«Вещерите от Сарамир»

Крис Удинг

Вещерите от Сарамир

Първа глава

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“, помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Кайку не изпитваше никакви угризения или тъга. Бе преизпълнена с такава хармония, че в сърцето й нямаше място за нищо друго. Помисли си, че може да се пръсне от удивление при вида на златистия, блещукащ свят, из който се рееше. Ето към какво се стремяха монасите, когато кръстосваха нозе и прекарваха в съзерцание години на върха на някоя колона, ето какво търсеха старите поклонници на опиума в задимените пушални, докато вдишваха жадно дима от изгорели амаксови корени през своите лули. Това беше съвършенството.

Изведнъж девойката почувства силно дръпване, а в гърдите й припламна изгаряща болка. Тя долови ужасеното потрепване на блещукащите нишки, които я галеха, почувства как я дръпват рязко назад… след което бе повлечена надолу, натам, откъдето бе дошла. Стори й се, че вижда очертанията на Портата в далечината, както и Йору, който й се смееше, вдигнал стомната в прощален жест. Искаше й се да изпищи, обаче нямаше никакъв глас. Красотата я изоставяше, напускаше сърцето й, изтичаше като вода от пробито ведро. Тя се съпротивляваше с всички сили, мъчеше се да се задържи, ала силата я дръпна безжалостно, пожарът в гърдите й се усили и момичето бе повлечено неумолимо надолу…

* * *

Очите й се отвориха, но още не можеше да избистри погледа си. Усети нечии устни върху своите, меки устни, които се притискаха силно към нейните, а дробовете й изгаряха от агонизираща болка, докато се мъчеха да си поемат дъх. Лице, намиращо се твърде близо, за да различи чертите му; черна коса, спускаща се върху бузата й.

Тялото й потръпна конвулсивно и устните се отделиха от нейните. Другият човек се отдръпна и погледът на Кайку най-сетне се фокусира. Лежеше на рогозката в спалнята си; прислужницата й Асара бе седнала върху нея. Тя отметна гъстата си коса назад и изгледа господарката си, а очите й изглеждаха като две езера от мрак.

— Ще живееш, значи — каза тя загадъчно.

Кайку се огледа и изведнъж се почувства изплашена и объркана. Имаше усещането, че нещо с въздуха не беше наред. Пурпурни проблясъци припламваха навън в нощта, а трополенето на дъждовните капки само засилваше ужасните стържещи звуци, идващи от небето. Това не бяха обикновени гръмотевици. Лунната буря, която баща й предричаше от няколко дни, най-накрая се бе разразила.

Заобикалящите я предмети най-накрая дойдоха по местата си, подреждайки се според разпокъсаните й спомени. Доскоро познатата обстановка изведнъж й се стори чужда и непозната, изкривена от постепенно просмукващата се в стаята нереалност. Изящно резбованите плетеници, красящи капаците на прозорците, сега изглеждаха особено, а потракването им от вятъра наподобяваше звука, издаван от пустинните змии. Гъстите нощни сенки, скупчили се под полираните греди на тавана, като че ли се взираха в нея. Дори малкият олтар на Оча, разположен в единия ъгъл на скромно обзаведената стая, се беше променил — елегантните цветчета гайа сякаш кимаха в зловещ заговор с бурята, а изящно инкрустираните пиктограми, на които бе изписано името на Императора на боговете, като че ли се огъваха и едва забележимо помръдваха.

Изведнъж погледът й бе привлечен от обут в сандал женски крак, който се подаваше от края на обикновена бяла роба. Притежателят му лежеше неподвижно на твърдия дървен под.

Кария.

Девойката се изправи, избутвайки Асара от себе си. Кария, другата й прислужница, изглеждаше като заспала, ала Кайку имаше зловещото усещане, че тя никога няма да се събуди от този сън.

— Какво се е случило? — попита тя, протягайки ръка да докосне някогашната си компаньонка.

— Нямаме никакво време — каза Асара припряно, както никога преди. — Трябва да вървим.

— Кажи ми какво е станало! — сопна се Кайку, която не беше свикнала прислужницата й да се отнася с нея по този начин.

Асара я сграбчи силно за раменете, причинявайки й болка. За миг девойката бе осенена от безумната мисъл, че слугинята й ей сега ще я удари.

— Чуй — изсъска тя.

Кайку се подчини, най-вече заради потреса от поведението на обикновено кротката и раболепна Асара. Над гръмотевичния тътен на лунната буря и неспирното барабанене на дъжда се долавяше и друг звук — бавно, монотонно потропване, идващо отгоре, сякаш някакво гигантско членестоного се движеше по покрива. Момичето погледна нагоре, после отново към Асара, а очите й се бяха разширили от ужас.

— Шин-шин — прошепна прислужницата.

— Къде е мама? — извика Кайку, след което се изстреля като пружина нагоре, хвърляйки се към вратата зад завесата. Рефлексите на Асара обаче бяха невероятни — тя улови китката й и я дръпна безцеремонно назад. На лицето й бе изписано мрачно изражение, от което Кайку заключи, че всичко, от което се страхуваше, се беше случило. Вече не можеше да помогне на семейството си. Усети как силите я напускат, тя се отпусна на колене и за малко да изгуби съзнание.

Когато надигна глава, ручейчетата на сълзите вече бяха потекли по страните й. Асара държеше пушка в едната си ръка, а в другата — някаква грозна маска, лакирана в червено и черно; ехидно лице на зъл дух. Тя я пъхна набързо под робата си и обърна поглед към господарката си. Бухналата кестенява коса на Кайку беше в пълен безпорядък, обрамчвайки лицето като рошав облак. Момичето бе облечено само в тънка нощница, а на китката й се виждаше инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, с която тя никога не се разделяше. За един кратък миг Асара изпита съжаление към нея. Тя не знаеше нито какво се случва, нито пък какви бяха залозите, за които играеше. Преди по-малко от пет минути беше умряла, сърцето й бе спряло, а кръвта й беше започнала да изстива. Навярно сега й се искаше да си бе останала в това състояние, но прислужницата вече имаше други планове за нея.

Нейде от вътрешността на къщата се разнесе писък; пронизителен, дрезгав. Баба й. Асара хвана Кайку за ръката и я повлече към вратата. Остър стържещ звук отвън проряза къщата — гласът на лунната буря. Миг по-късно се дочу и шумът от движението на шин-шина, който потракваше по керемидите на покрива. Нещо се стрелна зад капаците на прозорците, пълзейки надолу по външната стена на постройката. Кайку го забеляза и потрепери.

Асара стисна ръката й и се вгледа в очите й. В тях се четеше неистова паника.

— Чуй ме, Кайку — започна тя, а тонът й беше твърд, но спокоен. — Трябва да бягаме. Разбираш ли? Ще те заведа на сигурно място.

Цялата трепереща, девойката кимна. Прислужницата беше доволна.

— Стой до мен — рече тя, след което се плъзна зад ефирната завеска на вратата и пристъпи на външната тераса.