«Лебедова песен»

Роджър Зелазни

Лебедова песен

Това произведение ми го поиска Байрън Прайс за «Планетите» — том с твърди корици на «Бантам». Поради странно недоразумение, в което участваха двусмислено писмо, обърканият ми адрес в следващото писмо и мое кратко пътуване, бях останал с впечатлението, че от мен се иска по-скоро есе, отколкото белетристично произведение. Така че написах есе. Всъщност то доста ми хареса. Последва телефонно обаждане и въпрос за писмо, което никога не бях получавал и в което специално било обяснено, че им трябва разказ. Нямах обаче намерение да пиша две неща на цената на едно. И така се появи хибридът, който включваше части от есето в разказ. Обект беше планетата Сатурн…

Сатурн, следват два века…

Седях на каменен насип, изграден зад къщата ми, и гледах към нощното небе. Мислех за Сатурн какъвто е сега и какъвто би могъл да бъде. От Сангре де Кристос^[1] на североизток духаше хладен вятър. Нещо се хранеше в дерето зад мен — може би койот или бездомно куче. Над мен звездите се движеха незабележимо по гигантската си окръжност.

Център на система от спътници и на няколко пленяващи въображението пръстена, Сатурн вероятно малко се е изменил — с изключение на положението му във вечността. Но следващите двеста години вероятно ще бъдат съдбоносни за историята на човечеството, което, след като прекрати саморазрушението си и масирания технологичен упадък, вероятно ще разпростре влиянието си над Слънчевата система. Какво бихме могли да искаме от това първично кълбо газове? Какво бихме могли да намерим там?

Живея на хребет, където чувам и усещам всички ветрове. Когато започнат дъждовете, те се оттичат бързо. Точно затова домъкнах камъни и направих насипа — за да предотвратя ерозията на задната стена на къщата ми. С това промених пътя на оттичащите се води. Образуваха се нови корита. В резултат на съседско оплакване пред градската управа изкопах преградна канавка, за да реша проблемите, които моят насип бе създал. Канавката вече не беше проблем, от който някой би могъл да се оплаче, макар че направи възможно развитието на някои растения за сметка на други. Но съм израснал в сянката на Депресията и помня купоните по време на Втората световна война. Растях с чувството, че е почти грях да се хаби храна. Хвърлям всички отпадъци в дерето, за да ги включа обратно в хранителната верига на природата. Гарваните кръжат, ако има кокали, и накрая се спускат, за да оберат парченцата месо. По-късно нещо отнася самите кости. Трохите хляб бързо изчезват.

Така всеки ден по безброй начини променям света около себе си. Тези лични промени са дреболии, едва ли се вписват в мащаба на измененията, причинени от индустрията или от големите правителствени проекти. И все пак от сбора на всички причинявани от нас промени — като се започне от изгарянето на Амазонските гори, за да се освободят пасища за добитъка, който пълни нашите хамбургери, та до хвърлянето на няколко корички на местните птички — резултат е явлението, наричано понякога фактор на Карсън — понятие, носещо името на Рейчъл Карсън^[2] и употребено за първи път от писателя Уилям Ашуърт за обозначаване на непредвидените вторични въздействия на първоначално предизвикани от човека промени върху части от нашата планета.

И все пак дори и при тези обстоятелства не съм човек, който би желал да види този или който и да е друг свят опакован в прозрачна пластмаса, за да ползва бъдещите планетарни археолози. Промените са неизбежни. Алтернативата им е смърт. Еволюцията все повече и повече се превръща в продукт на собствените ни действия или бездействие. Живите системи постоянно се приспособяват към приумиците на технологичната ни култура.

Какво толкова има да еволюира в един газов гигант или безплоден камък, което не бива да забравяме? Не знам и затова подобни неща ме смущават. Прекарал съм голяма част от живота си в създаване на сценарии. Правех това дори още по времето, когато го наричаха градене на въздушни кули. Чувствам, че това също е много специална част от еволюционния процес.

Като вечен член на Националното космическо дружество приветствам изучаването на космоса и внимателното използване на ресурсите на Слънчевата система. И съм много подозрителен по отношение на фактора Карсън; трябва да избягваме унищожаването на каквато и да било извънземна форма на живот — от най-малкия вирус до някоя суперспирализирана топчица от Плутон — не само за да съхраним нея самата, а и заради богатството от генетичен материал, който тя носи, който е еволюирал дълго и е развил уникални способности да се справя с проблемите, в това число и с нашите.

Тъй като не сме достатъчно мъдри, за да ръководим както трябва собствената си планета, особено се радвам, че тези едромащабни усилия са твърде далече зад хоризонта. Утешавам се също така и като знам, че щом правителството е замесено в нещо, крачките се провлачват, инерцията се максимализира според законите на Мърфи, Макс Вебер и Паркинсон и че забавянето, което толкова ни разочарова в единия край, предоставя в другия време — време за обсъждане, за развитие и проследяване на вторичните последствия, за идването на азбучни вторични мисли.

Някой ден ледът и летливите субстанции на Сатурн ще имат някаква стойност. Неговият хелий е много оскъден на Земята и рядката му форма — хелий 3 — би могла да достави мощно гориво за ядрения синтез в енергодобива. Някои от по-малко екзотичните му материали без съмнение един ден ще са търсени за почвообразуване някъде другаде в Слънчевата система. Материалите от външните спътници са много по-съблазнителни от тези, които се намират дълбоко вътре в гравитационните кладенци на масивните светове. Това означава, че най-външната луна на Сатурн — Феб, би била вероятен кандидат за рудодобив. А Титан, който прилича на Земята повече от всички други планети, може като нищо да се окаже идеално място за създаване на постоянна научна база. Учените, първите късметлии, работещи в базата, ще имат изначалната възможност да наблюдават и експлоатират това, което се намира в огромната вътрешност на Сатурн.

Нека тогава да си нарисуваме няколко въображаеми картини. Да разработим сценарий за делата на Сатурн след двеста години. И да говорим за живота. Големият въпрос, който пръв ни идва на ум, когато се разглежда чужда околна среда или се мисли за оцеляване: ще намерим ли някакъв живот, когато обърнем по-специално внимание на този огромен, ограден с пръстени свят?

Ако на такова място се е развила висша форма на живот, тя би трябвало да е способна да оцелее в широк диапазон от температури и налягане или, иначе казано, да може да се поддържа сравнително стабилна в атмосферата. Отсъствието на твърда почва би изисквало от едно същество да може да контролира способността си да се задържа на повърхността така, както правят някои морски създания на Земята. И би могло да го постигне, като съдържа в себе си достатъчно водород, за да е адекватно на плътността на външната атмосфера. Това предполага балоновидно създание със здрава кожа, което би могло да язди планетарните ветрове, да се издига и да се спуска в определени граници.

За да навлезем в света на подобно същество, трябва да захвърлим цялата си култура. Но след като стигнахме толкова далече, нека…

Тя се носеше и спираше тук-там сред каньони от стоманени облаци, откъдето като мимолетни ярки реки изтичаха светкавици. Песните на останалите изпълваха въздуха наоколо с успокояващи ритми. Ударите на Вечната дълбина пулсираха в сърцето на мистериозния долен полюс на съществуването — вечно, мрачно, подобно на халюцинация присъствие. Някой ден, може би скоро, тя ще се присъедини към тайната, като се запремята надолу с разкъсана обвивка, от слой към слой горещина, шеметно, безмълвно ще запреде последните уравнения на живота през коридори от лека мъгла и кристал, като най-после съзре чудесата долу. Тя знаеше — те всички го знаеха тук, в зоната на песента, която бе спомен от сватбата на съзнания, — знаеше и не можеше да го избегне тук, в гъмжащия живот, движеща се в безвременното настояще.

А неотдавна се бяха появили някакви прещраквания…

Рик пристигна в станцията на Титан — отдалечен от Земята гранат, изправен през морето мрак пред древния крал в жълто, Сатурн, — за да огледа инструментите на професията си на още едно място.

Висококвалифициран минен инженер, дори повече математик, отколкото инженер, Рик рядко поглеждаше през люковете на станцията към самата планета. Той предпочиташе по-ясната картина, точното представяне на масата и структурата на това гигантско тяло така, както ги виждаше в секцията за инструментално наблюдение, за която отговаряше.