«Корона от мечове»

На Хариет,

заслужила отново почитта ми.

Не може да е здрава нашата плът, нито нещо читаво да отрасте, че земята веч е едно с Преродения Дракон и той е едно със земята. Дух от огън, сърце от камък, в гордост властва той, силом скланяйки гордите в покорство. Въззовава той планините да му коленичат и моретата път да му сторят, и самите небеса да му се поклонят. Молете се дано сърцето от камък да не забрави сълзите и духът от огън — любовта.

Откъс от един много оспорван превод на „Пророчествата за Дракона“, от поетесата Киера Термендал, от Шиота, за който се смята, че е публикуван между 700 СГ и 800 СГ.

ПРОЛОГ

Мълнии

От високия сводест прозорец на близо осемдесет разтега над земята, малко под върха на Бялата кула, Елайда можеше да гледа на мили отвъд Тар Валон, към хълмистите равнини и лесове, граничещи с широкото русло на река Еринин — тя течеше откъм северозапад преди да се раздвои около белите стени на великия островен град. Долу на земята издължени утринни сенки сигурно прошарваха града, но от това високо място всичко изглеждаше чисто и ярко. Дори прословутите „безвърхи кули“ на Кайриен не можеха истински да съперничат на Бялата кула. Определено не можеха да съперничат и по-малките кули на самия Тар Валон, колкото и да говореха с възхита хората надлъж и шир за тях и за виещите се до небесата мостове помежду им.

Тук, нависоко, почти непрестанният ветрец смаляваше донякъде неестествения зной, обхванал целия свят. След като Празникът на светлините бе отшумял, сняг трябваше вече да е покрил земята с дебела пелена, но времето все още се задържаше като в средата на жарко лято. Пореден знак, че Последната битка наближава и че Тъмния вече докосва света. Елайда не позволяваше зноят да я докосне дори когато слизаше долу, разбира се. Не заради прохладния ветрец бе преместила тя покоите си тук горе в тези скромни стаи, въпреки неудобството от толкова много стъпала.

Простите кафяво-червени плочи по пода и стените от бял мрамор, оскъдно украсени с гоблени, не можеха да се сравнят с величието на кабинета на Амирлин далече там, долу. Тя все още го използваше понякога — в нечии умове то се свързваше неотменно с властта на Амирлинския трон, — но повечето време работеше и отдъхваше тук. Заради гледката. Не към града, реката или лесовете. А към онова, което започваше да се строи на територията на Кулата.

На мястото на бившия учебен плац на Стражниците се виждаха големи изкопи и основи, големи дървени подемни механизми, блокове мрамор и гранит. Строители и работници сновяха като мравки и безкрайни потоци фургони се нижеха през портите към територията на Кулата — караха още камък. От едната страна беше издигнат дървеният „работен модел“, както го наричаха строителите, достатъчно голям да могат хората да влизат вътре, прегънати на колене, и да видят всяка подробност и бъдещето място на всеки камък. Повечето от работниците, в края на краищата, не можеха да четат — нито думи, нито начертаните от строителите планове. „Работният модел“ беше с размерите на резиденция на знатна фамилия.

След като всеки крал и кралица си имаше палат, защо трябваше Амирлинския трон да се ограничава в покои малко по-добри от тези на обикновените Сестри! Нейният палат трябваше да подхожда на Бялата кула по пищност и трябваше да се увенчае с величествен шпил, извисяващ се на десет разтега над самата Кула. Кръвта се беше изцедила от лицето на Главния майстор-строител, когато чу това. Кулата беше строена от огиери, с помощта на Сестри, използващи Силата. Но само един поглед към лицето на Елайда бе накарал майстор Лерман да отвърне с дълбок поклон и да започне да я уверява със заекване, че да, разбира се, всичко ще се направи така, както тя желае. Сякаш го бяха питали.

Тя стисна устни. Беше вбесена. Поискала бе отново огиерски строители, но огиерите по неизвестно каква причина се бяха ограничили в своите стеддинг. Призивът й, отправен към най-близкия стеддинг — Джентойн, в Черни хълмове — бе посрещнат с отказ. Учтив, но все пак отказ, без обяснения — отказ на самата Амирлински трон! В най-добрия случай огиерите бяха решили да се усамотят. Или навярно се оттегляха от смутния човешки свят. Все пак огиерите наистина предпочитаха да стоят настрана от човешките вражди.

Елайда решително изтласка мисълта за огиерите от ума си. Гордееше се със способността си да разграничава възможното от невъзможното. Огиерите бяха дреболия. Нищо общо нямаха със света, освен градовете, които бяха построили така отдавна и които много рядко посещаваха напоследък, освен за да възстановят някое свое творение.

Погледна хората долу — пълзяха като мравки по терена на строежа — и леко се намръщи. Строежът се издигаше мудно, пръст по пръст. Огиерите можеше и да не подлежат на обсъждане, но навярно Единствената сила можеше отново да се използва. Малко Сестри притежаваха сериозна мощ в сплитането на Земя, но едва ли беше необходимо чак толкова, за да се укрепи камък или да се свърже с друг камък. Да. В ума й палатът се възправи изцяло завършен — обградени с колонади алеи и огромни куполи, блестящи с позлатата си, и с онзи шпил, докосващ самите небеса… Очите й неволно се издигнаха към безоблачното небе, докъдето щеше да се извиси шпилът, и тя въздъхна. Да. Още днес щеше да се разпореди.

Високият часовник в стаята зад нея иззвъня за Третия час след изгрева и всички гонгове и камбани из града отекнаха едновременно, отбелязвайки часа, едва чуто оттук, на тази височина. Елайда се усмихна, приглади гънките на кремавата си рокля с червени ивици, намести широкия епитрахил на Амирлинския трон с разноцветните ресни на раменете си и се обърна.

По пищно позлатения часовник в изящно гравираната кутия се движеха фигурки. На най-долното ниво озъбени тролоци бягаха, подгонени от загърната в пелерина Айез Седай; по-нагоре мъж, представящ Лъжедракон, се мъчеше да се предпази с вдигната ръка от сребристи мълнии, които явно се хвърляха от втора Сестра. А над циферблата, самият той над главата й, короновани крал и кралица коленичеха пред Амирлинския трон в нейния покрит с лъскав емайл шарф, с пламъка на Тар Валон, гравиран от лунен камък над златна арка над главата й.

Елайда нямаше навика да се смее често, но сега не можа да сдържи доволния си кикот. Кемайле Сорентайн, издигната от Сивите, бе поръчала този часовник, потъна в мечтите си да върне дните отпреди Тролокските войни, когато никой владетел не получавал трона си без одобрението на Кулата. Грандиозните планове на Кемайле бяха рухнали обаче, както и самата Кемайле, и цели три столетия часовникът бе престоял в прашно хранилище, като вещ, предизвикваща смут, вещ, която никоя Амирлин не се беше осмелила да изложи на показ. До Елайда. Колелото на Времето се въртеше. Това, което някога е било, отново можеше да бъде. Щеше да бъде отново.

Големият часовник уравновесяваше интериора срещу вратата към дневната й и спалнята и гардеробната оттатък. Фини гоблени с пищни цветове, изработени в Тийр, Андор и Арад Ломан, с блестящи златни и сребърни нишки, втъкани сред боядисаните във всички цветове на дъгата, висяха от двете страни точно един срещу друг — тя винаги бе обичала реда. Килимът с червени, зелени и златни шарки, застлан върху по-голямата част от подовите плочи, бе донесен от Тарабон — копринените килими бяха най-скъпите. Във всеки ъгъл на стаята върху мраморни стойки с непретенциозно изсечени прави ръбове бяха поставени вази от крехък порцелан на Морския народ, в които грижливо бяха подредени червени рози. Да се накарат розите да цъфтят днес се изискваше използването на Единствената сила, особено при тази безкрайно проточила се жега и суша; изключително ценно приложение, според нея. Позлатена резба покриваше както единствения стол — сега никой не сядаше на него в нейно присъствие, — така и писалищната й маса. Наистина скромно обзаведена стая, с таван, висок едва два разтега, но щеше да й свърши работа, докато се построи палатът. Като се прибавеше и гледката — щеше да й стига.

Високият гръб на стола й крепеше Пламъка на Тар Валон, с инкрустирани лунни камъни, над черната коса на главата й, щом седнеше. На лъскавата повърхност на масата стояха само трите кутии от лакирано дърво, изделия от Алтара, подредени изрядно. Тя отвори кутията с гравираните на капака й златни ястреби сред бели облаци и извади тясна ивица тънка хартия от купчината донесения и писма вътре.

За стотен път може би препрочете известието, пристигнало от Кайриен по гълъб преди дванадесет дни. Само няколко Сестри в Кулата знаеха за съществуването му. И никоя друга освен нея не знаеше съдържанието му, пък и нямаше да има дори смътна представа какво означава то, дори да го знаеше. Тази мисъл едва не я накара да се разсмее отново.

Халката е поставена на ноздрите на бика. Очаквам приятно пътуване до пазарището.