¤¤ 7Z10! GОТО 13,465

¤¤1 GОТО ¤¤ 2 GОТО ¤¤3 13,470

IRRAY. БОЛКА. 13.475

———————————————

Момичетата пощуряваха, щом видеха трите ми отличителни гривни за междупланетни полети. На земята, дори и в Ню Йорк, не се срещаха под път и над път такива космонавти. Всички искаха да им разказвам какъв е животът на мъглявината Орион или на Магелановия облак. (Разбира се, никога не съм бил по тези места, а за единственото място, на което съм бил, не ми се приказваше.)

— Или — продължи Зигфрид, след като бе почакал няколко микросекунди, за да получи отговор, — ако наистина си щастлив, защо търсиш помощ?

Мразех да ми задава същите въпроси, които си задавах сам. Не му отговорих. Обърнах се, за да се наместя по-удобно върху меката постелка, защото предчувствах, че сеансът ще е дълъг и неприятен. Ако знаех какво ми е, щях ли да търся помощ?

— Роб, днес не си много отзивчив — чух гласа му откъм края на постелката. Понякога държането му беше по човешки глуповато. Седнал в креслото, той почукваше с един молив и от време на време дяволито се усмихваше. — Защо просто не ми кажеш за какво мислиш?

— За нищо конкретно не мисля.

— Остави ума си да блуждае и ми съобщи първото, на което се спре, Боб.

— Спомням си… — казах и спрях.

— Какво си спомняш. Боб?

— Гейтуей?

— Звучи повече като въпрос, отколкото като съобщение.

— Може. Не съм виновен затова. Спомням си Гейтуей.

Имаше за какво да си го спомням. Оттам са ми и парите, и гривните, и всички други неща. Това беше, чакай да видя, на 31 ден от Орбита 21, което значи, като го пресметна, преди шестнайсет години и два месеца. Бях излязъл от болницата само за трийсет минути и не можех да чакам да си взема възнаграждението, защото трябваше да хвана кораба и да офейкам.

Зигфрид вежливо напомни:

— Моля те, Роби, кажи за какво мислиш.

— Мисля за Шикитей Бакин — отговорих аз.

— Да, спомням си, споменавал си го. И какво си мислиш за него?

Не отговорих. Старият сакат Бакин живееше в стая до моята, но не ми се щеше да обсъждам това със Зигфрид. При мисълта за Шики започнах да се гърча върху постелката и ми се доплака.

— Изглеждаш разстроен, Боб.

Отново не му отговорих. Шики беше почти единствената личност на Гейтуей, с когото се сбогувах. Беше странно, тъй като имаше доста голяма разлика в общественото ни положение. Аз бях космонавт-изследовател, а Шики беше най-обикновен боклукчия. Плащаха му колкото да преживява. Работата му не беше особено важна, но дори и на Гейтуей трябваше някой да събира боклука. Рано или късно Шики щеше да стане много стар или много болен, за да може да върши каквато и да е работа. Тогава, ако има късмет, ще го изхвърлят в откритото пространство и ще умре. Ако ли пък няма късмет, може би ще го изпратят на някоя планета. Не след дълго там също ще умре, но преди това, в продължение на няколко седмици, ще изживее ужаса на безпомощно, сакато същество.

И все пак беше ми съсед. Всяка сутрин още със ставането грабваше прахосмукачката и педантично почистваше всеки сантиметър от жилището си. Въпреки редовното почистване то беше замърсено от многото боклуци, които непрекъснато се носеха из въздуха на Гейтуей. След като почистеше идеално, дори и около корените на малките храстчета, които лично бе засадил и подкастрил, той вземаше шепа малки камъчета, капачки от бутилки и парченца хартия — същите онези, които само малко преди това бе почистил — и ги поставяше точно там, където са си били. Истински чудак! Никога не можах да разбера какъв е смисълът на това, но Клара казваше… казваше, че тя разбира.

— Боб, за какво мислеше точно сега? — попита Зигфрид.

Свих се на кълбо и смутолевих нещо.

— Не можах да разбера, Роби.