«Отрова»

Крис Удинг

Отрова

Перото движи се и нищо на света —

Ни сълзи, нито знания извечни, —

Не би могло да го накара да задраска

Словата, що написани са вече.

„Рубаят“, Омар Хайам

ДУШЕБДЕНИЕ

Имаше едно време една девойка, която живееше в блато и се наричаше Отрова. Тя бе малко особена на външен вид — стройна, с бледа кожа и дълга черна коса, стелеща се симетрично от двете страни на главата й. Лицето й беше овално, имаше високо чело, малка брадичка и тънки устни, а носът й бе съвършено прав, ако не се броеше едва забележимата чупка в основата му. Ала онова, което изпъкваше най-ярко в облика й, бяха очите — големите й теменужени очи, през които тя наблюдаваше света с някаква мрачна и навъсена решителност. Отрова живееше в едно поселище, наречено Чайкино, което бе сгушено дълбоко в сърцето на Черните блата. Названието му беше доста странно, при положение че никой от обитателите му не бе виждал чайка, а още по-малко пък море. Никой… с изключение на стария Чевръстин, който беше бродил нашир и длъж из Владенията и бе видял много неща, ако можеше да се вярва на разказите му. Поселището се издигаше върху стълбове и множество свързани помежду си дървени платформи, лъкатушещи между огромните разкривени дървета и тревистите островчета, подаващи се тук-там от застоялата, затлачена с плевели езерна повърхност. От време на време сиво-кафявите води се надигаха почти до основите на постройките и поглъщаха изцяло малките островчета, а друг път нивото им падаше толкова ниско, че човек можеше да зърне тъмните силуети на зловещите тресавищни обитатели, които дебнеха непредпазливите. Тук, в Черните блата, животът бе крехък, несигурен и изпълнен с множество опасности. Ето защо единствената твърда земя, където можеше да се чувстваш сигурен, бе тази, която сам си съградиш.

Отрова обитаваше една тумбеста колибка, намираща се близо до края на езерото — там, където рогокорите дървета се издигаха до самите води. В къщичката живееха още баща й, мащехата й и малката й сестричка Азалия. На тяхната платформа нямаше други постройки и колибката им бе обрамчена от кръгла тераска, застлана с разхлопани дъски и увенчана с парапет от преплетени криви клонки. Въжено мостче ги свързваше със следващата платформа — едно от дървените му стъпала липсваше (навярно бе изгнило от старост) и откакто се помнеше, Отрова трябваше да го прескача. Когато беше малка, тя обичаше да сяда на ръба на зейналия отвор и да подритва с крачета над застиналата блатна повърхност. Майка й — истинската й майка — я бе предупредила да внимава, ала тъй като момиченцето с теменужените очи обичаше да прави точно обратното на онова, което й казваха възрастните, не взе под внимание съвета й. Един ден, когато нивото на водата се бе покачило особено високо, тя седеше на ръба на отвора и поклащаше безгрижно крачета, без да подозира за дебнещата опасност. Тогава козирибът изскочи светкавично от блатото и момиченцето зърна рогатия му силует миг преди да се надигне от езерния мрак — огромната му раззината паст бе като бездна, около която се вихреха многобройните му мустачета. Отрова се отдръпна назад в момента, в който гибелните челюсти се затвориха на мястото, където се намираха краката й. Устата на козириба бе достатъчно голяма, за да ги откъсне с едно захапване. Тази случка я накара да си вземе поука.

Майка й Далнина обичаше да казва, че дъщеря й никога няма да слуша съветите на хората около нея и че винаги ще прави наопаки на това, което й казват. Амбицирана от тези думи, Отрова реши да направи точно обратното и за известен период от време следваше стриктно съветите на майка си, ала после реши, че това само я обърква и се отказа. Сетне майка й умря от блатна охтика малко след раждането на Азалия и сломеният й от мъка баща се ожени повторно за една студена красавица от съседното поселище, наречена Лайкучка. Мащехата и заварената дъщеря се намразиха от пръв поглед. Въпреки че пред съпруга си беше истинско въплъщение на елегантността и добротата, Лайкучка ненавиждаше момичето с теменужените очи и то й отвръщаше със същото.

На Лайкучка принадлежеше и заслугата да я назове Отрова, и то точно на имения й ден. Не винаги я бяха наричали така — що за родител ще кръсти новородената си рожба Отрова? Всички я знаеха като Напръстниче до деня, в който навърши четиринадесет години. Тогава всички жители на поселището се събраха на централната платформа, за да чуят името, което момичето с теменужените очи бе избрало да носи. Сред блатните обитатели имаше традиция момичетата да се кръщават на цветя и билки, а момчетата — на животни или природни забележителности. На имения им ден, когато вече официално ги признаваха за възрастни, те имаха правото да се преименуват. Мнозина, като Лайкучка например, запазваха кръщелните си имена, а други (като баща й, дървосекача Сечко) се насочваха към традиционни за занаята им прозвища.

Сутринта на имения й ден Напръстниче се скара жестоко с Лайкучка.

— Никога не правиш това, което ти казвам! Никога! Никога няма да се научиш да се държиш като добро момиче! Само задаваш въпроси и никога не приемаш нещата такива, каквито са. Винаги ми правиш напук! Никога няма да направиш баща си щастлив и никога няма да се омъжиш за свестен млад мъж. Ти си отрова за това семейство! Отрова!

В края на краищата, такава и стана. Когато обяви новото си име пред стълпилите се блатни обитатели, те почти не се изненадаха. Винаги бяха смятали момичето с теменужените очи за особнячка — странна, чудата и различна от тях. Единствено баща й и мащехата и затаиха дъх от ужас, ала вече бе твърде късно да се направи каквото и да било. От днес нататък тя бе Отрова и щеше да си остане Отрова завинаги.

* * *

Две години след това събитие Отрова беше вече на шестнадесет и тепърва трябваше да свиква с бремето на женствеността. Последният й рожден ден бе напълно забравен от родителите й и до нея нямаше никой друг, с когото да го отпразнува, ала това изобщо не я тормозеше. Това си беше просто един обикновен ден, не по-различен от всеки друг. Защо трябваше да се чувства задължена да бъде щастлива, да танцува, да пие блатовина и да се весели? Само защото през този ден бе изхвърлена, мокра и кървава, от корема на майка си? Беше си щастлива и преди, когато цялата вселена се свеждаше до една уютна и топла утроба и единствените звуци, които достигаха до нея, бяха туптенето на майчиното сърце и приглушените тонове на успокояващия й глас. Това бе къде-къде по-хубаво от този студен, мрачен и неприветлив свят, изпълнен с печал и страдание.

Тя завиждаше на онези свои връстници, които успяваха да забравят за грижите си в празничната еуфория и всичките им мечти се свеждаха до това да си намерят добър съпруг или хубава съпруга и да си отгледат деца, които да продължат рода им. Отрова просто не можеше да разсъждава като тях. Тя не бе способна да се отърси от мисълта, че един на всеки петима издъхваше от блатна охтика преди да навърши тринадесет години, че всяко второ дете беше мъртвородено и че всеки месец безследно изчезваха момчета и момичета — похитени от тресавищните обитатели или вълшеблените създания. Другите блатни жители също тъгуваха и понасяха тежко ударите на суровия и жесток живот, ала никой от тях не правеше и най-малкото усилие да промени нещо. Изглежда хората бяха много по-щастливи, когато се примиряваха с участта си. Момичето с теменужените очи обаче не беше устроено така. Да се омъжи за някой млад красавец от поселището, да му народи деца и да пропилее живота си в грижи за тях? По-скоро би се хвърлила сред свирепите козириби. Така поне смъртта й щеше да е бърза и мигновена, за разлика от мъчителната агония, каквато представляваше животът на всички в Чайкино.

— В теб има от древната кръв, Отрова — й беше казал веднъж Чевръстия. — От онези времена, когато мъжете и жените са били силни и са господствали над Владенията.

— Какво се е случило с тях? — попита тя. Както винаги, седеше на рогозката пред огнището, а старецът се бе разположил във вехтия си плетен стол и си подръпваше с наслада от наргилето, поставено на пода до него.

— Изнежиха се — въздъхна Чевръстин. — Животът стана твърде лесен и във Владенията цареше мир. Обаче човекът не обича да живее в мир — мирът е против природата му. Ето защо хората започнаха да се дърлят помежду си и постепенно дребните им свади се превърнаха в конфликти, ала конфликтите лесно се възпламеняват и много трудно се потушават. Тъй започна Междуособната война и когато приключи, човекът беше разединен и слаб. Той се оттегли в планините и блатата и обърна гръб на събратята си. Древните градове сега са пусти и порутени, обитавани единствено от призраците на миналото. Също като нас — завърши Чевръстин и изпусна поредното облаче ароматен дим. То потрепна пред сиянието на пламъците и се заиздига към тръстиковия покрив, докато не изчезна напълно.