«Зной в полунощ»

Робърт Силвърбърг

Зной в полунощ

На Алис К.,

която научи един стар пес

на няколко нови номера

О, ветре западен, ще духнеш ли отново,

да ръсне кротък дъжд през този ден?

Любимата ми да е в моите прегръдки,

леглото да прегръща мен!

Неизвестен автор

„Това ми е мишената — каза си Хуанито. — Онзи там. Сто процента.“

Оглеждаше новите динко, които слизаха от току-що пристигналата от Земята обедна совалка. Този, когото си набеляза, беше дангалакът без очи — под гладката кожа между челото и носа едва се загатваха две вдлъбнатини. Нямаше и вежди — само ситни бръчици прорязваха пустото чело. „Сякаш са му заличили очите“ — помисли си Хуанито. Всъщност по всяка вероятност никога не бе имал очи.

Знаеше, че трябва да побърза. Конкуренцията бе сериозна. В чакалнята се бяха струпали като лешояди петнайсетина-двайсет измежду най-добрите агенти: Рики, Лола, Клюдж, Натасейниъл, Дилайла. Всички изглеждаха изгладнели. Хуанито не можеше да си позволи да остане настрана. От шест седмици не бе подхващал работа и вече беше време. Последният му клиент бе един украинец, който никога не спираше да бърбори и бе луд по танците. Търсеха го от Общността и може би от още два — три свята заради сделки с плутоний. Хуанито го бе издоил до последна възможност и повече нямаше накъде. Всеки новодошъл в даден момент усвоява правилата, приспособява се към тях и изчезва, преставайки да плаща. Тогава трябва да си намериш нов клиент.

— О’кей — обяви Хуанито, оглеждайки предизвикателно наоколо. — Онзи там е моят. Особнякът. С половината лице. Някой друг иска ли го?

— Целият е твой — ухили се Клюдж.

— Да — повдигна рамене Дилайла. — Целият.

Както винаги, Хуанито изпита разочарование, че Дилайла няма неговото въображение.

— За бога — добави тя, — сигурно ще береш куп ядове с него.

— Важното е да плаща — отвърна Хуанито. — Щом искаш да играеш на сигурно, нямам нищо против — усмихна й се той и махна с ръка към останалите. — Щом всички са съгласни, тръгвам. Ще се видим по-късно.

Спусна се по тунела за посрещачи. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше върху сребърната повърхност на модула. Новодошлите динко се клатушкаха откъм отдалечения край покрай блестящия десетметров портрет на Върховния и се вмъкваха в помещението от червено стъкло, което представляваше дезинфекционна камера. Както обикновено, слабата гравитация им създаваше проблеми. В тунела тя бе едва една шестнайсета от земната. Вероятно и атмосферата ги притесняваше. Тук тя бе чиста, наситена с кислород и без никакви отпадъци. Бяха свикнали със смрадливата отвратителна каша, която минаваше за въздух на земята и която бе натъпкана с всевъзможни отрови и вонливи газове, съсипващи дробовете им и размекващи костите им.

В такива моменти Хуанито винаги се чудеше какво кара новодошлите да изберат именно Валпарайсо Нуево измежду всички светове в космоса. Не беше трудно да разбереш защо всички искаха да се махнат от Земята. Тя се бе превърнала в боклукчийска яма. Но имаше и множество други сателитни светове, където човек можеше да избяга. Можеше да се разчита на свеж въздух и на сносен климат в който и да е от тях. Тези, които пристигаха на Валпарайсо Нуево, си имаха специални мотиви. Те се деляха на две категории: такива, които идваха да се скрият, и такива, които идваха да търсят.

Просто това беше най-безопасното място в космоса. Всеки, който имаше основателна причина да бъде оставен на мира, пристигаше на Валпарайсо Нуево и си купуваше нужното му уединение. Но пък това предполагаше, че е направил нещо, заради което други хора нямаха намерение да го оставят на мира. И много от тях пристигаха тук, за да търсят онези, които не искаха да бъдат открити. Така че криеницата не спираше нито за секунда, а Върховния гледаше от висотата на положението си на всичко това с абсолютна благосклонност и прибираше своя пай. А и не само Върховния.

Отдолу новите динко се стараеха да вървят уверено и непринудено. Но това не бе никак лесно, когато си стегнал цялото си тяло от страх да не подскочиш във въздуха при някоя по-рязка стъпка. Хуанито обичаше да ги наблюдава как помръдват едва-едва краката си, сякаш бяха затънали в тиня.

Гравитацията никога не му бе създавала проблеми. Беше прекарал целия си живот по сателитните светове и за него бе напълно в реда на нещата притеглянето да се променя съобразно с разстоянието от центъра им. Просто бе необходимо човек автоматично да се приспособява и това бе всичко.

По-скоро му бе трудно да проумее как е възможно да съществуват места, където гравитацията е еднаква и постоянна навсякъде. Никога не бе стъпвал на Земята или на която и да е от останалите естествени планети, а и нямаше особено желание да ги посети. Колониите на Марс и Ганимед бяха само за учени, а Луната беше много грозно място. Колкото до Земята, трябва да си луд, за да искаш да отидеш там дори на кратко посещение. Достатъчно бе да си помислиш за нея, за да те заболи стомахът.

Дежурният по охрана на карантинния пропуск бе андроид с плоско пластмасово лице. Името му, или етикетът, или каквото го наричаха изобщо, бе нещо като Велкро Ексон. Беше го виждал на това място и преди. Приближи се, при което андроидът го погледна и попита:

— Пак ли на работа, Хуанито?

— Нали трябва да се яде.

Андроидът повдигна рамене. По всяка вероятност яденето нямаше особено значение за него.

— Не работеше ли за онзи, търговеца на плутоний от Общността?

— Какъв търговец на плутоний? — усмихна се Хуанито.

— Разбира се — добави андроидът. — Слушам те.

И протегна жълтеникавата си като восък ръка. На Валпарайсо Нуево човек трябва да дава рушвет и на машините. Хуанито пъхна петдесеткалаганова карнетка в дланта му. Обичайната такса за незаконно влизане в митническата зона бе само трийсет и пет кали, но той знаеше, че винаги трябва да добавиш нещо отгоре, особено когато имаш вземане-даване с представител на властта. В края на краищата той не беше длъжен да го пропусне вътре. Понякога агентите бяха повече от новопристигналите динко и тогава всичко зависеше единствено от охраната. Така че всъщност разликата в сумата беше една предвидлива инвестиция.

— Благодаря ти от сърце — каза андроидът. — Много ти благодаря.

И бутна скенера настрана, а Хуанито влезе в митническата зона и се огледа да открие своята мишена.

В момента новите динко се намираха в дезинфекционната камера. Те не криеха раздразнението си от тази принудителна мярка — което се случваше винаги, — но охраната невъзмутимо ги побутваше да преминат под розовите, зелените и жълтите струйки газ, равномерно издухвани от скритите в тавана дюзи. Никой не можеше да напусне митническата зона, без да мине през камерата. Върховния изпитваше параноичен ужас да не би някакви екзотични микроорганизми да проникнат в затворения екологичен цикъл на Валпарайсо Нуево. Върховния изпитваше параноичен ужас и по много други причини. Той бе едноличен и абсолютен управник на този малък сателитен свят вече в продължение на трийсет и седем години, така че тежката форма на параноя, от която страдаше, не можеше да учуди никого.

Хуанито опря чело в извитата стъклена врата и се втренчи в пъстроцветната дезинфекционна мъгла. Останалите агенти започнаха да пристигат. Хуанито ги наблюдаваше как набелязват вероятния си клиент, измъкват го от групата и му предлагат офертата си. Повечето динко веднага приемаха, но както винаги, имаше и такива, които отхвърлят каквито и да е странични услуги, предпочитайки да се справят сами. „Задници — помисли си Хуанито. — Ще им уврат главите.“ Не беше възможно да започнеш на Валпарайсо без агент, колкото и страшен да си. В края на краищата това бе зона за свободна инициатива. Ако познаваш правилата, никога няма да имаш никакви неприятности. Но ако не ги познаваш, няма да ти е леко.

Време бе да се захваща, прецени той.