«Четвъртото измерение»

Робърт Сойер

Четвъртото измерение

На Асбед Бедросън

… който живее надалече от Торонто вече десет пъти по-дълго от двете години, които прекара тук — и все още е един от най-добрите ми приятели. Благодаря на бог за електронната поща!

"Какво представлява умът? Не е съществено. Какво представлява материята? Не му мисли."

Томас Хюит Ки (1799–1875)

Британски класик

Посланията от космоса бяха пристигали вече почти десет години. Приемането на нова страница с данни започваше на всеки тридесет часа и петдесет и една минути — период, за който се предполагаше, че представлява дължината на деня в света на Подателя. До днес бяха събрани 2841 послания.

Земята още не беше отговорила. Декларацията за принципите относно действията, следващи откриването на извънземен разум, приета от Международния съюз на астронавтите през 1989 година, постановяваше: «Не трябва да се изпраща никакъв отговор към сигнал или друга проява на извънземен разум, преди да се проведат съответните международни консултации.» При сто петдесет и седем страни, съставляващи Обединените нации, този процес продължаваше и досега.

Нямаше съмнения по отношение на посоката, от която идваха сигналите: небесна дължина 14 градуса 39 минути 36 секунди; деклинация минус 60 градуса 50 минути. Паралактичните проучвания откриха разстоянието: 1,34 парсека от Земята. Извънземните, които изпращаха посланията, очевидно живееха на планета, обикаляща по орбита около Алфа Кентавър А, най-близката до нашето слънце ярка звезда.

Първите единадесет страници с данни лесно бяха разшифровани: те представляваха прости графични изображения на математически и физически принципи плюс химическите формули на две, както изглеждаше, полезни вещества.

Но въпреки че посланията бяха публично достояние, никой по света все още не беше успял да открие смисъла на следващите дешифрирани образи…

(обратно)

1.

Хедър Дейвис отпи от кафето си и погледна месинговия часовник върху камината. Нейната деветнадесетгодишна дъщеря Ребека беше казала, че ще дойде най-късно до осем вечерта, а вече бе почти осем и двадесет.

Беки сигурно знаеше колко е неловка тази ситуация. Беше казала, че иска среща с родителите си — и с двамата, едновременно. Това, че Хедър Дейвис и Кайл Грейвс бяха разделени почти от година, не влизаше в сметките. Биха могли да се срещнат в ресторант, но не, Хедър доброволно беше предложила къщата — тази, в която тя и Кайл бяха отгледали Беки и по-голямата й сестра Мери, тази къща, от която Кайл се беше изнесъл миналия август. Сега обаче, при настъпилото мълчание, тя съжаляваше за това спонтанно предложение.

Въпреки че Хедър не беше виждала Беки почти от четири месеца, имаше известни подозрения за какво става въпрос. Когато говориха по телефона, Беки често споменаваше за своя приятел Зак. Без съмнение тя се канеше да ги извести за годежа си.

Разбира се, желанието на Хедър беше дъщеря й да изчака още някоя и друга година, макар да не вярваше, че ще се запише в университет. Беки работеше в магазин за дрехи в Спадина. И двамата, Хедър и Кайл, преподаваха в университета на Торонто — тя по психология, той по компютърология. Болеше ги, че Беки не следва висше образование. Всъщност според договора на факултетската асоциация техните деца имаха привилегията да учат безплатно в университета на Торонто. Поне Мери се беше възползвала от това в продължение на една година, преди да…

Не.

Не, сега беше време да се празнува. Беки се женеше! Единствено това имаше значение днес.

Тя се чудеше как Зак й е направил предложение — или пък Беки беше тази, която е повдигнала въпроса. Хедър имаше ярък спомен какво беше казал Кайл, когато й направи предложение за женитба преди двадесет и една години, в далечната 1996-та. Той беше взел нейната ръка, беше я стиснал здраво и бе казал:

— Обичам те и искам да прекарам остатъка от живота си, като те опознавам.

Хедър седеше на креслото, а Кайл се беше разположил на дивана срещу нея. Той бе донесъл със себе си електронния си бележник и четеше нещо в него. Познавайки Кайл, Хедър предполагаше, че е шпионски роман; за него хубавото от превръщането на Иран в свръхсила беше съживяването на шпионския трилър.

На бежовата стена зад Кайл имаше фотогравюра в рамка. На пръв поглед тя представляваше произволен мотив от малки черни и бели квадрати — изображение на едно от чуждите радиопослания.

Беки се бе изнесла преди девет месеца, скоро след като завърши гимназия. Хедър се беше надявала, че Беки ще поостане малко вкъщи — единственият друг човек в голямата, празна къща от предградието, след като Мери и Кайл си бяха отишли.

В началото Беки се отбиваше в къщата, а според Кайл тя се бе виждала достатъчно често и с него. Но скоро паузите между посещенията започнаха да стават все по-дълги, докато изобщо спря да идва.

Кайл очевидно усети, че Хедър го гледа. Той вдигна очи от електронния бележник и уморено се усмихна.

— Не се притеснявай, мила. Сигурен съм, че ще дойде.

Мила. Те не бяха живели като съпруг и съпруга от единадесет месеца, но несъзнателните нежни обръщения от две десетилетия съвместен живот трудно умираха.

Най-после, малко след осем и половина, се чу звънецът на входната врата. Хедър и Кайл се спогледаха. Пръстовите отпечатъци на Беки все още действаха върху ключалката, разбира се, както и тези на Кайл. Нямаше вероятност някой друг да минава толкова късно; трябваше да е Беки. Хедър въздъхна. Фактът, че Беки просто не влезе, подсили страховете й: нейната дъщеря вече не считаше тази къща за свой дом.

Хедър стана и излезе от дневната. Беше облякла рокля — едва ли обичайното й за вкъщи облекло, но бе искала да покаже на Беки, че нейното идване е специален случай. Когато мина покрай огледалото в предверието и съгледа синия флорален мотив на роклята, тя разбра, че действа като дъщеря си, гледайки на Беки като на посетител, пред когото си придава важност.

Хедър стигна до вратата, докосна с ръце тъмната си коса, за да се убеди, че е добре, после завъртя дръжката.

Беки стоеше на площадката. Тя имаше тясно лице, високи скули и кестенява коса, която стигаше до раменете й. До нея беше приятелят й Зак, дългурест и с рядка руса коса.

— Здравей, скъпа — каза Хедър на дъщеря си, а после се обърна с усмивка към младия мъж, когото едва познаваше. — Здравей, Зак.

Беки пристъпи вътре. Хедър мислеше, че ще се задържи достатъчно дълго, за да я целуне, но тя не спря. Зак последва Беки в коридора и тримата се отправиха нагоре към дневната, където Кайл все още седеше на дивана.

— Здрасти, Тиквичке — вдигна поглед Кайл. — Здрасти, Зак.

Дъщеря му дори не го погледна. Ръката й намери тази на Зак и двамата преплетоха пръстите си.

Хедър седна на креслото и с жест покани Беки и Зак също да седнат. На дивана до Кайл нямаше достатъчно място и за двамата. Беки намери друг стол, а Зак застана зад нея с ръка на рамото й.

— Толкова се радвам да те видя, скъпа — каза Хедър. Отвори отново уста, но осъзнавайки, че се кани да каже колко отдавна не е идвала, бързо я затвори.

Беки се обърна, за да погледне Зак. Долната й устна трепереше.

— Какво има, скъпа? — шокирана попита Хедър. Ако не беше съобщение за годеж, тогава какво? Възможно ли беше Беки да е болна? Да има неприятности с полицията? Тя видя Кайл да се привежда напред; той също усещаше безпокойството у дъщеря си.

— Продължавай — каза Зак на Беки; той шепнеше, но стаята беше достатъчно тиха, за да го чуе Хедър.

Беки помълча още малко. Затвори очите си, после ги отвори.

— Защо? — промълви тя с разтреперан глас.

— Какво защо, скъпа? — попита Хедър.

— Не за теб — каза Беки. Тя погледна за миг към баща си и после заби поглед в пода. — За него.

— Какво защо? — попита Кайл, който звучеше толкова объркан, колкото Хедър се чувстваше.

Часовникът върху камината удари; отбелязваше всеки четвърт час.

— Защо — повтори Беки, като вдигна очи, за да погледне баща си — ти…