Жанр:

Автор:

«Силата на сянката»

2747

Описание

Тийрският камък, легендарна грепост, е превзет и Каландор, „Мечът, който не е меч“, е овладян. Но за Ранд ал-Тор, оказал се Прероденият дракон, това е едва началото. Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи. „В много редки случаи, изключително надарени разказвачи успяват да създадат светове, надхвърлящи границата на фантазията, светове, превръщащи се в реалност. Робърт Джордан го постига“ Морган Ливлин „Пищна, интелигентно замислена сага. «Колелото на времето» е едно страхотно забавление, наситено с уникални събития и герои.“ Интерзоун

1 страница из 256
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст

Шрифты

  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

  • Аа

    Iowan

  • Аа

    San Francisco

  • Аа

    SF Serif

  • Аа

    New York

  • Аа

    Helvetica Neue

  • Аа

    Arial

  • Аа

    Georgia

  • Аа

    Times New Roman

  • Аа

    Courier

  • Аа

    Courier New

  • Аа

    Menlo

  • Аа

    SF Mono

стр.

Посвещавам на Робърт Маркс,

писател, учител, учен, философ, приятел и вдъхновител.

Ще се надигне Сянката през света и ще затъмни всяка земя, чак до най-малкото кътче, и ни Светлина ще има, ни убежище. А онзи, който ще се роди от Зората, от Дева роден, според Пророчеството, ще протегне той ръце напред, за да улови Сянката, и ще пропищи светът от болка в спасението си. Слава, слава на Създателя и на Светлината, и на оногова, който ще се роди отново. Дано Светлината ни спаси от него.

Из Коментари по Каретонския цикъл

Сереин дар Шамел Мотара

Сестра-съветничка на Комаел.

Върховна кралици на Джарамайд

(ок. 325 СР, Трети Век)

Глава 1

Семена на Сянката

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред великата равнина, наречена степта на Каралайн, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Задуха вятърът на северозапад, под ранното утринно слънце, през безкрайни мили хълмиста степ, покрита с трева и пръснати храсталаци, през лъкатушещата река Люан, през увенчаната със скършен зъбер Драконова планина, планина легендарна, възвисяваща се над монотонните хълмчета на равнината, издигаща се толкова нависоко, че облаци я засланяха едва на половината от димящия й връх. Драконова планина, където е погинал Драконът — и с него, според някои, Приказният век — където, според пророчествата, той щял да се роди наново. Или вече се е родил. Задуха вятърът на северозапад, към селцата Джуалде, Дарейн и Алиндер, където мостове като каменни дантели се издигаха в арки към Блестящите стени, величавите бели стени на онова, което мнозина наричаха най-великия град на света, Тар Валон. Град, докосван от сянката на Драконова планина всяка вечер.

Сред тези стени, сякаш избуяли от самата земя, а не построени, блясваха здания, сътворени от огиери преди повече от две хиляди години. Като че ли бяха творение на вятъра и водата, нежели на ръцете дори на приказните огиерски каменоделци. Някои наподобяваха понасящи се в полет птици или огромни раковини от далечни морета. Литнали към небесата кули с уширяващи се върхове, тънки като флейти или спираловидни, стърчаха свързани помежду си с мостове на стотици стъпки във въздуха, често без парапети. Само онези, които дълго бяха пребивавали в Тар Валон, можеха да ги погледнат, без да зяпнат като селско простолюдие, никога не излизало от фермата.

А най-величавата сред тези кули — Бялата кула — господстваше над града, блеснала на слънцето като излъскана кост. „Колелото на времето се върти около Тар Валон — казваха градските хора, — а Тар Валон се върти около Кулата.“ Първата гледка, която зърваха пътешествениците още преди конете им да достигнат подножията на мостовете, още преди капитаните на корабите да са видели самия остров, беше Кулата, отразила слънцето като маяк. Нищо чудно в такъв случай, че огромният площад, обкръжаващ защитената с крепостна стена Кула, изглеждаше по-малък под нейния блясък, отколкото бе в действителност, а хората по него — смалени като насекоми. И дори Бялата кула да беше най-малката в Тар Валон, обстоятелството, че тя бе ядрото на могъществото на Айез Седай, пак щеше да я направи господстваща сред островния град.

Въпреки своята многочисленост, тълпата далеч не изпълваше площада. Хората се блъскаха на гъста гмеж по краищата му, всеки зает с дневните си грижи, но към самата Кула те ставаха все по-малко и най-накрая пояс от гол паваж, широк поне петдесет крачки, обграждаше високите й бели стени. Айез Седай, разбира се, бяха повече от уважавани в Тар Валон и Амирлинския трон властваше над града тъй както и над Айез Седай, но малцина държаха да се озоват по-близо до Айез Седай, отколкото им се налагаше. Има разлики между това да се гордееш с голямата камина в дневната си и да се набуташ в пламъците й.

Едва малцина се осмеляваха да се приближат повече до широките стъпала, водещи към самата Кула, към изкусно гравираните порти, достатъчно широки, за да мине през тях редица от дузина души. Тези врати стояха гостоприемно разтворени. Винаги се намираха хора, които имат нужда от помощ или отговор на някой въпрос, на който смятаха, че единствено Айез Седай са в състояние да отговорят, и те прииждаха от близо и далеч, от Арафел и Геалдан, от Салдеа и Иллиан. Мнозина от тях намираха вътре помощ и напътствие, макар често не това, което бяха очаквали или за което се бяха надявали.

Мин придърпа качулката над лицето си. Въпреки дневната горещина бе с дълго наметало — но пък, от друга страна, мнозина проявяваха свенливост, щом пристъпеха праговете на Кулата. По нея нямаше нищо, което да привлича внимание. Тъмната й коса беше по-дълга, отколкото при последното й пребиваване в Кулата, макар все още да не стигаше до раменете й, а роклята й, чисто синя, с изключение на тънките ивици бяла джерекузка дантела около врата и китките, изглеждаше подобаваща за щерката на някой заможен фермер, облякла най-добрия си празничен тоалет за Кулата, също като другите жени, пристъпващи към широките стъпала. Мин се надяваше, че в най-добрия случай изглежда не по-различна от тях. Наложи й се да сдържи да не се взира в тях, за да разбере дали се държат някак по-различно. „Мога да го направя“ — реши тя.

Определено не беше изминала целия този път, за да се откаже точно сега. Роклята й беше нелоша маскировка. Онези в Кулата, които я помнеха, помнеха една млада жена с късо подстригана коса, винаги облечена като момче — с панталони, никога с рокля. Трябваше да е добра маскировка. За това, което правеше сега, нямаше кой знае какъв избор. Изобщо нямаше избор.

Колкото повече се приближаваше към Кулата, толкова повече стомахът й се стягаше. Тя стисна здраво вързопа, притиснат до гърдите й. В него се намираха обичайните й дрехи и добрите й чизми, както и всички други лични неща. Бе оставила коня си в един хан недалече от площада. С мъничко късмет щеше да се озове на гърба му само след час-два и да поеме към моста Острейн и по пътя на юг.

Не че толкова копнееше отново да се качи на кон. Не и след прекараните седмици на седло, без нито ден отдих, но трябваше да напусне това място. Никога не бе възприемала Бялата кула като гостоприемна, а точно сега тя й се струваше почти толкова ужасна, колкото и затворът на Тъмния в Шайол Гул. „Дали Моарейн смята, че съм дошла тук само защото тя ме помоли? Светлината дано ми е на помощ, държа се като глупаво момиче. Да правя такива глупости заради един глупав мъж!“

Заизкачва се притеснена по стъпалата — всяко от тях бе широко и се налагаше да направи две крачки, докато стигне следващото — и за разлика от повечето други, не се спря, за да зяпне в благоговение бледата вис на Кулата. Искаше й се всичко да се свърши веднъж завинаги.

Вътре сводести коридори обкръжаваха огромната приемна, но молителите стояха стълпени в средата на залата, под покрова на почти плоския купол. Подът, застлан с блед камък, беше изтрит и излъскан от неизброими изнервени стъпки от векове насам. Никой не мислеше за нещо друго освен къде се намира и защо е дошъл. Фермер и жена му в груби вълнени дрехи, стиснали грапавите си ръце, стояха редом до търговка, навлечена в коприна и кадифе, и до прислужница, стиснала между стъпалата си малко, инкрустирано със сребро ковчеже, несъмнено дар от нейната господарка за Кулата. Навсякъде другаде търговката щеше да изгледа накриво селските простаци, сбутали се така близо до особата й, а те най-вероятно щяха да сведат смутено глави и да се отдръпнат, сипейки извинения. Не и сега. Не и тук.

Сред молителите се мяркаха малко мъже, което не бе изненадващо за Мин. Повечето мъже изпитваха нервност при близостта на Айез Седай. Всички знаеха, че мъжете Айез Седай, тогава, когато е имало такива, са виновни за Разрушението на света. Споменът за това не бе избледнял и след три хиляди години, макар времето да бе изменило много от подробностите. Все още плашеха децата с мъже, способни да преливат Единствената сила, мъже, орисани да полудеят от покварения от Тъмния сайдин, мъжката половина на Верния извор. Най-страшно от всички бе сказанието за Луз Терин Теламон, Дракона, Луз Терин Родоубиеца, започнал Разрушението. Впрочем, тези сказания в не по-малка степен стряскаха и възрастните. Пророчеството твърдеше, че Драконът отново ще се роди, в час на превелика нужда на човечеството, за да се срази с Тъмния в Тармон Гай-дон, Последната битка. Но това с нищо не променяше отношението на повечето хора към каквато и да било връзка между мъже и Силата. Сега всяка Айез Седай можеше да тръгне да залавя мъж, способен да прелива; от седемте Аджа Червената не се занимаваше с почти нищо друго.

Комментарии к книге «Силата на сянката», Русинов

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!

РЕКОМЕНДУЕМ К ПРОЧТЕНИЮ

Популярные и начинающие авторы, крупнейшие и нишевые издательства