«Зазоряване»

Стефани Майер

Зазоряване

Първа книга: Бела

Детството не е от раждането до определена възраст, на която детето е вече пораснало и е оставило настрана детинщините.

Детството е кралството, в което никой никога не умира.

Една Сейнт Винсънт Милей

Предговор

Бях получила повече от заслужения си дял преживявания на косъм от смъртта — не бе нещо, с което наистина свикваш някога.

Обаче изглеждаше особено неизбежно да се изправя отново в лице със смъртта.

Сякаш наистина бях белязана за неприятности. Бях ги избягвала непрекъснато, но те винаги се връщаха обратно при мен.

И все пак, този път беше толкова по-различен от останалите.

Можеш да избягаш от нещо, от което се страхуваш, можеш да се опиташ да се пребориш с нещо, което мразиш. Всичките ми инстинкти бяха насочени срещу този тип убийци — чудовищата, враговете.

Когато обичаш този, който те убива, това не ти оставя никакъв избор.

Как би избягал, как би се борил, като това би наранило любимия ти човек? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на най-скъпото си, как не би го дал? Ако е някой, който истински обичаш?

1. Сгодена

Никой не те зяпа, казах си аз. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа.

Но, понеже не можех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя.

Докато седях и чаках един от трите светофара в града да светне зелено, хвърлих поглед надясно — в минивана си, госпожа Уебър бе извърнала цялото си тяло в моята посока. Очите й се впиваха в моите, и аз се отдръпнах назад, чудейки се защо не сведе поглед или не изглежда засрамена. Все още се считаше за грубо да се зяпат хората, нали? Това не важеше ли вече?

Тогава си спомних, че тези стъкла са толкова тъмни, че вероятно си няма и на идея дали самата аз съм наистина тук, да не говорим и че я хванах да гледа. Опитах се да се успокоя от този факт, че не гледа наистина към мен, ами към колата.

Моята кола. Ъх.

Погледнах наляво и простенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека, изпускайки шанса си да пресекат, докато зяпаха. Зад тях господин Маршъл се кокореше през отрупаната с чинии витрина на малкия си сувенирен магазин. Поне не си беше опрял носа в стъклото. Все още.

Светна зелено и аз, бързайки да избягам, натиснах педала за газта без да мисля — нормалният начин, по който бих го форсирала, за да накарам античния ми шевролет пикап да се раздвижи.

Двигателят изръмжа като ловуваща пантера, колата се изстреля напред толкова бързо, че тялото ми се удари назад в черната кожена седалка, а стомахът ми се сплеска към гръбнака.

— Аргх! — изписках аз, като затърсих спирачката. Едва бутнах педала, но така или иначе колата се закова абсолютно на място.

Не смеех да се огледам, за да видя реакциите. Ако имаше някакво съмнение кой е карал тази кола преди, вече бе изчезнало. С върха на обувката си леко натиснах педала за газта с половин милиметър и колата се изстреля напред отново.

Успях да стигна целта си — бензиностанцията. Освен ако не бях смъртно болна, изобщо не бих отишла в града. Минавах без много неща тези дни, като замразени тортички и връзки за обувки, за да избегна да прекарвам времето си на публично място.

Движейки се сякаш бях на състезание, отворих капака, махнах капачката, сканирах картата и сложих струйника в резервоара за секунди. Разбира се, нямаше какво да направя, за да накарам цифрите на уреда за измерване да побързат. Те се отброяваха бавно, почти като че ли го правеха само, за да ме дразнят.

Не беше ясно навън — типичен дъжделив ден във Форкс, Вашингтон — но все още имах чувството, че над мен имаше прожектор, който привличаше вниманието към деликатния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, усещайки вперените погледи в гърба ми, имах усещането, че пръстенът пулсираше като неонов знак: Погледни ме, погледни ме.

Беше глупаво да бъда толкова смутена, знаех това. Освен майка ми и баща ми, наистина ли имаше значение какво казват другите за годежа ми? За новата ми кола? За мистериозното ми приемане в колеж от Бръшляновата лига? За лъскавата ми черна кредитна карта, която сякаш изгаряше задния ми джоб в момента?

— Да бе, кой го интересува какво мислят — промърморих изпод дъха си.

— Ъм, госпожице? — обади се един мъжки глас.

Обърнах се, а след това ми се прииска да не го бях правила.

Двама мъже стояха до лъскава шест местна кола с чисто нови каяци завързани отгоре. Никой от тях не гледаше към мен — и двамата бяха зяпнали колата.

Лично аз не го разбирах. Но все пак, бях горда и от това че можех да различа символите за тойота, форд и шевролет. Тази кола бе лъскаво черна, гладка и хубава, но си оставаше просто кола за мен.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но можете ли да ми кажете какъв модел кола карате? — попита високият.

— Ъм, мерцедес, нали?

— Да — каза учтиво мъжът, докато ниския му приятел извъртя очи като чу отговора ми. — Знам. Но се чудех, това… да не би да карате мерцедес гардиън? — Мъжът произнесе името с благоговение. Имах чувството, че този тип щеше да се разбере доста добре с Едуард Кълън, моят… моят годеник (нямаше начин да се заобикаля истината с приближаващата сватба тези дни). — Не би трябвало да са на европейския пазар все още — продължи мъжът — да не говорим за тук.

Докато очите му проследяваха контурите на колата ми — на мен не ми изглеждаше по-различна, от който и да е мерцедес седан, но пък какво разбирах аз? — за кратко се замислих за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък.

Просто не можех да го побера в главата си.

От една страна бях възпитана да се свивам при самата мисъл за пухкава бяла рокля и букети. Но още повече от това, просто не можех да съгласувам това улегнало, почтително и скучно понятие като съпруг с общата ми представа за Едуард. Все едно да категоризираш архангел като счетоводител — не можех да си го представя в каквато и да е банална роля.

Както винаги, веднага щом започнех да си мисля за Едуард, ме обземаше замайваща вихрушка от фантазии. На непознатия му се наложи да прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ми — той все още очакваше отговор за произхода и модела на колата.

— Не знам — казах му откровено аз.

— Имате ли нещо против да се снимам с нея?

Отне ми секунда да асимилирам това.

— Сериозно? Искате да се снимате с колата?

— Разбира се — никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство.

— Ъм. Добре. Няма проблеми.

Бързо върнах струйника на мястото му и се вмъкнах на предната седалка, за да се скрия, докато ентусиаста извади огромен професионален на вид фотоапарат от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират до предницата, след което отидоха да се снимат отзад при багажника.

— Липсва ми пикапа ми — изхленчих на себе си.

Колко, колко удобно — прекалено удобно — че пикапът ми изхриптя последния си хрип точно седмици след като с Едуард се бяхме съгласили на неуравновесеното ни споразумение, като един от детайлите беше, че ще му бъде позволено да замени пикапа ми, когато издъхне. Едуард се кълнеше, че само това се очакваше — пикапът ми бе живял дълъг, пълноценен живот и е издъхнал от естествени причини. Според него. И, разбира се, аз нямаше как да проверя версията му или да се опитам да го възкреся от мъртвите със собствени сили. Любимият ми механик…

Веднага спрях тази мисъл, като отказах да й оставя заключение. Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата.

— … обгориха я с огнехвъргачка на онлайн видеото. Дори не набръчка боята.

— Разбира се, че не. Можеш да прекараш танк през това бебче. Няма пазар за такива тук. Направени са за дипломати от Средният Изток, военни и най-вече наркобарони.

— Мислиш ли, че тя е нещо такова? — попита ниският с по-приглушен глас. Сведох глава, като бузите ми пламнаха.

— Хъх — каза високият. — Може би. Не мога да си представя за какво иначе ще й потрябват бронирани стъкла срещу ракети и четири тона броня тук. Сигурно се е насочила към някое по-опасно място.

Броня. Четири тона броня. И бронирани стъкла срещу ракети? Добро. Какво стана с добрите стари бронирани стъкла срещу куршуми?

Е, поне това вече имаше някакъв смисъл — ако имаш много извратено чувство за хумор.