«Неприятна изненада»

Роджър Зелазни

Неприятна изненада

Никога не съм мислил, че Фред Саберхаген би позволил на някой друг да напише разказ за безмилостните берсеркери. Бях изненадан, когато ми каза, че се кани да направи точно това в «Базата на берсеркерите» (Тор, 1985г.) и вече е получил разкази от Пол Андерсън, Ед Брайънт, Стийв Доналдсън, Аари Нивън и Кони Уилис. Бих ли написал и аз един? Разбира се, отговорих. Бях поласкан, дори го приех за чест. Това би ми дало възможност да развия една интересна идея, на която попаднах, докато четях «Тайната история на оръжията» от Чърни Бърг (Кроуел — Колиър, 1963г.). По пътя на въоръжението от примитивно към сложно бях забелязал, че оръжията, защитните средства и новите оръжия сякаш наистина се появяват в отговор едни на други с такава планова предсказуемост, че тази област би могла да се разглежда като един от малкото класически примери за диалектика — вършещи точно това, което е присъщо на диалектиката — теза, антитеза, синтеза — до втръсване. Трябваше само да разгледам берсеркера като теза и да приложа формулата.

Благодаря, Фред. Благодаря, Чърни. Благодаря, Хегел…

Казано е, че по необходимост един берсеркер може да приеме дори приятна форма. Но тук нямаше такова изискване. Пробляснал през осеяната с милиарди звезди тишина, берсеркерът беше масивен, тъмен и с твърде функционален дизайн. Беше планетарен разрушител — машина, насочена срещу света, наречен Корлано, където можеше да превърне градовете в чакъл, да унищожи цяла биосфера. Имаше способността да го стори без особени трудности. Не се изискваше никаква гъвкавост, никакво лукавство, никакво доверие в грешния сладък живот. Имаше си директивите; имаше си оръжията. Никога не се беше питал защо точно така трябва да се държат себеподобните му. Никога не се бе съмнявал в заповедта. Никога не си бе задавал въпроса, дали не би могъл да бъде по свой начин форма на живот, макар и изкуствен. Беше едностранна машина за убиване и ако целта се смята за добродетел, той беше изключително добродетелен.

Почти без нужда рецепторите му сканираха далеч напред. Знаеше, че Корлано не притежава изключителна защита. Не очакваше никакви проблеми.

Кой бе хвърлил мрежите върху лъва?

Имаше нещо много далечно и значително извън курса… Но при изпълнение на задача един световен разрушител нормално няма да се отклонява заради такива дреболии.

Устреми се към Корлано със заредени оръжия.

Уейд Келман се почувства неловко в момента, когато погледът му попадна върху нещото. Отмести очи към Макфарланд и Дорфи.

— Оставихте ме да спя, докато сте проследявали този боклук, коригирали сте орбити, залавяли сте го? Давате ли си сметка колко време е загубено?

— Трябваше да си починеш — каза дребният мургав мъж на име Дорфи, като гледаше встрани.

— Глупости! Знаехте, че щях да кажа «не»!

— Би могло да си струва, Уейд — отбеляза Макфарланд.

— Това е контрабанден курс, а не спасителна акция. Времето е важно.

— Е, сега го хванахме — отвърна Макфарланд. — Няма смисъл да спорим за вече стореното.

Уейд преглътна неприятен отговор. Можеше да пришпорва нещата само дотук. Всъщност не беше капитан в истинския смисъл на думата. Тримата бяха еднакво вътре — равни инвестиции, равен риск. Но той можеше да пилотира малкия кораб по-добре от тях. Това и уважението им към него до този момент бяха съживили командирските му рефлекси от по-щастливите и същевременно по-тъжните му дни. Ако го бяха събудили и бяха гласували за това дребно спасяване, той очевидно щеше да загуби. Но Уейд знаеше, че ще разчитат на него в случай на нужда.

Кимна рязко.

— Добре, хванали сме го — каза той. — Какво е, по дяволите?

— Да пукна, ако знам, Уейд — отговори Макфарланд, набит светлокос мъж със светли очи и крива уста. Погледна навън през ключалката в машинарията на нещото, набързо закачено за тях. — Когато го забелязахме, помислих, че е спасителна лодка. Има приблизително същите размери…

— И?

— Сигнализирахме, но никакъв отговор…

— Искаш да кажеш, че сте нарушили радиомълчанието заради това парче старо желязо?

— Ако беше спасителна лодка, вътре би могло да има хора в беда.

— Никак не прилича на нещо подобно, като се има предвид халът му. И все пак — въздъхна той — си прав. Давай нататък.

— Няма и никакви признаци на електрическа активност.

— Значи го свалихте само за тоя, дето духа, а?

Дорфи кимна.

— Май така излиза — каза той.

— Да не би да е пълно със съкровища?

— Не знам с какво е пълно. Обаче не е спасителна лодка.

— Е, това и аз го виждам.

Уейд се втренчи през отворения шлюз във вътрешността на нещото. Взе фенерчето от Дорфи, пристъпи напред и светна. Сред страшната машинария нямаше място за пътници.

— Хайде да го зарежем — предложи той. — Не знам какъв е тоя боклук в него, пък и без това е повреден. Съмнявам се, че си струва да мъкнем тая маса където и да било.

— Бас държа, че професорката може да се сети — каза Дорфи.

— Оставете горката жена да поспи. Тя така или иначе е товар, а не екипаж. Какво я интересува що за чудо е това?

— Да допуснем — само да допуснем, че е някакво ценно оборудване. Някой може да иска да плати за него.

— И да допуснем, че е хитра бомба, която още не е избухнала?

Дорфи се отдръпна от люка.

— Не ми е минавало през ума.

— Аз казвам да го изхвърлим.

— Без дори да го разгледаме по-подробно?

— Именно. Дори не мисля, че можеш да се провреш много навътре в него.

— Аз ли? Ти знаеш много повече за инженерството от нас.

— А, значи затова ме събудихте, нали?

— Е, след като вече си тук…

Уейд въздъхна. После бавно кимна.

— Това е откачено, рисковано и напълно безполезно. Той погледна през шлюза странното оборудване вътре.

— Подай ми оная аварийна лампа.

Взе лампата и я насочи към отвора.

— Добре ли поддържа налягането?

— Да. Залепихме дупката на корпуса му.

— Ама че работа.

Мина през отвора, коленичи, наведе се. Държеше лампата пред себе си, премести я наляво и надясно. Безпокойството му не го напускаше. Имаше нещо много чуждо във всичките тези кубове и бутони, връзките помежду им… И онази голяма ниша… Протегна ръка и почука по корпуса. Чужд.

— Имам чувството, че е извънземен — обади се той. Влезе в малкото отворено пространство пред себе си.

Трябваше да наведе глава и да продължи на четири крака.

Започна да опипва фитинги, превключватели, съединители, дреболии с неизвестно предназначение. Почти всичко изглеждаше конструирано, за да се върти около оста си, да кръжи, да се движи по релси. Накрая легна и запълзя напред.

— Смятам, че доста от тези чаркове са оръжия — извика, след като бе ги изучавал известно време.

Стигна до голямата ниша. Един панел се плъзна частично, когато прекара пръсти по повърхността му. Натисна по-силно и той се отвори още.

— По дяволите! — изкрещя, когато чаркът започна тихо да тиктака.

— Какво не е наред? — викна му Дорфи.

— Ти! — отвърна той и запълзя напред. — И твоят съдружник! Вие не сте наред!

Обърна се възможно най-бързо, провря се обратно през отвора и извика:

— Откачайте го! Веднага!

Тогава видя, че Джуна, висок учен в сиво и бяло, стои облегната на преградата с чаша чай в ръка.

— И ако сме хванали бомба, изхвърлете я бързо, преди да е гръмнала! — добави той.