«Двете чудовища»

Станислав Лем

Двете чудовища

Преди много години сред черното безпътие, на галактическия полюс, в един самотен звезден остров имало система от шест слънца; пет от тях кръжели самотно, а последното било с планета от огнени скали и ясписно небе, а на планетата набирала сила държавата на аргенсите, или сребристите.

Сред черни планини върху бели равнини се издигали техните градове Илидар, Бизмалия и Синалост, но най-важна била столицата на сребристите Етерна, през деня като небесносин ледник, а през нощта като изпъкнала звезда. От метеорите я пазели висящи стени и била пълна с хризопразови, блестящи като злато, турмалинови и отливани от морион, затова и по-черни от космоса, постройки. Но най-красив бил дворецът на аргенските монарси, построен според изискванията на отрицателната архитектура, защото строителите не искали да поставят граници нито на погледа, нито на мисълта и зданието било мнимо, математическо, без сводове, покриви и стени. Оттам родът на Енерзите управлявал цялата страна.

По време на Треопс азмейските сидерийци нападнали държавата на Енерзите от небето, превърнали металната Бизмалия с астероиди в пълно гробище и много още други поражения нанесли на сребристите, докато младият крал Многовид, почти всезнаещ полиарх, като извикал най-мъдрите астротехници, не заповядал да заобиколят цялата планета със система от магнетични въртопи и гравитационни ровове, в които времето препускало толкова стремително, че само да попаднел там някой неразумен нападател, минавали сто милиона години или повече и от старост се разпадал на прах, преди да успее да види сиянието на аргенските градове. Тези невидими темпорални бездни и магнетични заграждения пазели достъпа до планетата толкова добре, че аргенсите можели да преминат в атака. Така че потеглили към Азмея и бомбардирали и дразнили бялото й слънце с лъчемети, докато не запалили в него ядрен пожар; то се превърнало в Свръхнова и изпепелило в обятията на огъня си планетата на сидерийците.

След това векове наред сред аргенсите царели мир, ред и благоденствие. Не прекъсвала нишката на управляващия род, а всеки Енерг, когато трябвало да се възкачи на трона, слизал в деня на коронацията в подземието на мнимия дворец и там вземал от мъртвите ръце на своя предшественик сребърен скиптър. Този скиптър не бил обикновен; преди хилядолетия върху него бил издълбан следният надпис:

«Ако чудовището е вечно, или го няма, или са две чудовища, ако нищо не помогне, счупи ме».

Не знаел никой нито в цялото кралство, нито в двора на Енерзите какво означава този надпис, защото споменът за неговата поява се заличил векове назад. И едва по времето на крал Инхистон нещата се променили. Тогава на планетата се появило незнайно, огромно същество, чиято ужасна слава скоро се разнесла по двете полукълба. Никой не го бил виждал отблизо, защото такъв смелчага вече не се връщал при близките си; не се знаело откъде се е взело това създание; старците твърдели, че се е зародило от огромните развалини и разхвърляните навсякъде осмий и тантал, които останали от разрушената с астероиди Бизмалия, защото градът не бил построен наново. Говорели старците, че зли сили дремят в много старите магнетични отпадъци и в металите има такива скрити токове, които понякога се събуждат от допира на бурята и тогава от скърцащото пълзене на ламарините, от мъртвото движение на гробищните отломки възниква незнайно създание, нито живо, нито мъртво, което може само едно: да сее унищожение без граници. А други били на мнение, че силите, които създават чудовището, идват от злите постъпки и мисли; никеловото ядро на планетата ги отразява като вдлъбнато огледало и, фокусирани на едно място, те влачат слепешком към себе си металните скелети и разкапалите се отломки, докато не се съединят в едно чудовище. Учените обаче се подигравали с тези приказки и ги наричали небивалици. Но както и да било, чудовището опустошавало планетата. В началото избягвало големите градове и нападало самотните селища, унищожавайки ги с бял и лилав жар. Когато набрало смелост, след това виждали дори от кулите на самата Етерна как пълзящият му на хоризонта гръб, подобен на планински хребет, отразява слънчевата светлина със стоманата си. Организирали се походи срещу него, но то превръщало само с един дъх въоръжените войни в пара.

Страх обзел всички, а владетелят Инхистон извикал многознайци, които размишлявали денонощно, като свързали с пряка връзка главите си за по-добро разясняване на въпроса, и накрая казали, че чудовището може да бъде победено само с находчивост. Ето защо Инхистон заповядал на Главния кралски кибернатор, Главния архидинамик и Главния абстрактор да направят заедно чертеж на електролюд, който ще се отправи в поход срещу чудовището.

Но те не могли да се разберат помежду си, защото всеки имал различно виждане; затова направили три електролюда. Първият, Меден, бил подобен на куха планина, натъпкана с разумни машинарии. Три дни наливали живак в резервоарите на паметта му, той лежал в рамките на скелето, а токът бучал в него като сто водопада. Вторият, Живакоглав, бил динамичен великан и само страшната бързина на движенията му оформяла еднолика фигура, променлива като облак, подхванат от торнадо. Третия, когото абстракторът създавал по тайни чертежи, не бил виждал никой.

Когато Главният кибернатор завършил своето дело и скелето паднало, огромният Меден се протегнал така, че в целия град кристалните сводове зазвънели. Вдигнал се бавно на колене и земята потреперила, а когато се изправил в цял ръст, достигнал с главата си облаците, които му пречели да вижда и затова ги нагрявал, а те се разбягвали със съскане пред него. Блестял като чисто злато, стъпалата му правели дупки в каменните плочи на улиците, на издутия си отгоре капак имал две зелени очи и трето, затворено, с което можел да прогаря скали, когато вдигне щитовете-клепачи. Направил една крачка, втора и вече бил извън града, светещ като пламък. Четиристотин аргенси, хванали се за ръце, едва можели да опашат една негова стъпка, подобна на планински проход.

От прозорците, от кулите, през далекогледи, от крепостните стени аргенсите гледали как върви към вечерното зарево, все по-тъмен на неговия фон, докато най-сетне не заприличал по ръст на обикновен аргенс, но и тогава се показвал само от кръста над хоризонта, защото изпъкналостта на планетата скрила долната му част и краката от наблюдателите. Настъпила неспокойна нощ на очакване, аргенсите се надявали да чуят отзвуци от битка, да видят червени сияния, но не последвало нищо. Едва преди самото утро вятърът донесъл гръмогласно ехо като от много далечна буря. И отново настъпила тишина, вече слънчева. А после в небето като че ли пламнали сто слънца и върху Етерна се изсипал куп огнени болиди. Те мачкали дворците и превръщали стените в руини, погребвайки под себе си нещастниците, които викали отчаяно за помощ, но напразните им викове изобщо не се чували. Дошъл си Меден, защото чудовището го потрошило, разкъсало го, а парчетата запратило над атмосферата. Сега се връщали, разтопени от падането, и превърнали една четвърт от столицата в развалини. Страшно било това поражение. Още два дни и две нощи падал от небето медният дъжд.

Тръгнал тогава срещу чудовището потресаващият Живакоглав, неунищожим уж, защото колкото повече удари получавал, толкова по-твърд ставал. Ударите не го раздробявали на части, а напротив — правели го по-здрав. Клатейки се над пустинята, той стигнал до планината, издебнал там чудовището и се нахвърлил върху него по един стръмен склон. Чудовището го чакало неподвижно. Гръмотевици разтърсили небето и земята. Чудовището се превърнало в бяла огнена стена, а Живакоглав в черна паст, която погълнала стената. Чудовището преминало през него и се върнало на огнени криле, нанесло втори удар и отново преминало през нападателя, без да му навреди. Виолетови светкавици бляскали от облака, в който се борели, но гърмежи не се чували — дотолкова ги заглушавал шумът от сражението на гигантите. Видяло чудовището, че по този начин няма да постигне нищо, всмукало целия външен жар в себе си, сплескало се и се превърнало в Огледало на материята: каквото и да застанело срещу огледалото, се отразявало в него, но не като образ, а като действителност. Живакоглав се видял, повторен в огледалото, спуснал се, счепкал се със себе си, отразения, но не могъл да се самопобеди. Бил се така три дни и получавал толкова силни удари, че ставал по-твърд от камък, от метал, от всичко, което не е ядро на бяло джудже, и когато стигнал до това състояние, той и неговото огледално повторение пропаднали в дълбините на планетата, оставяйки само дупка сред скалите, която веднага започнала да се запълва със светеща рубинено лава от подземните дълбини.

Никой не видял кога третият електрицар тръгнал да се бие. Главният абстрактор, Физикус Кралски, го изнесъл сутринта извън града в ръката си, отворил я и духнал, а той отлетял, заобиколен само от тревожния трепет на въздуха, безшумно, без да хвърля сянка върху слънцето, сякаш изобщо го нямало, сякаш не съществувал.