«Вечерна беседа с господин специалния посланик»

Сергей Лукяненко

Вечерна беседа с господин специалния посланик

Преди да влезе в асансьора, Анатолий не се сдържа и погледна още веднъж през прозореца.

Разбира се, корабът на Чуждите беше на предишното си място — точно над паметника на Петър Първи, на височина сто и четиринайсет и половина (проверено) метра, непоколебимо удържан в нощното небе от антигравитационните (заявено) двигатели, а ивицата оранжеви светлинки, обозначаващи бойните постове (вероятно) все така обкръжаваше огромния диск.

А и къде да ходи?

А долу, под чудовищната машина за смърт и разрушения, висяща над Москва вече втори месец, мигаха реклами, по улиците се движеха автомобили, разхождаха се хора, вдигайки от време на време глава нагоре. Човек — това е много пластично създание. Човек може да свикне с всичко, при това удивително бързо.

Анатолий въздъхна и влезе в асансьора.

— Добър вечер, господин специален посланик. — поздрави го охранителя. Немлад човек, сигурно с чин поне майор. Някой от група „Алфа“, най-вероятно.

— Добър вечер.

Охранителя натисна копчето и асансьора запълзя нагоре. За какъв дявол Чуждите си харесаха точно тази сграда?

— Как върви? — вежливо се поинтересува охранителя.

Това беше ритуален въпрос и отговорът на Анатолий беше не по-малко стандартен:

— Работим.

В асансьора сигурно имаше десетина подслушващи устройства. И в екипировката на охраната — още поне пет. И у Анатолий — седем звуко, видео и дявол-знае-какви записващи приспособления, за които знаеше, три — за които не трябваше да знае, и неизвестно още колко, добре замаскирани. Да се говори за каквото и да било беше нелепо, а и той не възнамеряваше да споделя тайни с охраната… независимо, че това беше проверен и предан до мозъка на костите си професионалист. Но днес охранителя се реши на още един въпрос:

— В новините… там имаше интервю с… — леко кимване нагоре, — та те казаха, че изобщо не са възнамерявали да водят преговори… че само господин Анатолий Белов ги е убедил да не бързат със завладяването на Земята…

Анатолий не отговори. А и охранителя, явно съобразявайки, че за тази изтървана реплика ще трябва да отговаря по-късно, замълча.

Асансьора спря.

— Късмет. — пожела охранителя в гърба на Анатолий. — Успех!

Изглежда човека наистина се вълнуваше…

Въздъхвайки дълбоко, посланикът за специални поръчения към президента на Русия Анатолий Белов прекрачи на територията на чуждопланетното посолство.

Според общоприетата дипломатическа практика — на територията на чужда, а според грубатата истина — трябваше да се добави „и враждебна“, държава.

Само преди два месеца тук имаше някакъв офис. Впрочем, след като враговете избраха именно тази сграда за свое посолство в Русия, от офиса не остана дори следа. Чуждите изчистиха целия етаж до гола бетонна кутия за по-малко от час. А след още един час, когато Белов за пръв път влезе в посолството, то вече имаше този си вид.

Стените — лениво мърдащ оранжев материал, приличащ на разрошено кечѐ. Подът и таванът — същото, само че в червен цвят. Малко мебели — с непривични форми, макар че предназначението им лесно се разгадава, разхвърляните по тавана обрасли светилници излъчваха макар и бледа, но абсолютно чиста бяла светлина.

Разбира се, ако белият цвят може да се счита за чист…

— Добър вечер, господин специален посланик. — вежливо каза грагът, седящ до вратата. Функцията му беше приблизително определена като охрана-секретар. На свитите почти до брадичката тънки колене на грага лежеше лъчемет, а във въздуха пред него, менейки стремително цвета си, се рееше малка топка… вероятно — холограма, вероятно — информационен терминал, вероятно — работещ във видимия, инфрачервения, ултравиолетовия и радио спектри.

— Добър вечер. — Анатолий кимна, задържайки няколко секунди погледа си върху топката — за да могат скритите в очилата записващи устройства, най-новата и най-секретната разработка на учените, да съберат повече информация. — Подраних ли?

Той знаеше, че е пристигнал с три минути по-рано от уговорения час. Именно затова, да се опита да поговори с охраната… вероятно — не толкова изтънчен в дипломатическите игри.

Как му беше омръзнала тази дума — „вероятно“! Никаква точна информация, за нищо! Освен за височината, на която висят над Москва, Вашингтон и Пекин летящите чинии. А и това… с какво са свързани периодичните колебания на тази височина: плюс дванайсет сантиметра, минус осемнайсет и връщане към предишното ниво?

— Господин специалния посланик е пристигнал с три минути по-рано. — съобщи грагът. Люспестата му челюст потрепваше, изплювайки думите на чуждата реч, в устата ми трептеше тесен раздвоен език. Очите на грага — изпъкнали, без клепки — сякаш виждаха Анатолий и отвътре. — Господин посланикът може да запълни времето си с беседа с мен. Господин посланикът може да изпие чаша чай или да прочете вестик.

Тънката ръка на грага подаде на Анатолий „Аргументи и факти“, разбира се, запълнен на деветдесет процента с измислици за природата и намеренията на чужденците.

— Благодаря, вече съм чел този брой. — вежливо каза Анатолий. — А интересно ли ви е да четете човешки вестници?

— Всяка информация е интересна. — грага изглежда се удиви. — Та това е възможност за развитие. А на вас интересно ли ви е да четете нашите вестници?

— За съжаление съм лишен от тази възможност. — отговори Анатолий.

— Още не сте успели да научите езика ни? — езикът на грага затрептя в устата му. Учените предполагаха, че това означава не смях, не заплаха, а съчувствие.

— Засега все нямам време за това. — Анатолий се усмихна, надявайки се, че грага ще разбере правилно мимиката. — И аз не разполагам с нито един ваш вестник, за да се опитам да го прочета.

Смяташе се, че на Земята има вече седем човека, способни да разбират езика на грагите. Веднага след контакта, когато грагите любезно предоставиха на хората пълни речници на своя език — граго-английски, граго-руски, граго-китайски — за всички лингвисти на света настана весел живот. Всяко правителство счете за свой дълг да скрие повече или по-малко способни учени, трудещи се тихо в своите институти, и излизащите на сцена полиглоти-чудо, знаещи десетки и стотици езици, в комфортни и добре охранявани места. Те бяха там и сега, опитвайки се да разберат чуждата психология — изхождайки от чуждия език, а освен това подготвяха и преводачески кадри. Странно, но полиглотите почти не грешаха. Анатолий знаеше, че според тяхното на практика единодушно мнение езикът на грагите беше богат, наситен, но не твърде сложен. По-труден от китайския, но по-лесен от руския, казано накратко. Може би Анатолий наистина ще успее да го научи… ако човечеството оцелее.

— Това е лошо. — каза грагът. — При мен има само стари вестници. Те ви устройват.

Единствено дипломатическия опит помогна на Анатолий да запази спокойно изражение на лицето си.

— Да, сигурно.

— Вземете.

Ръката на грага се плъзна някъде под високата седалка, комично напомняща на въртящ се стол за бар-плот. И се върна с тънък диск, напомнящ музикално или компютърно CD.

— Ето така… — каза грага, докосвайки някакъв знак върху диска.

Във въздуха се появи още една примигваща топка.

— Това е скоростта на възприемане.

Докосване на още един… бутон?… да, сигурно е бутон. Топката засвети с мътна бяла светлина.

— Време ви е. — внезапно каза грага, прекъсвайки демонстрацията. Протегна диска към Анатолий.

Провокация? Дезинформация?

— Сигурен ли сте, че можете да ми дадете този предмет, и вашето ръководство няма да има претенции към мен и всички хора? — попита Андрей без да вдигне ръка.

Люспите на главата на грага се размърдаха. Признак на раздразнение, почти явен — дословният превод на фразата „да се разгневя“ звучеше като „да си размърдам челните люспи“. Макар че, разбира се, преводът можеше да е съзнателно променен…

— Да, сигурен съм. Обвинявате ме в преднамерено желание да причиня зло?

Тези дяволски граги съобразяват твърде бързо. И много обичат да подчертават честността си… твърде много обичат!

— Не, разбира се, че не обвинявам. — каза Анатолий. — Просто се стремя да изключа възможността и за най-малката неправилност в своята оценка на информацията.

Това моментално успокои грага. Сигурно затова Анатолий успя да се задържи на тази работа през всичките два месеца — въпреки че при американците посланиците се сменяха два, а при китайците — три пъти. Умението интуитивно да намираш правилния подход беше главното за дипломацията.