«Дипломатически имунитет»

Лоис Макмастър Бюджолд

Дипломатически имунитет

ГЛАВА 1

Изображението над видеоплочата показваше елегантните, пъргави движения на сперматозоида. После дребосъкът се загърчи още по-упорито, поет от невидимата хватка на медицинския микровлекач, който го насочи към целта му — яйцеклетката — кръгла и лъскава като перла, натежала от обещания.

— Дай още веднъж, момчето ми, право в пробойната, за честта на Англия, Хари и свети Джордж! — мърмореше окуражително Майлс. — Или поне заради Бараяр, мен и, може би, дядо Пьотър. Ха! — С един последен спазъм сперматозоидът изчезна в предначертания си рай.

— Майлс, пак ли разглеждаш бебешките снимки? — долетя развеселеният глас на Екатерин, която тъкмо излизаше от престъпно разкошната баня на каютата им. Донави тъмната си коса на тила, закрепи я и се наведе над рамото на Майлс, който седеше във въртящия се стол пред комтаблото. — Кой е това — Арал-Александър или Хелен-Наталия?

— Самият Арал-Александър в процес на сътворение.

— Аха, пак се възхищаваме на спермата си.

— Както и на вашата прекрасна яйцеклетка, милейди. — Майлс вдигна поглед към жена си, така красива в туниката от тежка червена коприна, която й беше купил на Земята, и се ухили. Топлото, чисто ухание на кожата й погъделичка ноздрите му и той вдиша дълбоко и доволно. — Не мислиш ли, че бяха две прекрасни гамети? Поне докато бяха такива, де.

— Да, а после се превърнаха в прекрасни бластоцисти. Добре че тръгнахме на това пътуване. Иначе по цял ден щеше да обикаляш около репликаторите и да се опитваш да надзърташ под капаците им, или да разклащаш бедните дребосъчета, за да видиш на какво ще ти издрънчат, сякаш са подаръци за Зимния празник.

— Е, за мен всичко това е нещо ново.

— На миналия Зимен празник майка ти ми каза, че имплантират ли успешно ембрионите, ще се държиш така, сякаш ти си изобретил размножаването. А пък аз си помислих, че преувеличава!

Той хвана ръката й и я целуна съвсем леко по дланта.

— И това го казва дамата, която цяла пролет си учи уроците, седнала до репликаторния шкаф в детската стая? И чиито домашни внезапно започнаха да й отнемат два пъти повече време?

— Което, разбира се, няма нищо общо с факта, че господин съпругът й надничаше по два пъти на час да провери как се справя. — Тя вдигна ръката, която той беше целунал, нежно очерта с пръст линията на челюстта му и Майлс се замисли дали да не се лишат от доста скучноватия обяд в пътническия салон на кораба и вместо това да си поръчат храна в каютата, да се съблекат пак и да се върнат в леглото. На Екатерин обаче всичко, свързано с пътуването им, й се струваше крайно интересно.

Този им галактически меден месец може и да беше позакъснял, но толкова по-добре, помисли си Майлс. Сватбата им и без това се беше оказала едно доста притеснително начало, така че последвалият я спокоен период на домашен уют им беше дошъл повече от добре. Но като си помислеше сега, Майлс имаше чувството, че първата година след онази незабравима, трудна, зимна сватба се е вместила в някакви си нищо и никакви петнайсетина минути.

Отдавна се бяха уговорили да отбележат въпросната годишнина, като поставят началото на следващото поколение в утробните репликатори. Никога не беше стоял въпросът „кога“, само „колко“. Той все още смяташе, че предложението му да ги направят всичките наведнъж се отличава с достойна за възхищение ефективност. Цифрата дванайсет въобще не я беше мислил на сериозно, разбира се, просто беше смятал да започне от нея и да се спазари за шест. Майка му, леля му, както и кажи-речи всичките му познати от женски пол се бяха заели да го уверяват, че е ненормален, но Екатерин само се беше усмихнала. Така че се спряха на две, като за начало — Арал-Александър и Хелен-Наталия. Двойна доза чудо, ужас и радост.

Видзаписът „Първото клетъчно делене на Бебчо“ бе прекъснат от червената мигаща светлинка за прието съобщение и Майлс леко свъси вежди. Бяха на три скока от района на Слънчевата система, дълбоко в междузвездното пространство, и се движеха с подсветлинна скорост към следващия възлен проход, който отстоеше на цели четири дни. Пътуваха към Тау Кит, където им предстоеше орбитално прехвърляне на кораб за Ескобар, където пък щяха да се прехвърлят на друг, който да се промуши през скоковия маршрут покрай Сергияр и Комар и да ги достави у дома. Нямаше представа кой може да го търси тук по видеовръзката.

— Приемане — измърмори той монотонно.

Бъдещият Арал-Александър изчезна, заменен от главата и раменете на капитана на пътническия лайнер от Тау Кит. Майлс и Екатерин се бяха хранили два-три пъти на масата му в последния етап на пътуването. Капитанът удостои Майлс с напрегната усмивка и отсечено кимване.

— Лорд Воркосиган.

— Да, капитане? Какво има?

— Получихме съобщение от кораб, представящ се за бараярски имперски куриер. Молят за позволение да изравним скоростите си и да осъществим скачване. Изглежда, носят спешно съобщение за вас.

Веждите на Майлс литнаха нагоре, а стомахът му се сви. От опит знаеше, че не това е начинът, по който империята съобщава добрите си новини. Ръката на Екатерин се стегна на рамото му.

— Няма проблем, капитане. Свържете ги.

Тъмното лице на капитана изчезна и само след миг на негово място се появи образът на мъж в зелената непарадна имперска униформа на Бараяр, с лейтенантски нашивки и знака на Пети сектор на яката. През главата на Майлс се заредиха ужасяващи картини — императорът убит, Дом Воркосиган изгорял до основи с все репликаторите, или, нещо много по-възможно и затова два пъти по-страшно, че баща му е получил удар, пред който медицината се е оказала безпомощна — с ужас чакаше деня, в който някой куриер с безизразно лице ще се обърне към него с „Граф Воркосиган?“.

Лейтенантът го поздрави по военному.

— Лорд ревизор Воркосиган? Аз съм лейтенант Смоляни от куриерски кораб „Керкенез“. Нося съобщение, което трябва да ви предам на ръка, защитено с личния печат на императора, след което ми е наредено да ви кача на борда си.

— Не сме във война, нали? И никой не е умрял?

Лейтенант Смоляни поклати глава.

— Поне аз не съм чувал за такова нещо, сър. — Пулсът на Майлс се поуспокои малко; зад него Екатерин въздъхна облекчено. Лейтенантът продължи: — Но по всичко личи, че една комарска търговска флотилия е била задържана на някакво място, наречено станция Граф, Съюз на свободните общини. Регистрирана е като независима система, в покрайнините на Пети сектор. Имам изрична заповед да ви заведа там възможно най-бързо и да остана на ваше разположение. — Лейтенантът се усмихна по-скоро мрачно, отколкото весело. — Надявам се да не е война, сър, защото както изглежда, пращат само нас.

— Задържана? А не под карантина?

— Доколкото разбрах, се касае за някаква законова пречка, сър.

„Замириса на дипломация.“ Майлс изкриви лице.

— Е, шифрованото съобщение ще внесе някаква яснота, надявам се. Донесете ми го и ще му хвърля един поглед, докато си събираме багажа.

— Да, сър. „Керкенез“ ще се скачи с лайнера само след няколко минути.

— Много добре, лейтенант — каза Майлс и изключи комтаблото.

— Докато ние си събираме багажа? — тихо попита Екатерин.

Майлс се поколеба. Не било заради карантина, така каза лейтенантът. Нито военна заплаха, както изглежда. „Или поне не още.“ От друга страна, император Грегор едва ли би прекъснал дълго отлагания му меден месец заради дреболия.

— По-добре да видя какво има да ми каже Грегор, пък после ще говорим.

Тя го целуна по главата и сведе аргументите си до една дума:

— Добре.

Майлс вдигна китка към устата си и промърмори в личния си комуникатор:

— Гвардеец Роик, по служба, в каютата ми, веднага.

Информационният диск с Императорския печат, който лейтенантът връчи на Майлс малко по-късно, носеше гриф „Лично“, а не „Секретно“. Майлс прати Смоляни и Роик, изпълняващ по съвместителство длъжностите личен телохранител и ординарец, да опаковат и натоварят багажа, но на Екатерин даде знак да остане. Пъхна диска в обезопасеното четящо устройство, което лейтенантът беше донесъл, сложи го на нощното шкафче и го включи. После приседна на ръба на леглото до Екатерин, така че да усеща топлото присъствие на тялото й. Очите й бяха тревожни, затова той хвана ръката й и я стисна окуражително.