«Как Ерг Самоиндукцион победи бледника»

Станислав Лем

Как Ерг Самоиндукцион победи бледника

Могъщият крал Болудар обичал всякакви странни неща, в събирането на каквито прекарвал живота си, забравяйки заради тях и за важните държавни дела. Той имал колекция от часовници, а сред тях се намирали танцуващи часовници, чаровници-зори и часовници-облаци. Имал и чучела на същества от най-далечни краища на Всемира, а в една отделна стая, под стъклен калпак, се намирало най-рядкото същество, наречено Homos antropos, невероятно бледо, двуного, което дори имало очи, макар и празни, та кралят заповядал да сложат там два красиви рубина, за да гледа хомосът с червен поглед. Когато си попийнел, Болудар канел най-милите на сърцето му гости в залата и им показвал чудовището.

Веднъж в двореца гостувал на краля един електровед, толкова стар, че от старост нещо му се позаплитал мозъкът в кристалите, но електроведът, Халазон на име, бил все пак съкровищница на всякаква галактическа мъдрост. Говорело се, че знаел как се нанизват фотони на нишки, за да се получат светещи гердани, и дори как може да се хване жив антропос. Като познавал неговата слабост, кралят веднага заповядал да отворят мазето; електроведът не отказвал, когато го черпят, та като дръпнал на един път доста от лайденската стъкленица и сладките токове плъзнали по цялото му тяло, разкрил страшната тайна на краля и обещал да му улови един антропос, владетел на някакво средзвездно племе; цена определил висока: толкова брилянти с размера на юмрук, колкото тежи антропосът, но кралят дори и не мигнал.

Тръгнал тогава Халазон на път, а кралят започнал да се хвали пред придворния съвет с очакваната придобивка, което и така впрочем не можел да скрие, защото вече заповядал в парка на двореца, където растели най-прекрасни кристали, да построят клетка от дебели железни пръти. Тревога обзела придворните. Като виждали упорството на краля, те извикали в двореца двама мъдреци-хомолози, които кралят приел на драго сърце, защото бил любопитен какво нещо, каквото той не знае, ще му кажат многознаещите Саламид и Таладон за бледото същество.

— Вярно ли е — попитал той, щом двамата се вдигнали от надлежния дълбок поклон, който му сторили, — че хомосът е по-мек от восък?

— Вярно е, Ваша светлост! — отговорили мъдреците.

— А вярно ли е, че с отвора, който има в долната част на лицето си, може да издава различни звуци?

— Вярно е, Ваше кралско величество, както и че в същия отвор хомосът пъха разни неща, а след това движи долната част на главата си, която е закачена за горната с панти, от което нещата се раздробяват и той ги всмуква вътре в себе си.

— Странен обичай, за който съм чувал — казал кралят. — Но ми кажете, мъдреци мои, защо прави това?

— По този въпрос има четири теории, Ваше кралско величие — отговорили хомолозите. — Първата, че прави така, за да се отърве от премногото отрова (защото е нечувано отровен). Втората, че постъпва така заради унищожението, което поставя над всяко друго удоволствие. Третата, че е от алчност, защото би погълнал всичко, ако може, четвъртата…

— Стига, стига толкова! — казал кралят. — Истина ли е, че е направен от вода, но въпреки това е непрозрачен като моята кукла?

— И това е истина! Той има, господарю, вътре в себе си множество хлъзгави тръбички, по които се движат течности; има и жълти, и бисерни, но най-много червени — те пренасят страшна отрова, наречена кислород, който е газ и до каквото се докосне, веднага го превръща в ръжда или пламък. Затова самият той мени цвета си на бисерен, жълт и червен. Но, Ваше кралско величие, молим те покорно да се откажеш от замисъла си да доведеш жив хомос, защото е могъщо същество и злостно като никое друго…

— Обяснете ми това подробно — казал кралят, като се престорил, че е готов да послуша съветите на мъдреците. А всъщност само искал да задоволи силното си любопитство.

— Съществата, към които принадлежи хомосът, се наричат тресящи се, господарю. Към тях принадлежат силиконците и протеидите; първите имат по-плътна консистенция, затова ги наричат клисавци или студенци; вторите, които са по-разредени, имат различни имена при различните автори, например: лепци или лепковци при Поломедер, блатавци или лепилци при Трицефал Арборидски, а в крайна сметка Аналцимандър Медни ги е нарекъл лепилооки тресливци…

— Истина ли е, че дори очите им са хлъзгави? — попитал живо крал Болудар.

— Истина е, господарю. Тези същества, на вид толкова слаби и крехки, че е достатъчно да паднат от височина шестдесет стъпки, за да се превърнат в червена локва, са поради вродената си хитрост по-голяма опасност от всички взети заедно въртопи и рифове в Астричния пръстен! Затова те молим, господарю, заради доброто на държавата…

— Добре, любезни мои, добре — прекъснал ги кралят. — Можете да вървите, а аз ще взема решение с подобаващо благоразумие.

Ударили чела в пода мъдрите хомолози и си отишли неспокойни, защото чувствали, че крал Болудар не се е отказал от страшния си замисъл.

Съвсем скоро един звезден кораб докарал през нощта огромни сандъци. Те веднага били пренесени в кралската градина. И ето че се отворили златните врати за всички кралски поданици; сред гъсталаците от брилянти, изсечените от яспис беседки и мраморните чудачества те видели желязна клетка, а в нея едно бледо и гъвкаво същество, седнало на малка бъчвичка пред чиния с нещо особено, което наистина миришело на масло, но развалено от загряване на огън, поради което било вече негодно за използване. Но съществото най-спокойно потапяло нещо като лопатка в чинията и като я пълнело до горе, пъхало смазана с маслото субстанция в лицевия си отвор.

Зрителите онемели от ужас, когато прочели надписа на клетката, защото им разкрил, че пред тях се намира жив Антропос Хомос Бледник. Простолюдието започнало да го дразни и тогава хомосът станал, гребнал нещо от бъчвичката, на която седял, и започнал да плиска тълпата със смъртоносна вода. Едни избягали, други хванали камъни, за да убият гадината, но стражата веднага ги разпръснала.

Разбрала за тези събития кралската дъщеря Електрина. Явно била наследила любопитството от баща си, защото не се страхувала да се доближава до клетката, в която създанието прекарвало времето си в чесане или в поглъщане на такова количество вода и развалено масло, каквото би убило на място сто кралски поданици.

Хомосът научил бързо разумния език и дори се осмелявал да разговаря с Електрина.

Един път принцесата го попитала какво е това бялото, което свети в устата му.

— Наричам го зъби — казал той.

— Дай ми поне един зъб през решетката! — помолила принцесата.

— А какво ще ми дадеш в замяна? — попитал той.

— Ще ти дам златното си ключе, но само за малко.

— Какво е това ключе?

— Личното ми, с което всяка вечер се навива разумът. Нали и ти трябва да имаш такова.

— Моето ключе е различно от твоето — отвърнал той уклончиво. — А къде ти е?

— Тук, на гърдите, под златното капаче.

— Дай ми го…

— А ще ми дадеш ли един зъб?

— Ще ти дам…

Принцесата отвъртяла златното винтче, повдигнала капачето, извадила златното ключе и го подала през решетката. Бледникът го грабнал стръвно и хилейки се, избягал навътре в клетката. Принцесата го молела и умолявала да й върне ключето, но напразно. Като се страхувала да разкаже на някого какво е направила, Електрина се върнала с натежало сърце в дворцовите покои. Постъпила неразумно, но била още почти дете. На сутринта слугите я намерили просната без съзнание в кристалното легло. Дотичали кралят, кралицата и целият двор, а тя лежала като спяща, но не успели да я събудят. Извикал кралят придворните консилари-електричари и медикери-лекарници, а те, като прегледали принцесата, открили, че капачето е отворено, а няма нито винтчето, нито ключето! Шум се вдигнал и настанала суматоха в двореца, всички тичали, търсейки ключето, но напразно. На другата сутрин съобщили на потъналия в отчаяние крал, че неговият бледник иска да говори с него за изчезналото ключе. Кралят веднага отишъл в парка, а чудовището му казало, че знае къде принцесата си е изгубила ключето, но ще каже едва тогава, когато кралят му даде честната си дума да го освободи и му предостави кораб-пустоплав, за да може да се върне с него при своите. Кралят дълго не отстъпвал, наредил да претърсят целия парк, но накрая се съгласил с поставените условия. Приспособили тогава един пустоплав за полет, а бледникът бил изведен под стража от клетката.

Кралят чакал при кораба, а антропосът обещал да каже къде лежи ключето едва когато се качи на палубата.