«Вечен лед»

Роджър Зелазни

Вечен лед

В уводните бележки към едноименния разказ от предишния ми сборник, «Варианти на Еднорога», споменах, че той е изграден на основата на едно пътуване из Аляска (през май 1980 г.). Бях разказвал за някои от нещата и събитията и стигнах до написването му. Когато бяхме в Ледниковия залив (и малко преди това, при посещението на ледника Мендънхол оттатък Жюно), усетих първото движение на идея за разказ — нещо свързано с мощта на цялата тази грамада от лед и студ. След месец бях почетен гост на Уестъркон в Лос Анджелис, после посетих за няколко дена роднини на Джуди в Сан Диего, след това шофирах покрай Калифорнийския залив чак до Сан Куентин. Бях взел кола под наем и я зареждах с безоловен бензин. Имах точно половин резервоар, когато спрях на паркинга на хотел «Ел Президенте» в Сан Куентин — голяма, колоритна, внушителна сграда, в която бяхме буквално единствените посетители. Нещо от усещането да си почти сам в стар хотел ми навя идеята за друг разказ и се присъедини към ледника и към разговора за конвенцията за изкуствения интелект, дочут от мене. Смятах да отида по-далече на юг, тъй като пейзажът ми харесваше извънредно много, но разбрах, че не мога да намеря безоловен бензин южно от Енсенада. Тогава започнах да се чудя дали ще мога поне да се върна с това, което ми е останало. (За да намаля напрежението, отговарям: някак си акостирах в града с последната останала ми чашка бензин.) По обратния път си мислех за контраста между Залива и Аляска. Малко след това, за да не забравя тези мисли, прочетох «Забравеният полуостров» на Джоузеф Ууд Кръч и «Да пристигнеш в провинцията» и на Джон Макфий. Всички те ми се въртяха заедно и по-късно, на летището в Лос Анджелис, случайно дочух неприятен спор между мъж и дама, който до известна степен катализира всичко. По време на полета към вкъщи оживяха първите впечатления за главните герои на първия разказ и неговата идея.

През следващите няколко години не написах нито дума.

Понякога на непишещите им е досадно споменаването на подобни неща. Но както казах в увода, обикновено живея с призраци и тяхната компания ми е приятна. Бях прекалено зает, за да напиша разказа, но това нямаше никакво значение. По всяко време нося в себе си голям брой характери и истории, готови да тръгнат, когато имам време и желание. Хубаво е те да се навъртат наоколо. Щом веднъж разказът е написан, те са склонни да си отидат или в най-добрия случай — да ме навестяват твърде рядко.

И така, живях с «Вечен лед» и с героите му няколко години. После един ден времето и желанието пристигнаха заедно и аз започнах да пиша. Преди да свърша, телефонира Джордж Р.Р. Мартин и ми каза, че двамата сме поканени на литературно четене в Таос след седмица-две. Предложението не беше лошо и затова увеличих скоростта на писането. Успях да завърша разказа две нощи преди четенето, тъй като обичам да имам нещо ново за четенията — ако е възможно, разбира се. Не можах да поправя ръкописа си навреме, затова всъщност го редактирах, докато четях. Щом свърших, Джордж весело ми каза, че за него ще получа наградата «Хюго». На другия ден Елън Детлоу, издател на «Омни», се обади по телефона и ми каза:

— Чух, че снощи в Таос сте прочели разказ, наречен «Вечен лед». Искам да го купя.

Започнах да се питам дали името на списанието и не е съкращение от «омнисиънт» (всезнаещ), но се оказа, че била говорила с Джордж същата сутрин по друг въпрос и той се възползвал от случая да похвали разказа. С две думи — продадох разказа на Елън за «Омни» (но поради дълго техническо забавяне той видя бял свят чак през април 1986 г.). Джордж излезе прав за «Хюго» (някой ден трябва да го накарам да ми каже как ги прави тия работи), а тъй като не успях да присъствам на писателската среща през следващата година в Англия, Елън получи наградата вместо мен и Мелинда Снодграс ми я донесе в Ню Мексико.

Благодаря, Джордж. Благодаря, Елън. Благодаря, Мелинда. И на всички вас, буджуми и тюлени.

Високо на западния склон на Килиманджаро има изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Един автор непременно трябва да обясни какво прави той там, защото вкочанените леопарди не приказват много.

ЧОВЕКЪТ. Музиката сякаш идва и си отива по собствено желание. Или поне въртенето на копчето на уредбата до леглото никак не влияе на присъствието или отсъствието й. Полупозната далечна мелодия, някак смущаваща. Телефонът звъни и той отговаря. Отсреща няма никой. И пак.

Четири пъти за последния половин час, докато се приготвяше, обличаше и репетираше доводите си. Когато провери на рецепцията, казаха му, че никой не бил телефонирал. Но проклетата им централа сигурно беше повредена — като всичко друго тук.

Вятърът вече се засилва и мята по сградата ледени частици, сякаш множество хищни нокти дращят по нея. Стряска го вой на стоманени кепенци, които се плъзгат по зданието. Но най-лошото е, че когато инстинктивно поглежда към най-близкия прозорец, като че ли вижда лице.

Невъзможно е, разбира се. Това е третият етаж. Игра на светлината по подмятаните от вятъра снежинки. Нерви.

Да. Беше изнервен още от пристигането им тази сутрин. Дори отпреди това…

На минаване забърсва нещата на Дороти от шкафа, намира малък пакет сред собствените си вещи. Разопакова плосък червен правоъгълник с размера на нокътя на палеца си. Навива ръкава си и — пляс! — залепва парченцето от вътрешната страна на левия си лакът.

Транквилантът незабавно се влива в кръвта му. Няколко пъти вдишва дълбоко, след това отлепва парченцето и го пуска в кошчето за боклук. Спуска ръкава си и посяга към сакото си.

Музиката се засилва, сякаш се състезава с поривите на вятъра и с тракането на суграшицата. Отсреща видеоекранът се включва от само себе си.

Лицето. Същото лице. Само за миг. Сигурен е. И после — атмосферни смущения, вълнообразни линии. Сняг. Засмива се.

«Добре, играйте си така с мен, нерви — мисли си той. — Имате всички причини. Но транквилантът ей сега ще ви спипа. По-добре побързайте с веселбата си — скоро ще ви усмирят.»

Видеоекранът превключва на порно.

Усмихната, жената възсяда мъжа…

Картината скача на някакъв безгласен коментатор на нещо си.

Той ще оцелее. Винаги е оцелявал. Той, Пол Плейдж, е рискувал и преди. Но винаги се е справял. Само близкото присъствие на Дороти създава някакво усещане за deja vu, което го смущава. Но няма значение.

Тя го чака в бара. Нека чака. След няколко питиета ще е по-лесно да бъде убедена — ако не стане по-гадна. Понякога и това се случва. Но той на всяка цена трябва да обсъди това с нея.

Тишина. Вятърът спира. Драскането престава. Музиката заглъхва.

Протяжното скърцане. Капаците на прозорците се разтварят над празния град.

Тишина под напълно забуленото небе. Планини от лед обграждат мястото. Нищо не помръдва. Дори видеото е спряло.

Той отскача от внезапна светкавица, която идва от далечен агрегат вляво от града. Лазерен лъч удря възлово място на ледника и предната му част пада.

След няколко мига чува глухия, гърмящ звук на трошащ се лед. Прашна буря се надига като морска пяна в подножието на ледената планина. Той се усмихва на силата, на точното време, на зрелището. Андрю Олдън… винаги на работа, в битка със стихиите, довежда до задънена улица дори самата природа, безсмъртен страж на Плейпойнт. Поне Олдън никога не се поврежда.

Отново тишина. Докато гледа как издуханият сняг се наслоява, усеща, че транквилантът започва да действа. Добре ще е да не трябва пак да се тревожи за пари. Последните две години му струваха много. Беше видял как всичките му инвестиции пропадат по време на Големия провал. Тогава започнаха проблемите с нервите му. Беше станал по-мек, отколкото преди век — тогава млад, мършав авантюрист, стремящ се с всички сили да си изплете кошничката и да й се радва. И бе успял. Сега трябва отново да направи това, макар че този път ще е по-лесно — ако я нямаше Дороти.

Мисли за нея. С век по-млада от него, все още в двадесетте си години, понякога безразсъдна, свикнала с всички най-хубави неща в живота. Има нещо уязвимо в нея, периоди, когато изпада в такава силна зависимост, че той се чувства странно развълнуван. А друг път само адски го дразни. Може би е най-близкото до онова, което е в състояние да обича сега — някакъв случаен раздвоен отговор на това, че е нужен някому. Но тя, разбира се, е обременена, което подхранва известна доза необходима вежливост. Във всеки случай поне докато отново си оплете кошничката. Но нито едно от тези неща не е причина да не я вземе със себе си на пътешествието. То стои над парите и над любовта. То е оцеляване.