«Спящият крал»

Роналд Хан

Спящият крал

Над коварно клокочещото тресавище и над храсталака, които обграждаха храма на Спящия крал, се извиваше синкава мъгла. Издигаше се и се спускаше на бледата лунна светлина, сякаш могъщото дихание на мрачните богове си играеше с нея. Картината беше страховита.

На отсрещната страна на блатото, напротив, очертанията на дърветата и листата бяха съвсем отчетливи. С присвита глава и целият в слух, зад прикритието на стената от клони и шума се беше притаил Зеп Нюсли, най-упоритият шпионин в служба на Сивите кардинали. Това, че беше техният единствен шпионин, разбира се, не го правеше обществено достояние. Беше важен човек, всички знаеха това. Когато крачеше из руините на древния град Цюри ^[1], всички тамошни обитатели приповдигаха шапки и му оказваха почит. Защото Зеп беше не само най-упоритият шпионин на Сивите кардинали, но и техен племенник.

Обстоятелството, че киснеше тук още от смрачаване, разбира се, нямаше да се хареса на Сивите кардинали. Вместо да си почесва носа на лунната светлина, по-добре беше да се вдигне и в сянката на големия кедър да се промъкне оттатък до храма. За да изпълни заповедта, която му бяха дали тази сутрин.

«Жа проникниш в крипусттъ на бролианити и жа разузнайш отбранителната им система.» ^[2]

Зеп потрепера. Попадналият в полезрението му храм беше обгърнат в голяма тайна и го охраняваха хора, чиито оръжия си ги биваше. По-рано — знаеше това от разказите на предците си, които от своя страна бяха получили знанията си от своите предци — пазачите на храма били съвсем обикновени суицани ^[3]. Но някога, преди шестнайсет поколения, основателят на династията им открил в мрачните подземия на градежа нещо, което по-късно осигурило голяма власт за него и за рода му.

«Гърмящите оръжия на Спящия крал!»

И при тази мисъл Зеп беше принуден да потръпне. С гърмящите оръжия шега не биваше. Бяха от желязо, трещяха оглушително, оставяха големи дупки в кожата на човека и го просваха мъртъв на земята. В цялата, заобиколена от покрити със сняг планини област, говореше се в Цюри, никой не разполагал с такава власт като братството на ордена на бролианите. А бяха и заможни. Властта и богатството си дължаха на прастаро знание, което ревниво пазеха от шестнайсет поколения насам. Естествено — и на оръжията си.

Зеп въздъхна. После си пое дълбоко въздух, не обърна внимание на лекото треперене на коленете си и се шмугна през високата трева, която стигаше до носа му. След малко съгледа каменната ограда на храма. За щастие около него се виеше синкавата мъгла, която блатото бълваше според капризите си. Скоро тя така обгърна Зеп, че той с мъка можеше да види и върха на носа си.

Когато се добра до зида, до ушите му достигна тихо металическо дрънчене, което се чуваше винаги, когато наблизо имаше бролианец. Те се обличаха в лъскава ламарина, която във вид на плочки покриваше гърдите им, а главите — с шлемове. Смятаха ги за почти неуязвими. Който се спречкваше с тях, трябваше да има здрав череп, защото и ръкавиците им бяха от ламарина и с тях можеше да се нанасят убийствени удари.

Зеп се притисна плътно до стената, затаи дъх и наостри уши. Нямаше съмнение, точно зад каменния вал крачеше пазач. От вълнение по челото на Зеп избиха капки пот. Вслушваше се в приглушеното думкане на сърцето си и проклинаше самохвалството, с което тази сутрин отвърна на въпроса на чичовците си дали има достатъчно смелост да проникне в храма на врага и да изтръгне важна информация. Например дали бролианите вече знаят, че последната им експедиция на юг е попаднала в лапите на степните гуули.

Самата мисъл за гуулите почти накара Зеп да повърне. Но той се стегна. Не беше тук, за да се издаде с неприлични шумове и да го заловят. Беше тук, за да служи на Сивите кардинали, защото му бяха дали надеждата, че ще го повишат в главен шпионин, ако изпълни задачата.

Освен това беше тук, за да напъха в 164-те тайни джоба на наметката си всичко, което не беше здраво закрепено на мястото си. Защото страдаше от досадна болест, за която, за щастие, никой не знаеше: всеки ден по няколко пъти го налягаше мъчителен сърбеж в седалищната област, който Зеп можеше да облекчи само ако присвои нещо, което не му принадлежи. Тъй като през целия днешен ден беше сам и нямаше възможност да задоволи мистериозния си нагон, натрапчивият сърбеж постепенно го съсипваше.

Когато чу стъпките на стража да се отдалечават, стрелна се като сянка покрай каменната стена и стигна до онова място, където имаше врата. Портата беше от гладки, стърчащи напред железни пръчки, които в горния си край завършваха като ужасни остриета на копия. Зеп хвърли един поглед през решетката. Съгледа храсти и непроходим трънак… и две великански фигури. Носеха сандали, фустанели на карета в зелено и бяло, шлемове и сребърни нагръдници. Стояха пред широкото мраморно стълбище, което водеше към храма. Освен това носеха лъскави мечове, а на коланите им висяха всяващите повсеместен ужас гърмящи оръжия, от които човек трябваше да стои по възможност по-далеч.

Храмът зад тях беше тъмен и тих, но Зеп знаеше, че това впечатление е измамно. Без съмнение, зад мрачните стени първосвещениците на бролианите извършваха отвратителни ритуали, заклинаваха своя Спящ крал и очакваха неговото събуждане, та, както гласеше прорицанието, той «да владее на земята над всички хора и всякакви гадини».

Кога щеше да настъпи денят, когато Спящият крал щеше да се събуди, не беше известно на Сивите кардинали, но се предполагаше, че не е далеч. През последните седмици надменните и без това братя на ордена вървяха още по-надуто из улиците на Цюри. Следователно с пълно право можеше да се очаква, че в близко бъдеще нещо ще се случи.

Сивите кардинали, разбира се, не вярваха, че Спящият крал въобще съществува. За тях той беше само дух страшилище, което бролианите са си измислили, за да се правят на важни. С твърдението, че са гвардия на царя на всички царе, вероятно само искаха да затвърдят владетелските си претенции над кантона. Освен това никой от слизащите от време на време от планината шамани не беше чувал нещо за някакъв си Спящ крал.

Зеп беше склонен да се съгласи със Сивите кардинали, защото бяха стари и умни, и мъдри. По принцип беше склонен да споделя всички популярни съвременни възгледи, което се дължеше на факта, че собствените му знания не бяха блестящи и че човек я кара най-добре, когато говори в угода на силните на деня.

По тази причина именно беше готов да изпълни изключително опасната мисия съвсем сам. Ако имаше спътник, много скоро щеше да стане ясно, че всъщност Зеп изобщо не знае как да проникне в храма, през чиято порта току-що провря носа си. Острите като копия решетки го хвърлиха в паника. Как да мине от другата страна?

Внезапно нещо иззвънтя зад гърба му. Ръцете на Зеп се хлъзнаха надолу по пръчките и той загуби равновесие. Преди да оформи някаква ясна мисъл, установи, че носът му е в калта. За голяма негова изненада портата се оказа зад него. Както и огромната, тъмна и зловеща фигура на един бролианец, който навярно беше направил обиколката си около района на храма и сега с изсвирване съобщаваше, че отново е тук.

Обзет от голямо объркване — и страх, — Зеп се притисна към чакъла и разбра, че поради стройната си фигура е изпаднал между пръчките на решетестата врата.

«Дяул да гу земи!» — помисли си той.

Вероятно си е помислил малко по-шумно, защото, за голям негов ужас, стражът пред портата не започна обхода си отново, а се приведе и попита:

— Има ли някугу тук?

В объркването си Зеп насмалко да даде отрицателен отговор на питащия, но в последния миг пъхна десния юмрук в устата си и така заглуши гласа си.

Подозрителният страж се приближи с мърморене. Зеп се притисна към земята. Практически се сля с чакъла и гъстия бурен. Тогава чу стражът да се придвижва още повече към портата и да си мрънка нещо.