«Нулев брояч»

Quiero hacer contigo

lo que la primavera

hace con los cerezos

— Neruda

Искам да направя с теб

това, което пролетта

прави със черешите

— Пабло Неруда

ПРЕКЪСВАНЕ ЗА НУЛЕВ БРОЯЧ — При получаване на прекъсване броячът се нулира.¹

1. БЕЗОТКАЗНО ОРЪЖИЕ

Бяха пратили по следата на Търнър в Ню Делхи гърмялник, настроен на неговите феромони и цвета на косата му. Настигна го на уличка, наречена Ганди Чаук, и се метна към взетото под наем BMW през гора от голи кафяви крака и гуми на педикабове. Сърцевината му представляваше килограм рекристализиран хексоген и прахообразен ТНТ.

Той не го видя как идва. Последното, което видя от Индия, беше розовата измазана фасада на сграда, наречена „Хотел Куш-Ойл“.

Тъй като беше добър агент, имаше добър договор. Тъй като имаше добър договор, беше в Сингапур един час след експлозията. Или поне по-голямата част от него. Холандецът-хирург обичаше да се шегува, че неопределен процент от Търнър не е могъл да излети от Палам Интернешънъл с първия полет и е трябвало да прекара нощта в багажното отделение в биована.

На холандеца и хората му бяха нужни три месеца, за да сглобят Търнър отново. Клонираха за него един квадратен метър кожа и я отгледаха върху пластинки колаген и акулови полизахариди. Купиха очи и гениталии на свободния пазар. Очите бяха зелени.

Той изкара повечето от тези три месеца в ROM-генериран симстимов конструкт на идеализиран момчешки живот в Нова Англия през миналото столетие. Посещенията на холандеца бяха сиви сънища призори, кошмари, които изчезваха с просветляването на небето зад прозореца на спалнята му на втория етаж. Късно през нощта можеш да усетиш миризмата на лилиите. Той четеше Конан Дойл на светлината на шейсетватова крушка, закрита от пергаментов абажур с отпечатани на него ветроходи. Мастурбираше в миризмата на чисти памучни чаршафи и мислеше за хубавите ученички. Холандецът отваряше врата някъде отзад в мозъка му, влизаше и започваше да задава въпроси, но на сутринта майка му го викваше да закусва яйца или бекон, с мляко с кафе и захар.

И една сутрин се събуди в странно легло, и холандецът беше застанал до прозорец, бълващ тропическа зеленина и слънчева светлина, от която боляха очите.

— Можеш да си вървиш, Търнър. Готов си. Съвсем като нов.

Беше съвсем като нов. Какво значеше това? Той не знаеше. Взе нещата, които холандецът му даде, и отлетя от Сингапур. Отиде до следващото летище — Хайят.

След това до следващото. И така нататък.

Летеше. Кредитният му чип беше правоъгълник от черно огледало, поръбено със злато. Хората зад гишетата се усмихваха, когато го видеха, и кимаха. Врати се отваряха пред него и затваряха зад него. Колела се откъсваха от железобетона, пристигаха питиета, сервираше се вечеря.

На Хийтроу огромно парче памет се откъсна от празното небе над летището и се стовари върху него. Той повърна в едно синьо пластмасово кошче, без дори да спре да върви. Когато стигна до гишето на края на коридора, замени билета си с друг.

Отлетя към Мексико.

И се събуди от дрънчене на железни ведра по плочките, влажно съскане на метли и топло женско тяло до неговото.

Стаята приличаше на висока пещера. Голата бяла пластмаса отразяваше звука прекалено ясно; някъде иззад дърдоренето на момичетата в утринта на двора се чуваше плисъкът на прибоя. Чаршафите, събрани между пръстите му, бяха от грубо шамбре, омекнало от безбройните пранета.

Спомняше си слънчевата светлина през широкия отвор на прозорец с тъмни стъкла. Един летищен бар, Пуерто Валарта. Трябваше да измине първите двайсет метра от аероплана с очи, стиснати срещу слънцето. Спомняше си един мъртъв прилеп, сплескан като сухо листо върху бетонната писта.

Спомняше си как се вози в автобус по планински път, ръмженето на двигател с вътрешно горене, предното стъкло, обрамчено с пощенски картички-холограми на сини и розови светци. Беше игнорирал изгледа на стръмнините заради този на сфера от розов луцит и пъргавия танц на живака в сърцевината й. Представляваше ръкохватка, увенчаваща огънатата стоманена пръчка на скоростен лост и малко по-голяма от топка за бейзбол. В средата й имаше свит паяк, издухан от чисто стъкло, наполовина пълен със сребристата течност. Живакът подскачаше и се плъзгаше, когато шофьорът завърташе автобуса по острите завои, люлееше се и трептеше по правите участъци. Ръкохватката беше странна, ръчно изработена, зла; беше там, за да му каже добре дошъл в Мексико.

Между към дузината микрософтчета, които холандецът му беше дал, имаше едно, което даваше ограничено владеене на испански, но във Валарта той го беше изчовъркал иззад лявото си ухо и беше поставил на негово място капачка против прах, прикривайки гнездото и куплунга зад квадратче микропор с телесен цвят. Един от пътниците в задната част на автобуса имаше радио. Някакъв глас периодично прекъсваше тромпетната попмузика, за да произнесе някакво подобие на заклинание, последователности от десетцифрени числа, печелившите номера от националната лотария за днес.

Жената до него се размърда в съня си.

Той се надигна на лакът, за да я погледне. Непознато лице, но не това, което животът му по хотелите го беше научил да очаква. Би очаквал една стандартна красота, съшита от евтина козметична хирургия и безжалостен дизайнерски дарвинизъм, един прототип, сглобен от лицата на известните медийни звезди от последните пет години.

В извивката на брадичката й имаше нещо от Средния запад, нещо архаично и американско. Сините чаршафи бяха нагънати върху задника й, и слънчевата светлина, провряла се през жалузите от летви, изпъстряше дългите й бедра с ивици злато. Лицата, до които той се пробуждаше в хотелите по света, бяха като орнаменти от качулката на самия бог. Спящи женски лица, еднакви и самотни, голи, насочени право към пустотата. Това обаче беше различно. Някакси то вече носеше определено значение. Значение и име.

Той седна и спусна крака от леглото. Стъпалата му усетиха стърженето на крайбрежен пясък върху студени плочки. Чувстваше слаб, всепроникващ мирис на инсектицид. Изправи се — гол, с пулсиране в слепоочията. Застави краката си да се размърдат. Опита първата от двете врати, и намери бели плочки, още бяла пластмаса, издута хромирана глава на душ, провесена от напръскана с ръждиви петънца желязна тръба. Кранчетата на мивката му предложиха струйки еднакво топленикава вода. До пластмасов тумблер лежеше древен ръчен часовник, механичен Ролекс на светла кожена каишка.

Затворените прозорци на банята нямаха стъкла, и бяха покрити с фина зелена пластмасова мрежа. Той погледна навън между дървените капаци, намръщи се срещу силното, горещо слънце, и видя сух фонтан с плочки, изрисувани с цветя, и ръждясалата каросерия на Фолксваген Rabbit.

Алисън. Това беше името й.

Тя носеше изтъркани шорти от хаки и една от неговите бели фланелки. Краката й бяха тъмнокафяви. Механичният Ролекс с корпус от матова неръждаема стомана се въртеше около лявата й китка на каишката си от свинска кожа. Тръгнаха пеша по извивката на брега към Бар де Навидад. Придържаха се към тъничката ивица от плътен влажен пясък над линията на прибоя.

Вече бяха прекарали известно време заедно; той си я спомняше от онази сутрин в закусвалня в покритото с желязо меркадо на малкото градче, с огромна чаша кафе в двете шепи. Той нагъваше яйца със салса от пропукан бял поднос с костенурка и гледаше как мухите се въртят около струите слънчева светлина, проврели се през плетеницата от палмови листа и корозиралата й рамка. Разговор за работата й в някаква адвокатска фирма в Лос Анжелос, как тя живее сама в едно от запуснатите понтонни градчета, закотвени край Редондо. Беше й казал, че е военен. Или че поне е бил. „Май сега си търся друга работа…“