«Приказка за крал Мурдас»

Станислав Лем

Приказка за крал Мурдас

След добрия крал Хеликсандър на трона се възкачил синът ме Мурдас. Това огорчило всички, защото той бил амбициозен и страхлив. Решил да заслужи прозвището Велики, а се боял от въздушни течения, от духове, от восък, защото на натъркан с восък под можеш да си счупиш крака, от роднини, защото пречат на управлението, а най-много от предсказания. След като сложил короната на главата си, веднага заповядал да затворят вратите в цялото кралство и да не отварят прозорците, да унищожат всички гадаещи шкафове, а изобретателя на една машина, която премахвала духове, наградил с орден и пенсия. Машината наистина била добра, защото никога не видял нито един дух. Не излизал и в градината, за да не го надуха вятърът, и се разхождал само из замъка, който бил много голям. Веднъж, като вървял по коридорите и анфиладите, попаднал в една стара част на палата, където никога не бил ходил. Най-напред открил една зала, в която се намирала личната гвардия на неговия прапрадядо, цялата с навиващи се пружини, още от времето, когато електричеството не било познато. В друга зала видял парни рицари, също ръждясали, но това не предизвикало любопитството му и вече искал да се връща, когато видял малка врата с надпис: «Не влизай». Покривал я дебел слой прах и нямало дори да я докосне, ако не бил надписът. Много го ядосал. Как се осмеляват на него, краля, да му забраняват нещо? Не без усилие отворил скърцащата врата и по вита стълбица се намерил в една изоставена кула. Там имало един много стар меден шкаф с рубинени лампички, ключе и капаче. Разбрал той, че това е гадаещ шкаф и отново се разгневил, че е оставен в двореца въпреки заповедта му, но му дошло на ум, че поне един път може да опита какво става, когато някой шкаф предсказва. Затова се приближил до него на пръсти, завъртял ключето, а когато не се случило нищо, почукал по капачето. Шкафът въздъхнал хрипливо, механизмът заскърцал и погледнал краля с рубинено око, сякаш накриво. Това му напомнило кривия поглед на чичо му Ценандър, брата на баща му, който преди бил негов наставник. Помислил си, че вероятно чичо му е наредил да поставят този шкаф тук, напук на него, иначе защо ще го гледа накриво? Учудил се вътрешно, а шкафът, заеквайки, засвирил бавно тъжна мелодийка, сякаш някой чукал с лопата по железен надгробен паметник, и през капачето изпаднало черно листче с жълти като кост изписани редове.

Калят се изплашил доста, но вече не можел да овладее любопитството си. Грабнал листчето и изтичал в покоите си. Когато останал сам, го извадил от джоба си.

— Ще погледна, но само с едно око, за по-сигурно — решил той и така направил.

На листчето пишело:

Вече на воля роднини се колят,

Толкова се уплашил крал Мурдас, че пред очите му притъмняло. Съжалявал много за лекомислието, с което навил гадаещия шкаф. Но било късно за кахъри и виждал, че трябва да действа, за да не го постигне най-лошото. В смисъла на пророчеството не се съмнявал: отдавна вече подозирал, че го заплашват най-близките му роднини.

Честно казано, не се знае дали всичко е станало точно така, както го разказваме. Но във всеки случай след това се стигнало до печални събития, че дори и ужасни. Калят заповядал да съсекат всичките му роднини, само чичо му Ценандър избягал в последния момент, преоблечен като пианола. Това обаче не му помогнало, скоро той бил заловен и топорът отсякъл главата му. Този път Мурдас подписал присъдата с чиста съвест, защото чичо му бил хванат, когато започвал организирането на заговор срещу монарха.

Като осиротял толкова бързо, кралят потънал в траур. На душата му вече било по-леко, макар и тъжно, защото в края на краищата не бил нито зъл, нито жесток. Но кралската жалба не траяла дълго, защото на Мурдас му хрумнало, че може би има някакви роднини, за които не знае нищо. Всеки от поданиците можел да му бъде някакъв далечен роднина, така че известно време той посичал този или онзи, но това изобщо не го успокоило, защото след като не можеш да бъдеш крал без поданици, как да избиеш всичките? Станал толкова подозрителен, че заповядал да го занитят за трона, за да не го свали никой от него, спял с бронирана нощна шапка и все мислел какво да предприеме. Накрая направил нещо необикновено, толкова необикновено, че едва ли сам се е сетил за него. Казват, че му го прошепнал един пътуващ търговец, преоблечен като мъдрец, или мъдрец, преоблечен като търговец — носели се различни приказки. Говори се, че дворцовата прислуга видяла няколко пъти маскирана фигура, която кралят пускал нощем в своите покои. Във всеки случай един ден Мурдас извикал всичките придворни строители, електрицарски майстори, виценастройчици и подламаринници, на които обяснил, че трябва да го увеличат така, че да надхвърли всички хоризонти. Нарежданията били изпълнени с удивителна бързина, защото кралят назначил за началник на проектантското бюро най-добрия палач. Върволици електрикари и строители започнали да внасят в замъка проводници и бобини, а когато разрасналият се крал изпълнил целия дворец — така че се намирал едновременно откъм фасадата, в мазетата и пристройката, — дошъл ред на стоящите наблизо къщи. За две години Мурдас се разпрострял по целия център. Къщите, които не били достатъчно представителни, с други думи — били недостойни да се настани в тях монаршеската мисъл, били сравнявани със земята и на тяхно място издигали електронни дворци, наричани Мурдасови усилватели. Кралят се разраствал бавно и непрестанно, многоетажен, прецизно свързан, подсилен от персонални подстанции, докато не обхванал цялата столица до самите й краища. Настроението му се поправило. Нямал роднини, от подхлъзване и течение вече не се страхувал, защото нямало нужда да ходи някъде, след като бил едновременно навсякъде. «Държавата това съм аз» — казвал той не без основание, защото освен него, населяващ редиците електрически постройки край площадите и улиците, никой вече не живеел в столицата. Като изключим, разбира се, кралските прахосмукачи и приближени лъскачи. Те бдели над кралската мисъл, която се носела от здание в здание. Така кръжало миля след миля по целия град задоволството на крал Мурдас, че успял да постигне материално и дословно величие, а плюс това и да се скрие навсякъде, както казвало предсказанието, защото бил вездесъщ в цялата държава. Особено живописно било на свечеряване, когато кралят великан, излъчващ блестящо зарево, мигал със светлинки-мисли, а след това гаснел бавно, потъвайки в заслужен сън. Но мракът на безсъзнанието през първите нощни часове отстъпвал след това място на разгарящите се ту тук, ту там бледи мигания на неустойчиво пробягващи блясъци. Започвали да се роят монаршеските сънища. Бурните лавини на виденията се носели през зданията, докато в мрака не пламвали техните прозорци и цели улици не проблясвали една след друга с червени и виолетови светлини, а приближените прахосмукачи, като крачели по безлюдните тротоари, усещайки миризмата на нагретите кабели на Негово величество и поглеждайки крадешком през прозорците, които проблясвали, си казвали тихо:

— Охо! Явно някакъв кошмар измъчва Мурдас. Само да не си изпатим ние от това.