«Дилемата на съноплетачката»

Лоис Макмастър Бюджолд

Дилемата на съноплетачката

Аная Рюи, съчинителка на фили¹-сънища, бе изтръгната от блаженото забвение като риба с харпун. Тя успя да отбележи с края на съзнанието си, че ако такова нещо се беше прокраднало в собствените й творения, то незабавно би го отредактирала. Повече или по-малко разбудена, тя се досети, че ролята на харпуна е изиграл мелодичния звън на видеофона. Измъквайки се изпод обърканите чаршафи, жената се обърна на другата страна и злобно впи очи в мигащата червена светлинка. Безмозъчния апарат продължи да досажда и Аная, уверена до дъното на душата си, че любопитството й най-вероятно ще бъде наказано, а не възнаградено, обърна екрана към себе си и изхриптя:

— Отговаряй.

Дяволското нещо отказа да се подчини. Наложи се да се прокашля и да повтори командата с нормален тон.

На екрана се появи лицето на Хелмут Гонзалес, най-успешния дистрибутор на фили-сънища в Рио де Женейро — масивен и напорист мъж.

Общуването с него преди първата сутрешна чаша кафе беше истинско изпитание за Аная.

— Какво има? — поинтересува се тя, влагайки в интонацията си цялата възможна нелюбезност, на която беше способна.

— Днес е първи, Аная — отговори Гонзалес, мръщейки се в отговор. — Къде е?

— Днес пак ли си във фазата на импресарио? — попита тя, започвайки атака по фланга.

— Значи още не си го завършила… — риторично произнесе Гонзалес, разшифровайки отговора й с потискаща точност. — А подписването на договор означава ли нещо за теб, или това е просто развлечение, като секса например?

— У-у, гад! — въздъхна Аная. — Как тъгувам по златните дни, когато можеше да ти отговоря: „Вече го изпратих! Загубило се е в пощата!“. Живеем в нецивилизован век, Хелмут.

Събеседника й едва не се усмихна, но си спомни целта на разговора и се взе в ръце.

— Поне започна ли го?

— Да, започнах го. — Тя сви рамене. — Но после го изтрих. Получи се някаква глупост.

Лицето на събеседника й представляваше зрителния еквивалент на изстискване на вода от камък.

— Ако го бях получил тази седмица, „Триадата“ би ни донесла добри пари. Ако го бях получил миналия месец, както планирах, тогава бихме били направо богати. Знаеш ли, тези задръжки излизат твърде скъпо не само на мен, а и на теб.

— Ненавиждам сериалите. Темата ми омръзва — отклони темата Аная.

— Глупости. Как може да ти омръзне романтична история? — упорито възрази той. — Освен това ти си професионалист — сама казваше така. Така че сядай и работи като професионалист. По дяволите емоциите!

— Но ти получи „Триадата“ — напомни тя.

— А ти получи аванс за продължението й — парира той, без да й дава възможност да се измъкне. — Два месеца закъснение — ти наруши договора. От днешния ден започвам да ти удържам от всички хонорари за „Триадата“ за погасяване на аванса и ще продължавам, докато не изпълниш условията по договора.

— Капиталистическа свиня!

— По-късно ще ми благодариш. Като забогатееш. На някои хора — изсумтя той, — им трябва повече дисциплина, отколкото на другите. — И решил, че поне този път е успял да остави последната дума за себе си, Хелмут прекъсна връзката.

Аная придърпа завивката до брадичката и мрачно се намръщи. Дълбоко в душата си тя разбираше, че Гонзалес има право да разговаря с нея по този начин. Благодарение на неговата педантичност финансовите дела на Аная се придвижваха доста сносно.

Много е полезно да имаш под ръка бездушен и земен филистимлянин. Освен това фирмата на Хелмут пускаше на пазара „усещачки“ с много високо качество. Въпреки това тя няколко минути отпускаше душата си, продължавайки мислено спора с Гонзалес.

Разделяйки се окончателно с надеждата да заспи отново, тя се измъкна от леглото и отиде да се измие. Огледалото в банята, което тя по навик игнорираше, отрази крехка млада жена със скулесто и леко грубовато лице от типа, който възпитаните хора наричат „необичайно“. Кожата на лицето й беше мека, бледа и знаеше за слънчевите лъчи не повече от току-що поникнала печурка. Правите черни коси ограждаха лицето й в безжалостна рамка, но ясните и блестящи тъмни очи компенсираха с лихвите този неприятен ефект.

Тя се облече небрежно, поръча по пулта голяма чаша кафе и седна на бюрото си. Погледът й се плъзна през прозореца, успокоявайки се върху геометричните форми на лабиринта от сгради, прекъсващ в далечината от блестящия на слънцето морски простор. Това зрелище й напомни, че за изгледа от прозореца й взимат допълнителна такса, затова тя се разсея за момент, извиквайки на екрана справка за финансовото си положение. Както се изясни, някои цифри можеха да се коригират, но това нямаше да промени потискащия краен резултат.

Парите вече свършваха.

— М-да-а-а… — проточи тя като заклинание и прогони призрака на безпаричието с махване на ръка. — Време е да се захващаме за работа.

Тя се разположи удобно в креслото и издърпа чифт проводници, свързани с много скъпия синтезатор на сънища — елегантна черна кутия, приличаща на антикварна книга с меки корици. Пет години тя се трепеше над създаването на фили-сънища, за да изплати това скъпо и сложно устройство — изключително с парите, заработени с негова помощ. Този факт беше в основата на нейната гордост, още повече че си начисли още една точка в задочното състезание с бившия годеник, лелята-хранителка и други подобни скептици от нейното минало. Аная пъхна в синтезатора чиста мастер-касета и включи проводниците в имплантираните на слепоочията й метални кръгчета. После затвори очи и се съсредоточи.

Дишането й постепенно се забави и стана много равномерно. Отстрани тя можеше да изглежда като че спи в креслото, ако не беше напрегнатостта на позата й, навяваща мисли за транс или екстатични видения.

Захванала се за работа, тя започна да създава сцена, видяна през очите на героинята. Аная щателно подбра емоциите й при вида на любимия: преданост, възхищение и страх. В стаята влезе героя — в костюм за езда, висок, бронзов мускулест красавец с равни бели зъби. От него се носеше неотразимия мъжки аромат на хубав одеколон, свеж вятър, кожа и коне. Обкръжаваше го зашеметяваща сексуална аура, подобна на електрически заряд, допълнително усилена от яростта му.

— Значи така — произнесе той със звучен бас, — ето как оправда доверието ми!

— Аз… не разбирам — промърмори героинята, чието сърце трептеше от вина и смущение. Слепоочията й туптяха, а някъде от средата на тялото й на вълни се разпростираше жар. Пластините на тесния корсет затрудняваха дишането й.

— Ти си магарица, а той е магаре! — Гласът на Аная разби сцената на парчета, като присъдата, произнесена над човечеството в деня на страшния съд. — Предай се! Вие явно сте създадени един за друг.

Изумения герой беше отмит от воняща торова течност. Аная въздъхна, изправи се и потърка очи.

— Мръсен досадник! — промърмори тя. — Направо не знам защо въобще те измислих. — Тя изтри записа и върна касетата отначало. Дубъл втори. Ще се опитаме да променим диалозите.

Преизпълнена с решителност, тя отново се хвана на работа. Видеофона иззвъня.

Аная раздразнено отговори. На екрана се появи непознат с масленочерна коса и издадена напред челюст.

— Мис Рюи? — любезно започна той. — Казвам се Рудолф Кинси. Ще имате ли възможност да се срещнем? Имам важно делово предложение за вас.

— Важно? — повтори Аная и подозрително добави: — Вие, между другото, да не сте от застрахователна фирма?

— О, не, не! — Той отхвърли предположението й, усмихвайки се някак акулски. Може би този ефект възникваше от това, че се усмихваха само устните му, а очите оставаха хладни. А може би причината беше в брадичката му. — Имах предвид лична среща. Хм… това е деликатен въпрос.

Аная обмисли предложението му. Не приличаше на поклонник или журналист. В неговите маниери се усещаше нещо хлъзгаво, като при професионален шантажист или сутеньор. Бързата ревизия на съвестта й не показа скандални грехове; най-сензационното в живота на Аная беше собственото й въображение, което тя не само не криеше, но и изнасяше за продажба в разредената и обуздана форма на „усещачките“.