Сергей Лукяненко
Студени играчки са звездите
В книгата са използвани стихове на Жак Превер.
ПРОЛОГ
Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата и също като небето не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми, и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда в небето е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.
Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта, и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще сменя цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Незабележимо за погледа, плажната ивица ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще бъде от пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…
Един човек е достатъчен да промени света. Пристъпих и водата със съскане запълни следите ми. Светът е вече прекалено малък, за да го оставя на мира. А и за живите няма спокойствие. Само на морето и на небето им е познат покоят.
Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.
Впрочем имам ли правото да се наричам човек?
Част първа
ИЗЧИСЛИТЕЛЯТ
Глава 1
— Няма ли да вземеш писмото? — попита Елза. — Изглежда ще заседнем тук за две седмици, съпругът ми ще започне да се притеснява.
— Аз на негово място не бих прекратявал това занимание — пошегувах се непохватно. Елза само се усмихна, подавайки ми пакета през масата. Нейните спътници седяха на пет метра от нас, пиеха тъмна бира и ни гледаха опулено. Има си хас — до Елза изглеждам като пале. Според мен красивите немкини се срещат рядко. А Елза Шрьодер беше не просто красива — облечена с парадната униформа на „Луфтханза“, тя изглеждаше като леко цивилизовала се валкирия. Всичките дрънкулки на куртката й, дългият ред сребристи звездички над левия джоб на гърдите, удържащата се кой знае как върху светлорусите й коси барета, огромният пистолет в пломбирания кобур…
— Та той не го прекратява — каза сериозно Елза. С хумора беше още по-зле, отколкото с руския език. — Е, ще го вземеш ли?
— Разбира се.
Взех пакета и се опитах да го пъхна в джоба си. Пакетът запираше някъде. Елза въздъхна, пресегна се през масата, разкопча куртката ми и пусна писмото във вътрешния ми джоб, където вече бяха маршрутният лист и талоните за горивото…
И откъде познава униформата на „Трансаеро“ по-добре от мен самия?
— Благодаря, Петер — изрече тя с тих и благ глас. Изглежда, с произнасянето на името ми по немски маниер изразяваше благоразположението си. — Ти си добро момче.
Задавих се от обидата. А Елза се поинтересува:
— Може би ще минеш през Франкфурт да предадеш лично писмото? Бил ли си във Франкфурт? Мъжът ми ще се зарадва.
Винаги става така — щом решиш да направиш услуга на някого…
— Разписанието ни е напрегнато, ще си бъда вкъщи само три дни — измънках аз.
— Тогава следващия път — веднага се съгласи Елза. — Доскоро, Петер…
Тя се изправи и аз попитах със закъснение:
— Закъде летите?
— Джамая — Елза въздъхна. — Натресоха ни товар.
— Птички?
— Папагалчета и врабчета. — Вторият пилот на „Луфтханза“ се намръщи. Разбирах я прекрасно. Да се превозват хиляди гладуващи, цапащи, изпаднали в паника от теснотата и непривичната обстановка птици, не е приятна работа.
Елза се върна при приятелите си, а аз останах насаме с недопитата си халба. Само ден по-рано не бих се ограничил с една. Но днес е полетът, така че, честно казано, дори тази е незаконна.
Огледах бара изпод вежди. Имаше много хора, и всички седяха на малки групички. Най-голямата и шумна компания беше на американците от „Делта“ и „Юнайтед Еърлайнс“. Малко по-малка — на японците от „Джал“ и на англичаните от „Бритиш Еъруейс“. Видях дори австралийци от „Куантас“ и испанци от „Иберия“. А от нашите — никого. Отстъпвахме позициите си в този регион, здравата ги отстъпвахме. Въздъхнах и се изправих. Отидох до бар плота, пресегнах се към телефона. Якият барман ми подаде апарата радостно усмихнат и възкликна:
— О! Янг рашън пайлът!
Беше ме запомнил от предишния ден. Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот… дори когато сме сами.
— Пайлът, пайлът — казах разсеяно аз. Вдигнах слушалката, набрах номера на диспечерската. Мина известно време, докато отговорят.
— Борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“. Отвори ли се прозорец?
Честно казано, надявах се, че през този ден няма да успея да излетя. Можех да поседя още, да пия хубава бира, да се наспя в уютната хотелска стая. Идвахме рядко тук, резервирахме си стаи набързо, и затова винаги ми се падаха прилични — категория „лукс“.
— Борд трийсет и шест — осемнайсет… — От другата страна на линията девойката диспечер защрака по клавиатурата на компютъра. — Да, има прозорец. В седемнайсет часа и шест минути. Потвърждавате ли полета?
Погледнах часовника си. Още нямаше три.
— Да.
— Медицински преглед в дванайсети кабинет и после в контролния център — каза любезно девойката.
Оставих слушалката и погледнах навъсено бармана.
— Хвърк? — попита радостно той.
Точно така, хвърк…
Кимнах и тръгнах към вратата. Срещу мен се изсипа цяла тълпа китайци или филипинци — наложи се да се притисна към стената. Възползвах се от забавянето и помахах на немците с ръка, но те не ме забелязаха.
Днес ще бъде шумно в „Стария Доналд Дък“…
След полумрака на бара — тонирани стъкла и плътни пердета — отвън човек можеше и да ослепее. Примижах, докато вадех слънчевите си очила, сложих си ги и едва след това се огледах.
Сириус-А и Сириус-Б изгаряха небето до бяло. Нищо освен светлина над главата. Разбира се, никакви облаци…
Земният сектор заемаше края на космодрума. Солидна част от края, но именно края. На три километра от селището бяха пистите за кацане — нежнолилави плочи, които не бяха нито от бетон, нито от камък, нито от пластмаса. Вече много пъти бяха опитвали да вземат проба от лилавото вещество, но засега не успяваха. Преди година една английска совалка се беше преобърнала при кацане, докато се опитваше да осъществи в движение титаново чегъртане на пистата. Сега в далечния край тъкмо се приземяваше совалка, ако се съди по оцветяването — американска. В този сектор с търговия се занимаваха главно те и французите. „Трансаеро“ и „Аерофлот“ се мотаеха в значително по-негостоприемни райони.
Между селището и пистите за кацане бяха совалките, чакащи реда си да излетят. Потърсих с поглед своята „птичка“ — вече бяха започнали да я придвижват към стартовата кула. Двайсетметрова тръба, настръхнала със своите игли-антени, и кълбо в основата — това беше цялото устройство за излитане. Както казват в нашата компания: „От Земята трябва да се излети, при извънземните трябва да се кацне…“
Совалките бяха около петдесет. Оживено място е Хикси-43, осмата планета на Сириус-А. Единствената в тази система, където се срещат хора.
Тръгнах към хотела, като свих глава между раменете, за да не ми изгори вратът. Мнозина не разбират защо ние, пилотите, предпочитаме да не почиваме по̀ на юг от Прибалтика при нашите заплати.
Веднъж да изгорят под лъчите на Сириусите, веднага ще намразят Хаваите…
Хотелът на теория беше собственост на ООН. Както и Централният пост на земния сектор на космодрума. В действителност той се управляваше от „Хилтън“. Махнах с пропуска си на морските пехотинци пред входа — безумно правило, въведено още при строежа на сектора и все още действащо. Интересно, кого смятаха да ловят тези здрави момчета с автомати М-16 на гърбовете? Входът на хотела беше разрешен за хората без никакви ограничения, а за да се различат извънземните, не беше необходим пропуск.
Единият от пехотинците изобщо не реагира на появата ми, другият се усмихна приветливо. Предишната вечер с него бяхме побъбрили в бара. Морските пехотинци се прикриваха от слънцето под огледални пластмасови козирки, зад гърба на всеки от тях се въртеше вентилатор. Беше им не толкова горещо, колкото скучно. Да гледат излитанията и кацанията, да се усмихват на познатите и да се закачат с рядко появяващите се момичета — в това се състояха всичките им занимания…
Комментарии к книге «Студени играчки са звездите», Сергей Лукяненко
Всего 0 комментариев