«Право на двубой»

АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ:

На родителите си, които търпеливо изслушваха историите й,

а също така

на писателя фантаст Павел Вячеславович Молитвин;

на лекаря Павел Лвович Калмиков;

на старши парамедика Андрей Леонидович Мартянов;

на сенсей Владимир Тагирович Тагиров

и на всички свои събратя по татами;

както и на майстора Вадим Вадимович Шлахтер;

„черния гологан“ Мечока

и на компютърния инженер от Швеция Хокан Норелиус

за безценните им съвети и безкористната помощ!

(обратно)

1. Пчеларят и неговият син

Залезът догоря и пълната луна обля гората със зеленикаво мъртвешко сребро. Бледа светлина пълзеше по пухкавите клони на елхите, обвиваше сякаш с мъждукащ воал облите хълмове в подножието на планинския хребет и ясно очертаваше далечните върхари на Засечния рид. Покрай мърморещо безспир поточе, в чиито води плакнеше белите си китки току-що цъфнала песекиня, крачеха двамина пътешественици, насочили се към планините. Единият бе строен и напет арантянин с красива шапка, гъсти златисти коси и фино изваяно лице. Подобни изискани черти не са рядкост сред знатните родове в Арантиада. Младежът носеше обичайното за страната си облекло — ленена риза, наметало и сандали. Усмихваше се и с непресторено удоволствие вдишваше нощната прохлада. По такъв начин се държи весел и смел човек. Ако беше по-светло, щеше да се види, че пръстите му са изцапани с мастило.

Спътникът му беше с половин глава по-висок и по-широкоплещест. За разлика от младежа, той не напомняше изкусна старинна статуя, единственото грациозно нещо у него беше походката. Всъщност по-скоро стряскащо, отколкото грациозно. Движеше се съвсем безшумно. Беше бос, меките кожени ботуши с ремъци за пристягане бе преметнал през рамо. Лунните лъчи откроиха рязка сянка, обезобразила лявата половина на лицето му. Не беше игра на светлината, а белег, който започваше от края на окото, пресичаше бузата и се губеше в късата гъста брада. Този човек не се усмихваше като арантянина. Нямаше и помен от веселие в светлите му очи, нито намек, че живее с нагласата да очаква нещо хубаво от света. Напротив — бе свикнал да го дебнат само беди, затова всеки миг очакваше поредния мръсен номер, погоден му от съдбата. А тя знаеше, че каквото и да му стори, той не би го приел безропотно.

— Скоро ще пристигнем — каза по-високият. Макар да бе родом от племето вяни, говореше арантски безпогрешно, дори изискано, досущ като жител на столицата. Едно време бе имал добър учител.

Младежът изви въпросително вежди и вянинът поясни:

— Подушвам дим.

Арантянинът вдиша с пълни гърди, но не усети нищо. Все пак кимна. Щом другарят му казва, че долавя миризма на пушек, значи наистина е така. Сигурно ей сега ще добави, че там готвят вечеря. Може и да е прав. Арантянинът бе по-образован от спътника си, ала се затрудняваше да мери някои умения и постъпки на вянина с къс човешки аршин. Като например същия този негов нюх. Или дарбата да вижда в тъмното почти като през деня. Нормалните хора нищо не различават в тъмна доба, а пък вянинът спокойно би могъл да събира пръснати в тревата игли. Не му липсваха и други чудатости. Не на последно място — нямаше име като другите хора, а само прякор. И прякорът бе Вълкодав. Дума да не става — отиваше му! Веднъж вянинът изтърва една приказка, че прародителят му бил въркопес, който спасил Прамайката на племето си от вълча глутница… Тогава младият учен снизходително реши, че за варварските народи е нормално да вярват в измислени легенди, неподплатени с доказателства, и все пак… понякога… се случваше да си казва наум, че тук има нещо…

Добре де! И да има — какво от това? Няма никакво значение.

Вянинът изоставаше на три крачки от спътника си и бе зает с други мисли. С известно раздразнение той пресмяташе на какво разстояние са се отдалечили от Портала и го намираше за недостатъчно. Следователно непременното желание на Еврих да прекара тази нощ под покрив беше, меко казано, голяма тъпотия. Преди една-две години Вълкодав беше успял да повилнее из тукашните места, и то повече, отколкото трябва. И сега не ламтеше излишно да се набива на очи.

Еврих честно обясни причината за своето желание. Всеки път, навлизайки през Портала в този свят, той изпитваше страх, чак стомахът го присвиваше пред среща с местните обитатели. Сетне му минаваше, разбира се, ала отначало… А когато се боиш от нещо, гледаш да го отбягваш. Не е кой знае колко благороден стремеж, но пък е благоразумно и сигурно, макар да не се получава винаги. Другият избор е да се изправиш очи в очи със страха си, пък да става каквото ще. Така каза Еврих и Вълкодав бе напълно съгласен с него. Въпреки че граматикът би могъл и да почака поне да минат оттатък проходите, преди да вземе да извисява духа си с избор между предпазливото и достойното. Там няма кой да разпознае самотните пътници, да се ядоса и да ги подгони… Да, ама не. Арантянинът е решил да доказва храбростта си веднага, незабавно. А като се покаже дебелият край — кой тогава ще си изпати, а?…

Вълкодав си мърмореше наум, крачейки напред, но на глас дори не изръмжа недоволно. Милосърдните Богове от раждането му бяха закачили езика в устата му не с онзи край, който е необходим за красноречия. По-лесно ще е да не си търсят белята. И може би идеята да потърсят подслон не е чак толкова безумна. Защо, наистина, да не се отбият в жилището, откъдето лъха на дим? В края на краищата тук не всеки на два крака е разбойник. Макар че и без да е такъв, пак не е цвете за мирисане. Сегваните са редки чешити. В древни времена са се преселили насам, прокудени от северните си острови поради нашествието на Ледените великани. Великаните живееха и се разрастваха в планинските долини. И има-няма, току протягаха оттам мръснобелите си пети, с които газеха земята и всичко, което свареха по нея. Има къща — няма къща. Нива — забрави за нея. Островните сегвани от поколения насам, семейство след семейство, се прехвърляха на континента заради тези набези. Обаче понякога забравяха, че не пристигат в диви необитаеми територии. И затова се забъркваха каши, за които Вълкодав не обичаше да си спомня. Защото, ако си спомнеше, почваха да го сърбят белезите от оковите по врата и по китките. А този сърбеж предизвикваше желанието да удуши първия срещнат сегванин. Лошо желание, недостойно желание. Не прилича на един потомък на Сивия пес да има такива помисли. Никак не му прилича.

Еврих вървеше почти безгрижно, като на разходка. Знае, че отпред има къща, двор, огнище. Знае го от думите на Вълкодав. Вянинът обаче не му каза, че още преди да са доближили чуждия имот, е имал достатъчно сведения за собственика.

Господарят на близката къща беше събирач на див мед. Вянинът няколко пъти забеляза пътьом хралупести липи, белязани с особен знак — три вертикални резки, зачеркнати с кос кръст. Това говореше на Вълкодав, че човекът, белязал така дърветата, не ги обижда напразно, почита Горската правда, уважава медоносните рояци. И, ако се вгледаш, не с нож е правил знаците, а както се полага — с четка и боя. С такъв можеш да си имаш работа. Вероятно.

Пътниците излязоха на широка поляна и вянинът побутна граматика към минаващата през нея пътека, като наум благодари на Горския таласъм, задето я има. Защото би било жалко да тъпчеш спящите цветя, покрили поляната от край до край. В северната й част острите очи на Вълкодав различиха кошери, стъкмени от дебели сламени плитки, както обичаха да ги правят сегваните.