«Звездната сянка»

Сергей Лукяненко

Звездната сянка

ПРОЛОГ

На космодрумите не расте трева. Не заради свирепия пламък на двигателите, за който толкова много обичат да пишат журналистите. Твърде много отрови се изливат в почвата при зареждането на носителите и при аварийното изхвърляне на гориво, при взривовете на ракетите на старта и при дребните, неизбежни течове в износените тръбопроводи.

Но този космодрум не беше земен.

Седях върху тревата, на самия край на огромното незаградено зелено поле. То можеше да мине за тенискорт за великани или за рожба на болната фантазия на побъркан на тема голф милиардер.

Впрочем тук няма пари.

Лицето ме болеше, сякаш някакъв невидим садист шкуреше отвътре кожата ми на шмиргел. Тъй като точно така си и беше, се стараех да не обръщам внимание на болката.

От зелената длан на космодрума стърчаха в безпорядък малки сребристи корабчета. Вече бях идвал тук неотдавна, но тогава замъгленото ми съзнание не можеше да оцени зрелището от гледна точка на землянин. А сега… сега умножавах бойната мощ на всеки кораб по общото им количество, после — по предполагаемия брой на космодрумите на планетата, добавях неизвестните величини — онези кораби, които бяха в космоса или на планетите на приятелите, а също така и крайцерите, които никога не напускаха орбита. Разбира се, получаваше се доста приблизителен резултат. Плюс-минус цял порядък.

Но каква разлика има дали върху главата ти ще падне еднотонна или десеттонна тухла?

Дъвчейки една тревичка, се излегнах по гръб. Погледнах в небето. Какво може да бъде по-неизменно във всеки един свят и във всяко едно време? Да лежиш, да усещаш киселия сок по устните си, да чувстваш как те засмуква, как те привлича безкрайното небе… Как светът се преобръща и вече не лежиш на гърба си, отпуснат и ленив, вглеждащ се с присвити очи към бездната, а цялата планета е върху раменете ти, и ти я придържаш над небето. Последният и единствен атлант…

Сокът от тревичката беше горчив и лют, беше го родила чужда земя. А небето беше изпъстрено от плетеница облаци-за-приятно-прохладно-време. Не можеш да пропаднеш през такава решетка.

Не аз трябва да държа този свят на раменете си.

Обърнах глава и накарах планетата да легне под краката ми. Погледнах неподвижното тяло до мен. Мъжът беше жив, но нямаше да дойде скоро в съзнание.

— Куалкуа, приключи ли? — попитах на глас.

Да. Лицата ви и кожната обвивка са идентични — отговори с беззвучен шепот симбионтът.

— Благодаря.

Да мимикрирам ли фигурата?

Мъжът беше и по-пълен, и по-висок от мен. Маскировката не би попречила. Но самата мисъл за новата болка, която би донесло преустройването на тялото, предизвика у мен лека паника.

— Няма нужда.

Застанах на колене и започнах да свалям дрехите на непознатия. Добре, че тук предпочитат свободната кройка.

— Как мислиш, ще се промъкнем ли? — попитах аз съществото, живеещо в тялото ми.

Възможно е.

Куалкуа не притежава нито деликатност, нито страх от смъртта. Напоследък това започна да ми харесва.

След като облякох дрехите на непознатия, се изправих в цял ръст. На половин километър се виждаха ниски здания без прозорци. Хангари? Ремонтни работилници? Бази за зареждане с гориво?

— Може би корабът на Ример още не е унищожен? — зададох риторичен въпрос аз. — Добре би било да се върна в него…

Куалкуа не отговори, но, странна работа, стори ми се, че усетих отзвук от негова емоция. Лека ирония, симпатия и одобрение.

Възможно ли е съществата, използвани като живи уреди, като живи брони и устройства за насочване на торпеда, толкова да са се сродили с техниката? Възможно ли е сантименталността по отношение на кораба да е станала за тях рядко срещано достойнство?

— Време е да си идем у дома — казах аз.

Който си има дом…

— А вие…

Някога нашата раса не се съгласи с решенията на Конклава. Разбунтувахме се. Имахме планета. Сега там има прах.

Мълчах и гледах зеленината на космодрума.

Върви, Пьотър. Ти има къде да се завърнеш.

— Надявам се — казах аз. — Надявам се.

Част първа

ЗЕМЯТА

Глава 1

Червено-виолетовата ескадра на аларите. Стотици кораби, патрулиращи по границата на Галактическия конклав.

Гледах през станалия прозрачен корпус разсипаните в небето блясъци. Достатъчно беше да спра погледа си върху някой кораб и изображението му веднага се увеличаваше. Добри технологии имат геометрите.

Но нима технологиите са най-важното?

На света има неща, по-силни от оръжията — волята, силата на духа, увереността в собствената правота, сплотеността. Какво може да противопостави Конклавът на цивилизацията на геометрите? Дрязгите и раздорите, приглушеното недоволство на слабите раси, самоуспокоението и преситеността на силните? Цялото несигурно равновесие ще рухне за миг. А ако се постараят и регресорите…

Капитане, движим се принудително…

— Подчини се — казах аз.

Ситуацията е опасна.

— Всичко е наред. Имам инструкции. Това е за благото на Родината — прекъснах аз кораба.

Така и не намерих разузнавателното корабче на Ример. Явно го бяха унищожили. За всеки случай. Впрочем можеше да е и за добро. Неволно бях започнал да се отнасям като към разумно същество с компютъра, побрал в себе си част от паметта на Ник, маниера му на общуване, стиховете му. А с тази машина, новичка, непринадлежала никога на никого, беше по-лесно. Геометрите бяха успели да направят борд-партньорите си адски съобразителни, способни да общуват свободно и да взимат нестандартни решения. И при това да си останат само машини.

Навярно в това имаше нещо правилно. Ненапразно нито една раса от Конклава не използваше системи с изкуствен интелект, или поне такива не бяха широко разпространени — вместо това се предпочитаха услугите на изчислителите, куалкуа или други тясноспециализирани същества. В самата мисъл за създаване на нов разум, възможен конкурент, има нещо плашещо. Но защо геометрите, с тяхната вманиаченост на тема единство и приятелство, да пропускат подобен шанс? Може би, когато се намеси инстинктът за самосъхранение на расата, цялата идеологическа черупка се пръсва?

Ситуацията е много опасна — съобщи тъжно корабът.

— Подчинявай се. Изпълняваме мисия на приятелство.

Хубаво е, когато идеологията е на първо място. Дори и геометрите да са допускали възможността за отвличане на кораба, не са му позволили да изпита подобни съмнения. Изплувахме в центъра на ескадрата към кораба-флагман с намалена мощност на двигателите. Беше минала само седмица, откакто го видях за първи път. Тогава огромният диск изглеждаше жалко. Аларите бяха успели да хванат кораб на геометрите цял и невредим, но бяха понесли солидни загуби. Сега обаче флагманът беше съвсем като нов. Страховита бойна машина, неспособна да губи битки…

Куалкуа — помислих си, — твоите сънародници участвали ли са в ремонта?

Да — последва беззвучен отговор. — Помагахме в горещите зони.

Но нали това е опасно и за вас?

И какво?

Разтърсващо равнодушие към смъртта. Небивало. Зад това поведение на амебоподобните същества се криеше нещо, но все още никой не беше успял да проумее какво точно.

В центъра на флагмана се отвори люк. Нямаше никакви шлюзове, въздухът се удържаше от силов щит. Ние падахме в отвора — изглеждаше именно като падане — после усетих леко прилошаване, когато гравитационните полета на корабите започнаха да си взаимодействат.

— Изключване на гравитацията — наредих аз, когато се озовахме във вътрешността на флагмана. — Изключване на всички защитни системи. Отваряне на кабината.