«Вълкодав»

АВТОРКАТА СЪРДЕЧНО БЛАГОДАРИ НА:

филолога и етнографа Елена Всеволдовна Перехвалская

фантаста Павел Вячеславович Молитвин

лекаря Павел Лвович Камиков

сенсей Владимир Тагирович Тагиров

опитния човек „Мечката“

и компютърния инженер Хокан Норелиус

Без дейната им помощ тази книга никога нямаше да стане такава, каквато е!

(обратно)

1. Замъкът на Човекоядеца

Залезът изгасна и сребърникът на луната освети леса със зеленикавата си призрачна светлина. Човекът, когото наричаха Вълкодав, вървеше неуморно през гората — от хълм до хълм, без път и пътеки, с широка, отмерена крачка. Напредваше, без да се крие зад дърветата и да заобикаля осветените от луната поляни, без да привежда глава, макар че по стар навик стъпваше безшумно с босите си нозе. През едното си рамо бе преметнал връвта с ботушите. На другото, леко впило нокти, седеше пухкаво черно зверче с големи уши. Когато Вълкодав прескачаше повалени от бурите дървета или се гмурваше под някой провиснал клон, мъничето разперваше криле, за да запази равновесие. Тогава си проличаваше, че е прилепче, а едното му крило е разкъсано, почти разполовено.

Вълкодав помнеше тази местност, познаваше я като дланта си. Знаеше, че ще достигне целта преди да превали полунощ. В ръката му се поклащаше копие, проблясващо на лунния светлик. Късо копие със здрава дръжка и широк, остро наточен накрайник, което имаше и кръстачка за лов на едър дивеч.

Вълкодав спира само на два пъти. Първия път — при голямата изсъхнала трепетлика, на мястото, където се кръстосваха отдавна занемарените горски пътеки. Вълкодав извади големия боен нож от канията, прободе пръста си и изписа с кръв върху обеления дънер на дървото свещения Знак на огъня — колело с три спици, сочещи пътя на слънцето. На студената мъртвешка светлина кръвта изглеждаше черна. Вълкодав долепи чело и длани до дънера и постоя така като в унес. Устните му беззвучно изреждаха нечии имена. После смъкна торбата от гърба си, пусна копието долу и премести своя верен приятел Прилепчо върху гладката дръжка, като първо грижливо откачи от ризата ноктите на зверчето. Ала то не пожела да се раздели с Вълкодав: подскочи, ловко се покатери по дрехите на господаря си и пак се настани на рамото му, но този път захапа здраво дебелия ленен плат, за да осуети поредния опит да бъде отскубнато. Вълкодав му хвърли кос поглед и мълчаливо започна да се изкачва на дървото.

Достигна първия клон, хвана се за него и увисна на двете си ръце, после се залюля. След малко клонът изпука и се счупи под тежестта му. Вълкодав се приземи с ловкостта на звяр върху меката горска морава. Подпря клона на едното си коляно и го счупи без да го е еня дали някой ще чуе пращенето. Пак извади от канията тежкия боен нож и започна да дялка парчетата. Направи снопче подпалки. После навлажни една по една клечките с кръв от палеца си и прибра снопчето в кесията на пояса. Изправи се, стори нисък поклон на дървото и продължи по пътя си.

За втори път се спря, когато от един висок и стръмен хълм пред него изникна село. Погледът на Вълкодав на мига откри къщата със схлупения покрив и не се отлепи от нея.

Насред покрива, до дървената фигурка на пазителя на домашното огнище, светеше отворът на димника. Навремето в тази къщурка бе живяло едно момче от рода на Сивия пес. От раждането та до дванайсетата си година. До онази дванайсета пролет, когато мъжете от рода трябваше да го отведат в мъжката къща, да го подложат на изпитания, за да го назоват мъж, а след извършването на обредите да го нарекат с ново име. Не с детски прякор, а с истинско име, което не бива да се казва на чужд човек. Име, което ще знаят само най-близките му хора. И жената, щом му дойде времето за женитба. А преди да поведат момчето по горските пътеки, бяха се наканили да спретнат богата гощавка за всички: и за родата, и за съседите, а защо не и за чуждоземците — сегваните на кунса Винитарий, дето се бяха заселили зад завоя на реката…

Ала момчето така си и остана ненаречено с име. Защото в нощта преди празненството наемниците на кунс Винитарий, въоръжени с мечове, нападнаха спящото село подмолно, като крадци. Според мълвата набегът бил замислен за заграбване на обработените и уредени за живеене земи и за сплашване на околните племена, а не заради пленници и плячка. Дошъл тук като гост, Винитарий бе решил да се установи задълго…

Момчето, което се прояви в битката като истински мъж, не изгуби живота си, благодарение на гламавата прищявка на победителите. Хвърлиха го на кучетата, но колкото и да ги насъскваха, тези инак зли и яки песове така и не го разкъсаха: само притичваха до него, колкото да го подушат със състрадание и да се отдалечат… После дойдоха и по-тежки времена. Осем неуспешни опита за бягство, четири търга за роби, безброй унижения. И накрая опакото кутре от кучилото на Сивия пес се озова в страшния подземен рудник в Скъпоценните планини…

Вратата на къщата се отвори. Зорките очи на Вълкодав различиха момински силует, който се мерна на фона на осветения правоъгълник. Девойката притвори вратата и пое по пътечката към брега на реката — към ковачницата, над която, въпреки късния час, се виеше дим и отекваха ритмичните удари на чука. Вълкодав бе готов да се закълне, че момата носи вечеря на окъснелия ковач.

Също както навремето майка му носеше вечеря на неговия баща…

Какви бяха хората, които живееха сега в родната му къща? При кого бързаше да отиде момичето — при баща, брат, годеник?…

Изведнъж Вълкодав седна, обгърна с ръце коленете си и като потрепера с цялото си тяло, положи върху тях глава. Прилепчето се пъхна под ръката на човека, източи вратле и успя да го близне по бузата. Вълкодав конвулсивно въздъхна, захлупи зверчето с широката си длан и го погали по меката козинка. После надигна глава. Върху кожата на закърпения му панталон личаха две мокри петна.