«Джонатан Стрейндж и мистър Норел»

Сузана Кларк

Джонатан Стрейндж и мистър Норел

В памет на брат ми Пол Фредерик Гън Кларк, 1961–2000

Част I

Мистър Норел

Той изобщо рядко говореше за магия, а когато го правеше, разказите му приличаха на урок по история и никой не издържаше да го слуша.

1

БИБЛИОТЕКАТА В ХЪРТФЮ

Есента на 1806 — януари 1807 година

ПРЕДИ НЯКОЛКО ГОДИНИ в град Йорк имаше общество на магьосниците. Те се срещаха всяка трета сряда от месеца и четяха на глас дълги и скучни трудове по английска магия.

Те бяха магьосници джентълмени, което означава, че не бяха навредили никому с магия, нито бяха сторили някому добро. Всъщност, за да отдадем дължимото на истината, ще кажем, че никой от тези магьосници не беше направил и една магия през живота си, не бе накарал и един дървесен лист да трепне, не бе помръднал и прашинка, не бе омагьосал и косъм върху нечия глава. Но като се изключи тази дребна подробност, те се ползваха с репутацията на най-мъдрите и забележителни господа в Йоркшир.

Един велик магьосник е казал за представителите на професията си, че те „… си блъскат главите и пъшкат, за да овладеят и най-елементарното познание, но разправиите винаги им се удават с лекота“¹, и години наред магьосниците от Йорк доказваха верността на това твърдение.

През есента на 1806 г. при тях дойде ново попълнение в лицето на джентълмен на име Джон Сегундус. Още на първата среща, на която се появи, мистър Сегундус стана и се обърна към обществото. Започна, като отправи комплимент към господата за забележителната им история, изброи множеството видни магьосници и историци, членували по едно или друго време в обществото. Намекна, че е останал силно заинтригуван, когато е пристигнал в Йорк и е научил за съществуването на подобно общество. Напомни на присъстващите, че северните магьосници открай време се ползват с по-голямо уважение, отколкото южните им колеги. Мистър Сегундус каза също, че изучава магия от много години и познава историите на всички велики магьосници от миналото, че чете всички нови публикации на тази тема и дори има свой скромен принос към тях, но напоследък е започнал да се чуди защо великите дела на магьосниците, за които чете, остават единствено по страниците на книгите и вече не могат да бъдат видени по улиците или да намерят място във вестниците. Мистър Сегундус каза, че иска да разбере защо съвременните магьосници са неспособни да вършат магията, за която пишат. Накратко, той искаше да узнае защо в Англия вече не се правят магии.

Това беше най-баналният въпрос на света. Въпрос, който всяко дете в кралството рано или късно задава на бавачката, учителя или родителя си. Но на учените членове на йоркското общество никак не се понрави да го чуят и причината за това беше следната: също като останалите и те вече не бяха способни да отговорят на него.

Председателят на йоркското общество на магьосниците (чието име беше доктор Фокскасъл) се обърна към Джон Сегундус и обясни, че въпросът е погрешно зададен. „Този въпрос предполага, че за магьосниците правенето на магии е нещо като задължение, което очевидно е безсмислица. Надявам се, не смятате, че задължението на ботаниците е да създават повече цветя? Или на астрономите да пренареждат звездите? Магьосниците, мистър Сегундус, изучават магията, правена в миналото. Какво повече може да се желае?“

Възрастен джентълмен с деликатни сини очи и дрехи в деликатни цветове (на име Харт или Хънт — мистър Сегундус така и не успя да разбере) деликатно отбеляза, че няма никакво значение дали някой желае това или не. Един джентълмен не може да прави магии. Магиите са онова, което уличните шарлатани твърдят, че правят, за да обират джобните пари на децата. Магията (в практическия смисъл на тази дума) до голяма степен се е принизила. Тя не принадлежи към висшето общество. Тя е атрибут на хора с небръснати лица, цигани, крадци, витае из долнопробни стаи с мръсни жълти пердета. О, не! Един джентълмен не може да прави магии. Той може да изучава историята на магията (няма по-благородно занимание от това), но не може да я твори. Възрастният джентълмен впери деликатни бащински очи в мистър Сегундус и каза, че се надява мистър Сегундус да не се опитва да прави магии. Мистър Сегундус се изчерви.

Но твърдението на известния магьосник отново излезе вярно: двама магьосници — в случая доктор Фокскасъл и мистър Хънт или Харт — не можеха да изразят съгласие, без други двама да бъдат на коренно противоположното мнение. Някои джентълмени заявиха, че изцяло споделят мнението на мистър Сегундус и че няма по-важен въпрос от този в цялата наука за магията. Главен поддръжник на мистър Сегундус беше джентълмен на име Хънифут, приятен, дружелюбен човек на петдесет и пет години, с червендалесто лице и сива коса. Когато пререканията загрубяха и сарказмът на доктор Фокскасъл по отношение на мистър Сегундус нарасна, мистър Хънифут няколко пъти се обърна към последния и му зашепна утешителни думи като: „Не им обръщайте внимание, сър. Аз изцяло споделям мнението ви“ или „Напълно прав сте, сър, не ги оставяйте да ви разколебаят“, или „Напипахте болното място! Наистина, сър! Липсата на правилна формулировка на въпроса ни възпираше досега. След вашата поява ни очакват велики дела“.

Тези мили думи намериха благодарен слушател в лицето на Джон Сегундус, чието смущение красноречиво се бе изписало на лицето му. „Боя се, че станах неприятен на останалите — прошепна той на мистър Хънифут. — Нямах такова намерение. Надявах се да създам добро впечатление у тези господа.“

Отначало мистър Сегундус мълчеше обезсърчен, но една особено злобна забележка на доктор Фокскасъл го изпълни с възмущение. „Този джентълмен — каза председателят на обществото, като изгледа хладно мистър Сегундус — изглежда твърдо решен да ни накара да споделим злощастната съдба на обществото на магьосниците от Манчестър!“

Мистър Сегундус наклони глава към мистър Хънифут и каза: „Не очаквах магьосниците в Йоркшир да се инатят така. Ако магията няма поддръжници в Йоркшир, къде тогава можем да ги намерим?“

И след тази вечер мистър Хънифут продължи да се отнася към мистър Сегундус със същата доброта. Той покани новия член на обществото в дома си в Хай Питъргейт на обилна вечеря в компанията на мисис Хънифут и трите им хубави дъщери и мистър Сегундус, ерген и джентълмен с ограничени средства, прие с удоволствие. След вечерята мис Хънифут свири на пиано, а мис Джейн пя на италиански. На следващия ден мисис Хънифут каза на съпруга си, че Джон Сегундус е точно такъв, какъвто трябва да бъде един истински джентълмен, но това едва ли ще му бъде от полза, тъй като в днешно време не е модерно да си скромен, тих и добросърдечен.

Близостта между двамата джентълмени бързо нарастваше. Скоро мистър Сегундус започна да прекарва две или три вечери седмично в дома в Хай Питъргейт. Веднъж там се бе събрала голяма група младежи и естествено се стигна до танци. Беше много приятно, но мистър Хънифут и мистър Сегундус често се уединяваха, за да обсъждат темата, която най-много ги интересуваше — защо в Англия вече не се правят магии. Колкото и да говореха обаче (често до два-три часа през нощта), така и не намираха отговор и може би в това няма нищо чудно, защото какви ли не магьосници, антиквари и учени си задаваха същия въпрос от близо двеста години.

Мистър Хънифут беше висок, весел, усмихнат джентълмен с неизчерпаема енергия, който обичаше да върши или да предприема различни неща, като рядко се замисляше дали те са от полза. Настоящият въпрос все повече го навеждаше на мисълта за великите магьосници от Средновековието², които при наличието на проблем, чието разрешаване изглеждало невъзможно, се качвали на коня и яздели дни и години, съпровождани само от един слуга от народа на феите, който да ги напътства, и винаги се връщали с търсения отговор. Мистър Хънифут казваше на мистър Сегундус, че според него би трябвало да последват примера на тези велики мъже, някои от които отивали в най-отдалечените краища на Англия, Шотландия и Ирландия (където магията била най-силна), а други завинаги напускали света и до ден днешен никой не знаел със сигурност къде са отишли и какво са направили там. Мистър Хънифут не предлагаше да ходят толкова далеч — всъщност той изобщо не искаше да се отдалечават, защото беше зима и пътищата бяха много лоши. Въпреки това бе убеден, че трябва да отидат някъде и да се посъветват с някого. Той каза на мистър Сегундус, че според него и двамата тъпчат на едно място и биха имали неоценима полза от странично мнение по въпроса.

Но нямаха подръка нито крайна цел на пътуването, нито конкретен човек. Мистър Хънифут беше отчаян — и тогава се сети за другия магьосник.