«Последният ден на Сътворението»

Волфганг Йешке

Последният ден на Сътворението

Биде вечер, биде утро — пети ден,

И рече Бог: Да произведе земята живи души

        според рода им, добитък и гадини,

        и земни зверове според

        рода им.

Тъй и стана.

И създаде Бог земните зверове според

        рода им,

        и всички земни гадове според рода им.

И виде Бог, че това е добро.

След това рече Бог: Да сътворим, човек

        по Наш образ и по Наше подобие…

Мойсей 1, 23–26

Пролог

През 1959 Стив Стенли навърши шестнадесет години. Той прекара детството си в Париж и Рим, където баща му беше представител на един американски фармацевтичен концерн. Завърнал се в Щатите, той посещаваше колежа в Спрингфилд, Охайо, искаше да следва самолетостроене и да стане пилот. След приключването на изпитите Стив постъпи във военновъздушните сили.

През 1959 американската тайна служба откри в околностите на западния средиземноморски басейн следи, свидетелствуващи за наличието на проект, който трябваше да промени из основи познатата ни действителност.

През 1968 Стив Стенли навърши двадесет и пет години и го смятаха за един от най-добрите пилоти на американските военновъздушни сили.

През 1968 при най-строг секрет и стриктни мерки за сигурност САЩ започнаха да подготвят проект, който американската военноморска флота възнамеряваше да осъществи съвместно с НАСА и който щеше да бъде единствен по рода си в историята на човечеството.

През 1977 Стив Стенли навърши тридесет и четири години и работеше като пилот-изпитател при Рокуел. Той загуби мястото си, когато президентът Картър взе решение B-1 да не бъде пуснат в производство. Веднага след това Стив Стенли постъпи на работа при НАСА, където търсеха опитни пилоти за плануваните полети на космическата «совалка».

През 1977 тайният проект на НАСА и военноморската флота напредваше с пълни обороти, макар някои от участвуващите в него учени от известно време настойчиво да предупреждаваха за опасността от очертаващите се последствия. Някъде по това време на посветените в проекта бе вече ясно, че не всичко протича по плана. Военните пращаха предупрежденията по дяволите и форсираха проекта с всякакви средства, въпреки че дори на неспециалистите правеше впечатление, че в морето западно от Бермудските острови ставаха странни неща. Дивите спекулации с така наречения Бермудски триъгълник идваха за ЦРУ тъкмо навреме, и то съзнателно подклаждаше слуховете, така че никой учен да не си и помисли за по-сериозни занимания със загадъчните феномени.

Не много след това името на Стив Стенли се появи в един компютърен списък сред имената на кандидатите, привлечени при най-щателен подбор за участие в тайния проект. Списъкът назоваваше специалисти от някои клонове на науката, техниката и логистиката, както и бивши членове на армията, отговарящи на някои по-специални изисквания.

Стив Стенли не можеше да знае по това време какво се иска от него, а така също и останалите, които бяха в списъка на ръководителя на проекта — адмирал Уилям В. Франсис. Те не подозираха, че животът им ще вземе нов обрат, но не такъв, какъвто са си го представяла и в най-смелите си мечти. Те бяха избрани да влязат в рая, но станаха свидетели не на генезиса, а на апокалипсиса.

Един ден Стив Стенли, изчезна безследно, а с него изчезнаха и повечето от онези хора, чиито имена компютърът беше назовал в списъка.

Безследно ли?

Те оставиха след себе си следи.

Само че беше извънредно трудно да се разпознаят, а още по-трудно — да се разгадаят, особено от всички онези, които не са били техни съвременници.

(обратно)

Първа част

Следите

Сондажни дупки

Когато на 13 август 1970 Глоумър Чалънджър напусна пристанището на Лисабон, за да предприеме сондажни работи на морското дъно при Балеарската падина, не само учените очакваха някакво осветление на загадъчните феномени, на които се бяха натъкнали през 50-те и 60-те години. Биолозите и океанографите се надяваха да си обяснят разигралия се преди около пет и половина милиона години процес, внесъл коренни промени и бележещ прехода между миоцена и плиоцена ^[1]. За Средиземноморската област означаваше истинска биологична революция, свързана с драстични промени в климата на Европа.

Експедицията на Глоумър Чалънджър се финансираше от Националната научна фондация и се провеждаше под надзора на Института по океанография. На 23 август следобед изследователският кораб беше закотвен електронно на сто мили южно от Барселона, където бе направен първият сондаж на две хиляди метра морска дълбочина. Последваха нови сондажи.

Резултатите потвърдиха хипотезите на Уилям И. Б. Бенсън от Националната научна фондация и на Орвил Л. Банди от университета в Южна Калифорния. Те потвърдиха и някои авантюристични предположения на висши военни от Пентагона, чийто военен проект в най-общ план бе вече готов в края на 60-те години, във връхната точка на програмата «Аполо». На пресконференциите в Париж и Ню Йорк, където се оповестиха резултатите от експедицията, част от информациите бяха предвидливо премълчани. Те се отнасяха до извадения на бял свят по време на сондажните работи материал, който отначало не можеха да идентифицират, но той явно представляваше най-важният аргумент в ръцете на привържениците на проекта. Този аргумент накара президента Никсън още в средата на февруари 1971 драстично да съкрати бюджета за космическите полети на НАСА, когато полетът на «Аполо 14» току-що бе завършил успешно, за да предостави средства за проекта, първоначално скрит под названието «Стийлаб» и подготвян съвместно от военноморските сили и НАСА.

Резултатите потвърдиха някои загадъчни подробности, събрани от тайната служба. Първата подробност, на която бе обърнато внимание, датираше от 1959г. Тя идваше от френското военно министерство и беше в най-висша степен тревожна, тъй като нямаше никакво обяснение за обстоятелствата около нея. Обозначиха я като «артефакт 1». По-нататъшните изследвания бяха възложени на командир ^[2] Франсис, опитен мъж от отдела за технооръжейно развитие при военноморските сили на САЩ. Едва през 1968 той се натъкна на друга сигурна подробност, която явно се свързваше с първата — беше открит «артефакт 2». Той идваше от Швейцария. През 1969 се появи и една информация, изровена от тайната служба във Ватикана. Тя бе взета под ключ като «артефакт 3». Мозайката се редеше частичка по частичка. Картината се допълваше постепенно и научната база на начинанието прие формата, която Франсис и неговите сътрудници отдавна предполагаха. За целта всички публикации в областта на теоретичната физика от цял свят вече от десетилетие насам бяха грижливо подбрани и преразгледани.

(обратно)

Артефакт 3:

Флейтата на Св. Вит

Анахронизмите трудно могат да се разпознаят. Човек трябва или да е съвременник на събитията, за да ги подреди по функция и по вид, или по-късно роден, но да знае за тях от преданията. За рано родения те биха изглеждали по-скоро като куриози или като магически или свети предмети — в зависимост от простодушието на сърцето, вярата и научното схващане.