«Поулгара — магьосницата»

Най-накрая, след петнадесет години, посвещаваме тази книга на нашите читатели. Това беше дълго пътешествие, нали? Заедно минахме през едно нелеко изпитание и вашето търпение и ентусиазъм ни помогнаха повече, отколкото можете да допуснете.

Благодарни сме за вашата вярност и сила на духа и се надяваме, че сме ви доставили радост.

От сърце: Дейвид и Лий Едингс

Пролог

Кайл, Пазителят на Рива, се възпротиви категорично, когато крал Белгарион му каза, че двамата с кралицата са решили да посетят Долината на Алдур без свитата си и без охрана. Но този път Гарион тропна решително с крак, което иначе не беше в нрава му.

— Това е семейно събиране, Кайл. Двамата със Се’Недра не се нуждаем от купчина слуги, които да ни се пречкат в краката. А те за друго не стават.

— Опасно е да сте сами, Ваше Величество.

— Не ми се вярва да се случи нещо, с което не бих могъл и сам да се справя, приятелю — отвърна Гарион. — Заминаваме само двамата.

Кралицата на Рива беше леко сепната от твърдите нотки в гласа на Гарион.

Малко по-късно се надигна спор за кожите. Кралица Се’Недра беше толнедранка по рождение и дриада по кръв. Нейните корени бяха от юга и мисълта да навлече животински кожух караше кожата й да настръхва. Гарион обаче имаше в жилите си и алорнска кръв, и беше пътувал продължително време по северните краища през зимата.

— Ще облечем кожуси, Се’Недра — непреклонно отсече той пред миниатюрната си съпруга. — В противен случай няма да мръднем никъде, докато не се стопли времето.

Гарион рядко поставяше ултиматуми, а Се’Недра беше достатъчно умна да не спори повече по този въпрос. Тя примирено прие алорнските кожени одежди и поговори с дойката, която щеше да се грижи за кралските наследници, докато двамата отсъстваха. После, още с утринния прилив, кралската двойка напусна Острова на ветровете върху палубата на опърпания и несигурен кораб на капитан Грелдик.

Купиха коне и припаси в Камаар и се отправиха на изток. Хановете покрай толнедранския път до Мурос всяка нощ им предоставяха подслон и храна, но след това трябваше да разчитат на собствените си сили и запаси. Кралят на Рива беше живял дълго време под открито небе и малката му жена се видя принудена да признае, че е доста умел, когато трябва да се лагерува върху голата земя.

Риванската кралица притежаваше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка колко нелепо изглежда, докато събира дърва за огъня. Обемистите и неудобни кожени дрехи я правеха да изглежда като дунда, огнената коса се спускаше по гърба й, а заради крехкото си телосложение можеше да носи само по няколко клона наведнъж. Неволно в главата й на няколко пъти изплува образът на усърден бобър, който бъхти през дълбоките преспи към леговището си.

Снегът в планините на Сендария беше натрупал колкото човешки бой и на Се’Недра се струваше, че краката й никога вече няма да се стоплят. Тя обаче за нищо на света не би доставила на своя съпруг удоволствието да признае това гласно. Дългото и мъчително пътуване беше нейна идея и тя по-скоро би умряла, отколкото да приеме, че е сгрешила. Понякога Се’Недра имаше подобни странности в характера.

Беше кучешки студ и прехвърчаше рядък и дребен снежец, когато най-сетне слязоха от планината и поеха на юг през побелелите долини на Алгария. Макар признанието, че може би не е имала право, та дори направено единствено пред собствената й съвест, да беше напълно срещу нейната природа, Се’Недра се радваше, че съпругът й настоя да се облекат топло.

Когато мразовитата вечер се спускаше над южна Алгария и ниските облаци ръсеха ситна суграшица, двамата стигнаха края на пътешествието и зърнаха малката котловина в северния край на Долината на Алдур. В сърцето й беше къщурката на Поледра и околните пристройки. Къщичката стоеше тук от векове, но обора и сайванта бяха дело на Дюрник. Те придаваха на мястото типичния вид на ферма в Сендария.

Се’Недра обаче най-малко се интересуваше от сравняване на архитектурните стилове. В този момент единственото, което истински желаеше, беше да се спаси от студа.

— Те знаят ли, че пристигаме? — попита тя мъжа си, а дъхът й се превърна в бяла мъгла от хапещия студ.

— Да — отвърна Гарион. — Още преди няколко дни съобщих на леля Поул, че сме на път.

— Понякога е много полезно човек да те има до себе си, Ваше Величество — усмихна се Се’Недра.

— Ваше Величество е твърде мила — в отговора му прозвуча лека насмешка.

— О, Гарион! — И двамата се засмяха в един глас, докато уморените им коне си проправяха пъртина надолу по хълма.

Къщичката — винаги я бяха наричали така, макар тя постепенно да се бе превърнала в просторен дом — се гушеше на брега на скован от леда поток. Преспите стигаха чак до долния край на прозорците. През стъклата прозираше меката светлина от лампите и огряваше снега, сякаш пътечка подканяше гостите да побързат. Стълб синкав дим се въздигаше към заплашително надвисналото небе. Риванската кралица се оживи от тези ясни знаци, че само на четвърт миля я чакат топлина и уют.

Ниската врата на къщата се отвори и Дюрник излезе на двора.

— Какво ви забави? — извика той. — Чакахме ви още по обед.

— Натъкнахме се на дълбоки преспи — провикна се в отговор Гарион. — Трябваше да забавим ход за известно време.

Конете на Се’Недра и съпруга й нагазиха в заснежения двор и двамата ездачи скочиха от седлата пред вратата на къщата.

— Влизайте бързо и двамата — нареди Дюрник. — Аз ще се погрижа за конете.

— Ще ти помогна — настоя Гарион. — Мога да разседлая кон почти толкова бързо, колкото и ти, пък и искам да се поразкърша след язденето. — Той хвана Се’Недра за ръка и я поведе към вратата. — Ей сега се връщам, лельо Поул — провикна се Гарион към вътрешността на къщата. — Искам да помогна на Дюрник за конете.

— Както желаеш, скъпи — отвърна лейди Поулгара. Гласът й беше дълбок и преливащ от обич. — Ела тук, Се’Недра, време е да се стоплиш най-сетне.

Риванската кралица почти тичешком се втурна вътре, хвърли се в прегръдката на Поулгара Магьосницата и шумно я целуна.

— Носът ти е като късче лед, Се’Недра — отбеляза Поулгара.

— Трябва да ми пипнеш краката, лельо Поул — отвърна със смях Се’Недра. — Как издържаш зимно време тук?

— Аз съм израсла по тези места, скъпа, не помниш ли? Свикнала съм със студа.

Се’Недра се огледа наоколо.

— Къде са близнаците?

— Долу са и спят следобеден сън. Ще ги събудим за вечеря. Нека най-напред да те извадя от тези кожи и бегом към огъня! Щом се позатоплиш малко, ще загрея вода и ще получиш чудесна гореща вана.

— О, прекрасно! — възкликна Се’Надра.

Щом кожите се свлякоха от раменете на Риванската кралица, тя се сгуши до камината и протегна ръце към игривите пламъци.

— Не се доближавай твърде много, скъпа — предупреди я Поулгара, — за да не се изгориш. Как ще ти се отрази една чаша хубав горещ чай?

— Божествено!

Половин час след като Се’Недра беше изпила чая и се бе потопила в горещата вана, тя най-сетне отново почувства топлина. После облече проста рокля и се върна в кухнята да помогне в храненето на близнаците. Децата на Поулгара вече бяха навършили годинка и се опитваха да ходят, макар и не много сполучливо. Личеше, че се затрудняват и с лъжиците, затова част от вечерята им се озова на пода.

Нямаше човек, който да отрече, че близнаците са очарователни деца. Речникът им беше още много ограничен, поне що се отнася до езиците, които Се’Недра разбираше. Те говореха помежду си обаче на някакво странно наречие.

— Говорят на езика на близнаците — обясни Поулгара. — Това не е необичайно. Всяка двойка близнаци общува на свой си език. Ние с Белдаран говорехме нашия, чак докато навършихме пет години. Това докарваше до лудост бедния чичо Белдин.

Се’Недра се огледа.

— Къде са Гарион и Дюрник?

— Дюрник пак прави някакви подобрения по къщата — отвърна Поулгара. — Представям си колко има да се перчи с тях. Пристрои още няколко стаи в задната част, така че няма да се наложи двамата с Гарион да спите в плевника. — Тя внимателно избърса брадичката на едното от децата. — Мърляво човече — смъмри го нежно. Бебето изгука доволно. — Кажи ми сега защо бяха всички усилия, Се’Недра. За какво ви беше да биете целия този път точно посред зима?

— Прочете ли вече историята на Белгарат? — попита Се’Недра.

— Да. Мисля, че е доста бъбрива и скучна.

— И аз съм на същото мнение. Как е успял въобще да напише толкова много само за една година?!

— Татко има някои предимства, Се’Недра. Ако наистина трябваше да я пише, това би му отнело много повече време.