«Новолуние»

Стефани Майер

Новолуние

За баща ми, Стивън Моргън — никой не ми давал толкова обич и безусловна подкрепа като теб.

И аз те обичам.

„Жестоките удоволствия имат жесток край. И в триумфа си умират те, като огън и барут, които в целувката си се погубват“

Ромео и Жулиета, II действие, VI сцена

ПРЕДГОВОР

Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо. Краката ми сякаш се движеха все по-бавно и бавно, докато си пробивах път през безчувствената тълпа, но стрелките на огромният часовник не се забавиха. С безпощадна, безгрижна сила те се въртяха неумолимо към краят — края на всичко.

Но това не беше сън, и, за разлика от кошмарите си, не бягах за живота си — тичах, за да спася нещо безкрайно по-ценно. Собственият ми живот означаваше малко за мен днес.

Алис беше казала, че има добър шанс и двете да умрем тук. Вероятно резултатът щеше да е различен, ако не беше възпрепятствана от ослепителната слънчева светлина — само аз бях свободна да бягам през светлият, претъпкан площад.

А не можех да бягам достатъчно бързо.

Затова нямаше значение за мен, че бяхме заобиколени от изключително опасни врагове. Когато часовникът започва да отброява часът, като вибрираше изпод подметките на бавните ми крака, знаех, че съм закъсняла — и бях доволна, че нещо кръвожадно чакаше зад кулисите. Защото ако се проваля, се отказвах от всякакво желание за живот.

Часовникът би още веднъж и слънцето застана точно в центъра на небето.

(обратно)

1. РОЖДЕН ДЕН

Бях деветдесет и девет цяло и девет процента убедена, че сънувам.

Причините за това убеждение бяха, първо, че се намирах под ярък слънчев лъч — от типът ослепяващо слънце, което никога не изгрява в новият ми ръмящ град Форкс, Вашингтон — и второ, бях се изправила пред баба ми Мари. Баба беше мъртва от шест години насам, така че това бе солидно доказателство за теорията ми, че сънувам.

Баба не се беше променила много — лицето й изглеждаше точно такова, каквото си го спомнях. Кожата й беше мека и повехнала, обвита от хиляди малки гънки, които прилепваха нежно към костта й отдолу. Като изсушена кайсия, но със пухкава, гъста бяла коса, която стоеше като облак около нея.

Устните ни — нейната тънка линия — се разшири във същата полуизненадана усмивка по едно и също време. Очевидно и тя не очакваше да ме види.

Тъкмо щях да й задам въпрос — имах толкова много — какво правеше тя в сънят ми? Какво е правила през изминалите шест години? Дядо добре ли е, и открили ли са се, където и да са? — но тя отвори уста по същото време, когато и аз, затова се спрях, за да й дам първа да говори. Тя също замълча и тогава и двете се усмихнахме на малкото неудобство.

— Бела!

Не беше баба, която извика името ми, и двете се обърнахме, за да видим допълнението към малката ни сбирка. Нямаше нужда да вдигам поглед, за да разбера кой е — това беше глас, който щях да разпозная навсякъде — и бих му отговорила без значение дали съм будна или заспала… или дори мъртва, обзалагам се. Гласът, за който бих преминала през огън — или, не чак толкова драматично, киша всеки ден през студеният и безкраен дъжд.

Едуард.

Въпреки че умирах от вълнение да го видя — съзнателно или другояче — и въпреки, че бях почти сигурна, че сънувам, се паникьосах, докато Едуард вървеше към нас през ярката светлина.

Паникьосах се, защото баба не знаеше, че съм влюбена във вампир — никой не знаеше това — така че как щях да й обясня факта, че ослепителните слънчеви лъчи се разпръскват от кожата му в хиляди разноцветни светлинки, сякаш бе направен от кристал или диамант?

Е, бабо, може би ще забележиш, че гаджето ми блести. Това е просто едно нещо, което прави на слънчева светлина. Не се тревожи за това…

Какво правеше? Цялата причина, поради която живееше във Форкс, най-дъждовното място в света, бе че може да бъде навън през деня, без да разкрие семейната си тайна. И все пак беше тук, крачейки грациозно към мен — с най-красивата усмивка на ангелското му лице — сякаш бях единственият човек тук.

В тази секунда ми се прииска да не бях единственото изключение на мистериозният му талант — обикновено бях благодарна, че бях единственият човек, чийто мисли не може да чуе така ясно, сякаш са изговорени на глас. Но сега ми се искаше да го може, за да чуе предупреждението, което крещях в главата си.

Хвърлих паникьосан поглед обратно към баба и видях, че е прекалено късно. Тя тъкмо се обръщаше към мен, за да ме погледне с разтревожени очи като моите.

Едуард — все така красиво усмихнат, че сърцето ми всеки момент щеше да се подуе и да избухне в гърдите ми — сложи ръце около раменете ми и обърна лице, за да погледне баба ми.

Изражението на баба ме изненада. Вместо да изглежда ужасена, тя ме гледаше срамежливо, сякаш очакваше някой да й се скара. И бе застанала така странно — една изпъната ръка, застанала по необичаен начин далеч от тялото й, протегната и извита около въздуха. Сякаш бе прегърнала някой, който не можех да видя, някой невидим…

Едва тогава, когато погледнах наоколо, забелязах огромна позлатена рамка, която обвиваше фигурата на баба ми. Неразбиращо, вдигнах ръката си, която не бе обвита около кръста на Едуард и я протегнах, за да я докосна. Тя повтори точно движението ми. Но там където трябваше да се срещнат пръстите ни, нямаше нищо друго освен студено стъкло…

Фрагмент закончился. Продолжение — в полной версии книги на ЛитРес.

Реклама. ООО ЛИТРЕС, ИНН 7719571260, erid: 2VfnxyNkZrY