«24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай»

Роджър Зелазни

24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Спомням си, че в едно писмо до моя приятел Карл Йоук споменах нещо за планините зад къщата ми и за това, как едва неотдавна съм разбрал, че като ги виждам различни всеки сезон, всеки ден, всъщност всеки път, когато ги поглеждам, това е свързано със следващия разказ; и че книгата на Хокусай с гравюрите му, които се споменават в този разказ, е само приблизителната причина за неговото създаване. Без моите планини не би имало нито съсредоточаване, нито разказ, нито награда „Хюго“ (онази, получена от Шона Мак-карти, донесена в Ню Мексико и връчена ми от Парис — благодаря, Шона, благодаря, Парис). Тук не мога да изброя всички по-малки, случайни ками, които са допринасяли с по нещо. Всичко опира до планините. А без огъня на Фуджи, за да допълни мраза в първия ми разказ, щеше да се наложи да търся друго заглавие на тази книга. Благодаря ти, термодинамико.

1. Планината Фуджи от Овари

Кит е жив, макар че е погребан недалеч оттук, а аз съм мъртва, макар че наблюдавам как от светлината в края на деня порозовяват ивиците облаци над далечната планина; на преден план се вижда едно дърво за контраст. Старият латернаджия е прах, каскетът му — също, смея да твърдя. Кит казваше, че ме обича, и аз казвах, че го обичам. И двамата казвахме истината. Но любовта може да означава различни неща. Тя може да бъде оръжие за атака или функция на болест.

Името ми е Мери. Не знам дали животът ми е подходящ за формите, които ще се наложи да приема по време на това поклонение. Или пък смъртта. Не че поредността много ми отива. Така че започни откъдето и да е. Всяко обикаляне на кръга — като онзи изчезнал обръч от бъчва — би трябвало да те върне на същото място. Дойдох да убивам. Нося скритата смърт, за да я хвърля срещу тайния живот. И двете са непоносими. Претеглих ги. Ако бях навън, не знам кое бих избрала. Но аз съм тук, аз, Мери, и следвам магията по петите. Всеки момент е цял-целеничък, макар че всеки изисква и своя отминал. Не разбирам причините, само последствията. И отдавна съм уморена от преобръщащите действителността игри. Нещата трябва да стават все поясни с всеки следващ пласт от моето пътуване и трябва да се променят като деликатната игра на светлината по моята омагьосана планина. Трябва да умирам по малко и да живея по малко във всеки момент.

Започвам оттук, защото живеехме наблизо. Посещавала съм това място и преди. То, разбира се, се е променило. Помня ръката му върху моята, лицето му, понякога усмихнато, купищата му книги, студеното плоско око на компютърния му терминал и пак ръцете му, докато медитира, усмивката му, която в такива случаи беше друга. Далечен и близък. Ръцете му върху мен. Силата на програмите му да откриват кодове, да създават нови. Ръцете му. Непоносимо. Кой би могъл да си помисли, че той ще предаде онези скорострелни оръжия, фини инструменти, плетеници от тела? Или мен? Пътища… Ръце…

Върнах се. Това е всичко. Не знам дали е достатъчно.

Старият бъчвар в обръча на своя занаят… Полупълен, полупразен, полудеен, полубездеен… Трябва ли да направя олтар от оная прословута гравюра? Трябва ли да я оставя да замества Кит и мен? Трябва ли да гледам на нея като на голямото Нищо? Или като на безкрайност? Или всичко това е прекалено очевидно? Едно от тези наблюдения, които е по-добре да останат неизказани? Невинаги съм гъвкава. Нека си стои. На нея е Фуджи. И не е ли Фуджи мястото, където трябва да се изкачиш, за да дадеш отчет за живота си пред Бога или боговете?

Нямам никакво намерение да се качвам на Фуджи и да давам отчет за себе си на Бога или на когото ида било. Само несигурните и неуверените имат нужда от опрощаване на греховете. Аз върша това, което трябва. Ако божествата имат някакви въпроси, могат да слязат от Фуджи и да ме попитат. Иначе това е най-близката допирна точка между нас. На тези, които ни превъзхождат, трябва да се възхищаваме само отдалече.

Наистина. От всички хора аз най-добре би трябвало да го знам. Аз, която съм вкусила превъзходството. Знам и че смъртта е единственият бог, който идва, когато го повикаш.

По традиция хенро — поклонникът — трябва да е облечен в бяло. Аз не съм. Бялото не ми отива и моето поклонничество си е лична работа, нещо тайно, доколкото мога да го запазя. Днес нося червена блуза, лек жакет и панталон в цвят каки, здрави кожени туристически обувки. Вързала съм си косата. Нещата ми са във вързоп на гърба. Обаче нося тояга — отчасти за да се подпирам, когато от време на време ми се наложи, отчасти като оръжие, ако стане необходимо. Имам опит в използването й и за двете цели. Пък и се смята, че един жезъл символизира вярата на поклонника. Вярата не мога да я проумея. Ще се задоволя с надеждата.

В джоба на жакета ми има малка книга с репродукции на двайсет и четири от четирийсет и шестте гравюри на Хокусай. Подариха ми я преди много време. Традицията повелява и да не пътуваш сам, от практически съображения — за безопасност и за да си правите компания. Така че духът на Хокусай ми е спътник, защото със сигурност се намира на местата, които ще посетя — ако изобщо се намира някъде. Няма друг спътник, когото бих си пожелала в момента, а какво е японска драма без призрак?

След като разгледах обстановката, помислих мислите си и почувствах чувствата си, започнах. Бях живяла малко, бях умряла малко. Пътя си няма да извървя изцяло пеша. Но по-голямата част — да. Има някои неща, които трябва да избягвам при това пътуване на срещи и раздели. Простотата е моята мантия от мрак и може би ходенето ще ми подейства добре.

Трябва да се грижа за здравето си.

2. Планината Фуджи от една чайна в Йошида

Разглеждам гравюрата. Мека синева на небето при зазоряване, Фуджи отляво, гледан през прозореца на чайната от две жени, други превити, дремещи фигури като кукли на полица…

Сега вече тук не е така. Те са си отишли, както и бъчварят — хората, чайната, онова разсъмване. От онзи миг са останали само планината и гравюрата. Но това е достатъчно.

Седя в трапезарията на хана, където прекарах нощта, изяла съм закуската си, пред мен има кана чай. И други закусват, но нито един наблизо. Избрах тази маса заради гледката през прозореца, която напомня онази от гравюрата. Хокусай, мълчаливият ми спътник, може би се усмихва. Времето беше достатъчно снизходително към мен, за да мога да спя на открито миналата нощ, но по време на поклонничеството си се отнасям ужасно сериозно към изчезналите сцени от това пътешествие на живот — смърт, което съм предприела. То е донякъде въпрос на търсене, донякъде на чакане. Съвсем възможно е да бъде прекратено по всяко време. Надявам се да не стане така, но примерите от живота рядко са съответствали на надеждите ми — или, ако става дума, на логиката, желанията, пустотата или каквото и да е от собствения ми опит, с който съм ги сравнявала.

Всичко това не е най-подходящото поведение и занимание в един сложен ден. Ще си изпия чая и ще гледам планината. Небето се променя дори докато го гледам…

Промени… Трябва да внимавам, когато напускам това място. Има райони, които трябва да се избягват, да се вземат предпазни мерки. Бях отработила всичките си движения — от оставянето на чашата, ставането, задвижването, вървежа, — докато отново се озова на полето. Все още трябва да следвам образци, защото светът — целият, плътно — е номерирано подреден. Малко рискувам с идването си тук.

Не съм толкова уморена, колкото си мислех, след вчерашното ходене цял ден и приемам това за добър знак. Въпреки всичко се бях опитвала да поддържам вида си добър. На стената от дясната ми страна виси разгънат свитък, изобразяващ тигър, и ми се ще това също да е добро предзнаменование. Родена съм в годината на Тигъра и силата и мълчаливите движения на голямата раирана котка са това, което най-много ми трябва. Пия за теб, Шир Хан — котка, която живее сама. Трябва да сме твърди точно когато трябва, меки — в съответния момент. Да улучиш момента…

Да започна с това — имахме почти телепатична връзка с Кит. Тя ни притегляше един към друг, ставаше все по-силна с годините, в които бяхме заедно. Съпричастие, близост, мечтателност… Любов? Тогава любовта може да е и оръжие. Подхвърли монетката й и ще ти покаже среден пръст.

Гори ярко, Шир Хан, в джунглата на сърцето. Този път ние сме ловците. Да улучиш момента, е всичко — и суки, началото…

Наблюдавам промените в небето, докато настъпва равномерно просветление и се задържа постоянно. Довършвам чая си. Ставам и си вземам механиката, надявам раничката си, хващам тоягата си. Отправям се по късия коридор, който води към една странична врата.

— Мадам! Мадам!

Това е един от работещите в хана — дребен мъж с изплашено изражение.

— Да?